За кризата в обществото, в семейството и в нас самите. За проблемите и решението им си говорим със свещеник Владимир Дойчев от столичния храм „Св. преп. Наум Охридски”.
- Отец, на
какво се дължи кризата в обществото ни в материален и в духовен план?
- На липсата на съпричастност. Сигурно би било по-правилно
да кажа, че е заради липсата на любов, но християнската представа за любов е
нещо много голямо. Имам предвид нещо съвсем простичко. Ние сме спрели да се
„виждаме” един друг. Това лесно може да бъде усетено навсякъде – в офиса, в
магазина, в автобуса… Заети сме единствено със своите си неща и сякаш всички са
ни длъжни. И това се отразява и в духовния ни живот, и в социалния. Ето
например, сега чувам, че във все повече фирми собствениците следят своите
подчинени с камери. Разбирате ли какво е това? Гледат ги като в някакъв Биг
Брадър. Страхуват се да не ги окрадат. Наблюдават всяко тяхно движение. И
въпреки всичко не виждат почти никога тези хора от какво имат нужда – дали са
притеснени или уморени. Не ги интересува нищо, освен дохода на фирмата. Едно
общество няма как да върви напред по този начин не само в духовен план, но и в
икономически. Когато между хората няма взаимопомощ, когато не се зачитат едни
други, а единствената цел е печалбата, когато предполагаш своя ближен като
крадец и мързеливец, няма как да се развиваш. А и когато хората са унижени,
било чрез смешно ниско заплащане, било чрез лошо отношение, много ясно, че и те
няма да дават максимума от себе си. Така всичко върви на собствен ход. Дори бих
казал, че и против собствения си ход. В духовен план цялата тази криза се
обяснява с идола на егоизма, на който се покланя съвременният човек. Не може да
има духовен живот, без желание да вървиш след Христос като вземеш кръста си,
без да се разпънеш с Него. Сега често изповядваме едно „розово” християнство, в
което Бог ни дава много блага, а ние не правим нищо – само седим и се радваме.
Разбира се, това е невъзможно. Нужни са усилия и желание да служиш на Бога и на
ближните си. Ако трябва и до кръв. Христос ни показа любовта си, като пострада
за нас, а ние не искаме да направим нищо нито за Него, нито за ближните. Затова
и всичко ни куца.
- Днес
все повече млади хора живеят без брак. На какво се дължи това?
- Четох тези дни една стряскаща статистика, че 60 процента
от децата се раждат извънбрачни. А хората, живеещи на семейни начала,
обясняваха, че най-напред искат да проверят дали е здрава и продължителна
връзката им и тогава да я узаконят. Това означава, че ние имаме едно
консуматорско отношение един към друг, унижаващо достойнството ни на хора.
Човек дори с кафеварката си не прави така. Не можеш да я вземеш от магазина и
да я ползваш известно време, за да видиш дали прави кафе, което ти харесва, и
ако не, да я върнеш. Човекът не е кафеварка. Не можеш да го ползваш, а после да
го върнеш, все едно, че е още в гаранция. Странното е, че повечето хора дори не
усещат, че това е грешно. Сякаш сърцето им е склад за обувки. Мерят един чифт,
втори, трети… Едните се оказват малки. Другите с нисък ток. Следващите им
хлопат. Или не са с подходящия цвят. Или са демоде… Така постепенно грехът
разболява душата и тя вече не може да изпитва истински чувства. Не ги
разпознава. Губи чувствителност към това дали наранява другия. Научава се само
егоистично да консумира. Питате ме на какво се дължи. Ето на това се дължи – че
имаме консуматорско отношение към всичко, включително и към любовта.
- Но с
или без подпис хората казват, че се обичат…
- Според мен, това прочуто клише за подписа е бомба, която
е заложена в миналото и гърми сега. Гражданският брак е много интересен
феномен. Идеята му е да замести църковния. Да предложи на хората някакъв
изпразнен от съдържание съюз. И той наистина няма как да бъде задържан. В този
смисъл един подпис наистина не решава нищо в общество, където хората и без това
са свикнали да не се зачитат помежду си. Но християнската представа за брака е
съвсем различна. Тя дава вечна перспектива на любовта между двама души. Идеята
не е след безброй компромиси да остареете и да умрете заедно. А да станете едно
цяло. Не да умрете, а да живеете вечно заедно. Не случайно бракът е наречен
„малка църква”. Защото и той като голямата Църква има за задача да те научи да
живееш в Рая. Защото знаете ли какво е Раят? Той е онова място, където с любов
ще можеш да съзерцаваш лицето на Бога и лицето на ближния. И това ще ти носи
неизказана радост. Ето какъв е бракът. Тайната е в това, че не се съединяват
двама, а трима – двамата влюбени и Христос. Така е и в брака – двамата се
гледат един друг с любов, а заедно гледат към Христос. И се радват. И така се
учат на райски живот. Нищо хубаво не може да се случи без Христос. Крайно
незряло е да мислиш, че нещо твое може да оцелее в този зъл свят без помощта на
Божията благодат. Наистина има хора, които твърдят, че могат да се обичат и без
Христос. Но изчакайте малко и ще видите перспективата на тази любов. Тя е
осъдена на разпад. Без Христос всичко гние. Всичко умира. Всичко изчезва.
