Въпросът
от заглавието може да ви звучи странно. „Кой казва, че не се молим?”, ще
кажете. Но да бъдем искрени: наистина ли се молим? А когато казвам това,
всъщност мисля: молим ли се редовно? Ходенето
на литургия в неделя може ли да се смята за редовна молитва? Защо изобщо е
важна молитвата?
Да
се огледаме наоколо. Ще припомня нещо, което бях написал в предишния текст, „Представи
си живота в ритъма на Литургията”:
Факт е,
че в условията на градския живот ние намираме всички възможни и невъзможни,
оправдани и неоправдани обяснения защо не ходим редовно на (всекидневните)
богослужения. На утреня не можем заради работата, на вечерня – не можем, защото
бързаме да се приберем вкъщи след работа, или все още сме на работа, а вкъщи не
се молим, защото това не се вписва в забързания ритъм на нашия живот, нито
можем да се съсредоточим за молитва поради умората и стреса. Така нашият
духовен живот се свежда евентуално до присъствието на литургията в неделния ден,
а понякога и по-рядко. Сега си представете, че сте купили голяма кутия сол.
Представете си, че използвате тази сол само веднъж в седмицата, и то в малки
количества. Какво ще стане с нея след известно време? Тя ще стане блудкава. Господ е казал, че ние,
християните, сме солта на света. Ако изгубим контакт с Него, как изобщо и сами
ще знаем кои сме и какво е нашето предназначение? Ще забравим, ще се слеем с
огромната маса хора, която стремително бърза на някъде, без да знае накъде
точно.
И
така, какво е молитвата? Молитвата е разговор с Бога, виждане на Неговата любов
към човека и света, сливане с Него и постоянно променяне на себе си към
по-добро, за да допринесем за спасението и любовта между хората, защото само по
тази любов ще бъдем разпознати като Господен род, като Христови. Сега
пресметнете колко време прекарвате, без всъщност да правите нищо, или поне нищо
смислено, или каква част от времето
ви преминава в градския транспорт, или в чакане на някакви опашки и в чакални,
и си представете, че използвате това време за молитва.
Признавам
си, не е лесно, защото цветовете, образите и звуците отвличат вниманието ни на
всички страни, опитват се да ни въвлекат в един съвсем различен начин на живот
(построен върху купуването и потреблението, и забогатяването на „онези горе”),
но никой никъде не е казал, че може да се постигне нещо без нашето активно
участие, без труд. Молитвата не бива
да бъде „формална”, от някой молитвеник, въпреки че оттук е най-лесно да
започнем, – тя може да бъде и лична, съставена със собствения ни ум и думи.
Така времето в градския транспорт и задръстванията по пътя (или където и да се
намираме) можем да употребим за начало на молитвения труд, и тогава постепенно
ще дойдат и навикът, и съсредоточаването в молитвата. А в замяна молитвата ще
ни даде именно това, което ни е най-необходимо в моменти на стрес (да не се
заблуждаваме, като твърдим, че не сме под стрес), тоест мира и спокойствието,
които ще ни помогнат да видим целия свят със съвсем други очи и да си изградим
по-меко, положително отношение към живота. Макар и да съм от онези, които
смятат, че нищо не може да се постигне без активно желание и воля, аз съм имал
и друг опит с молитвата – през Великия пост, по време на всекидневните
многочасови богослужения, заедно с моментното отегчение и желание всичко да
свърши по-бързо, след службата се чувствам мирен, спокоен и изпълнен.
Следователно, и самата молитва ни помага в промяната на ума и придобиването на
навика да се молим. А това е някак си логично, защото и навикът за нещо не се придобива изведнъж, за една нощ – дори ако става
дума за нещо банално, като навика да се храним по едно и също време всеки ден.
Но ако не се трудим, постепенно ще станем блудкави и ще изгубим контакт с Този,
Който е най-важен за нас, а накрая и със самите себе си, защото, както казва
пословицата: „Далече от (духовните) очи, далече от сърцето”.
Автор: Милян Танич
Превод от сръбски: Татяна Филева