Всичко подлежи на смърт. Чували ли сте как някои „здрави” семейства от
невярващи хора казват, че са заедно дълги години, макар обичта между тях да си
е отишла, защото е останало уважението. А и „здравият” брак се крепял на
компромиси. Това е все едно да кажеш, че здрава ваза е тази, която се крепи само
на лепилото, с което е залепена, след като се е счупила. В такива случаи почти
винаги смъртта на любовта идва преди телесния край. Защото само в Христа човек
може да се отрече от себе си и да се разпъне за другия. Доказателство за това
е, че светът никога не е излъчвал такава любов, каквато са имали светиите. Не
случайно по време на Венчанието се пее за светите мъченици, които чрез кръвта
си са се „венчали” за Небесния Жених Христос. Това в света не може да го
видите.
- Как
може да се промени тази ситуация?
- Като се говори. Мисля, че това е отговорът ми не само за
кризата в брака, но и за тази в цялото общество, за която споменахме в
началото. Трябва да се говори за важните неща в живота. Страхувам се, че сме
забравили да общуваме нормално помежду си. Да се питаме обичайните неща: Кой
съм? Какъв е смисълът на живота ми? Накъде отива той? Имам чувството, че сме
създали общество, което старателно избягва тези въпроси. Или пък изпитва
болезнена притеснителност от отговорите им. Душата на човека е сътворена от Бога,
за да бъде Негова невеста. И човек не бива да се задоволява с по-малко от това.
Сам Небесният Жених идва, за да потърси невестата Си и да я въведе в Своя
Чертог, където продължава вечният пир на любовта. Оттук трябва да започне
всичко. И ако човек го знае, няма да се отдава на случайните си похотливи
желания. Няма да издига телесните си желания в култ. Нито пък егоистично ще
търси някой да му служи. А ще се стреми към това, което му помага да се
приближава към вечността. Ще си казва, че по-добре никога да не откриеш
истинската любов в този свят, отколкото да предадеш чувството за нея. Но Бог
иска хората да се обичат и да се подкрепят в нелекия път през този свят. И в
благословената от Бога любов изневяра не трябва да има. Тя е недопустима за
вярващото сърце. Но за този, който вярва, изневяра е не само това, което би
могъл да направиш след брака, но и това, което правиш преди него. Защото знаеш
какво Бог иска от тебе и кое е съвършеното добро за самия теб. В крайна сметка,
въпросът за брака се състои в това искаш ли да бъдеш щастлив или искаш да се
самонавиеш, че компромисът с щастието ти е нещо много хубаво.
- Всички
хора искат да бъдат щастливи, но все по-често изпадат в депресия. Казват, че
това е „новата болест” на европейското общество. Как православният християнин
да се пребори с тази зараза?
-
Ами щом
има зараза, трябва човек да отиде в болницата, за да се ваксинира. Светът
никога не е имал толкова много материални блага. Никога хората не са били така
близо един до друг с помощта на технологиите – телефони, интернет… И въпреки
всичко сме толкова самотни. Това е заради греха, който е овладял нашия свят. И
особено заради гордостта. Не може грехът да направи човека щастлив. Резултатът
от него винаги е един и същ. Човек става мрачен, тъжен и изпълнен с чувство за
безнадеждност. Затова Светият Дух е наречен Утешител, а Църквата – Лечебница. В
благодатния дъжд на църковните Тайнства човек се свързва с Утешителя и намира
щастие и изцерение не само от депресията, но и от всяка беда. Вижте лицата на
най-ярките представители на Църквата – светиите. Вижте лицата на съвременни
хора като стареца Порфирий и стареца Паисий. Чуйте ги как говорят. Колко
радостни са те. Иска ти се да си винаги до тях. Да си като тях. Но за да стане
това, трябва да тръгнеш и по техния път. Да поведеш борба с греха. С източника
и на временната, и на вечната депресия. Тази борба е трудна. Тежко е да се
изправиш срещу себе си, но само тази битка си струва. Съвременният човек много
се страхува да не се провали. Непрекъснато доказва нещо. А покаянието, към
което Църквата призовава човека, е толкова сладко. Товарът, който те смазва,
изведнъж пада от раменете ти и се чувстваш излекуван. Обновен. Нали помните
какво се казва по време на Изповед? Много важни думи за всеки, който е
прекрачил вратата на храма: „Ето, чедо, Христос стои невидимо да приеме
изповедта ти. И тъй, внимавай, като си дошъл в Лечебницата, да не би да си
тръгнеш неизцерен”.
Със свещеник Владимир Дойчев разговаря Ангел Карадаков.
Със свещеник Владимир Дойчев разговаря Ангел Карадаков.
