28 юни 2014 г.

Проф. Калин Янакиев: "Живейте вярата си, както се живее нещо между приятели".

снимка: Вестник Труд
В навечерието на Петровден ви представяме един наш духовен разговор с проф. Калин Янакиев. За вярата, духовния живот, стремежите и пречките към прохождащия във вярата, за профанизацията на религиозността както  и за истинският живот в Христа.

- Проф. Янакиев, Вие сте добре известен на българската православна общественост   като  интелектуалец. По много от важните теми в църковния живот в България, Вие взимате важно участие. Искам да ни разкажете, как стигнахте до Бога, какъв беше Вашият път?

- О, това беше твърде отдавна, но ще трябва да кажа, че аз не произхождам от религиозно семейство, родителите ми не са били никога анти-религиозни, нито са съчувствали на тоталитарния комунистически режим. Но бяха по-скоро от онези сравнително безразлични към вярата хора. Трудно е да се опише и да се посочи някакъв точен момент на обръщането. Може би при мен това е било главно от своеобразния ми преход от философия към християнска философия и задълбочаването на моите размисли, които по неизбежност ме доведоха до там да мисля, че същинското завършване на една философия би могло да бъде, когато тя се увенчае с теологическия венец. Но от друга страна, аз много добре знам, че обръщането във вярата не може да бъде приписано на собствените усилия на човека, т.е. аз не бих могъл да кажа, че моите собствени мисловни усилия са ме довели до вярата при всички положения. За това е имало и някаква помощ от Духа Свети, Който собствено и истински ни обръща. Самите ми умствени занятия най-вероятно са били ръководени от Божията благодат, така че за разлика от някои протестанти, които могат да посочат някакъв точно определен момент, аз не бих могъл да кажа такъв.


- А на каква възраст стана вашето обръщане – в студентските години или като по-малък?

- Практически в края на студентските години и приех Св. Кръщение, почти веднага след като завърших. Даже първата ми дисертация- докторска дисертация, вече бе на християнска тематика, макар че аз не обичам да я надценявам, тъй като тя, макар да беше написана без да цитирам нито веднъж класиците на марксизма, което тогава беше задължително, все още беше по-скоро философска, отколкото дисертация на един вярващ човек.

-  Вие като  млад човек откриващ вярата, как реагирахте на нещата, които се случваха в Църквата тогава?

- Това, което спохожда току-що обърналия се във вярата, често пъти се нарича неофитство. Аз също съм преминал през този стадий и ще трябва да кажа, че в оня период на ентусиазъм аз практически не съм забелязвал същинските проблеми на Българската Православна Църква, или съм се опитвал по наивен начин да ги преумалявам, да не им отдавам достатъчно значение, освен това все пак имах някакъв инстинкт, за да ходя в такива църковни средища, които и тогава бяха истински. Да кажем такива, когато ходиш там, при всички положения влизаш в полезрението на Държавна сигурност. Това не бяха енории, в които хората се отбиват просто в храма за някаква си своя частна треба, а бяха манастирски средища. Ходех в манастира в Княжево, подчертавам – това бе преди този манастир да бъде отделен от Българската Православна Църква и да се превърне в средище на старокалендарското движение или разкол. Малко по-късно имах една силна духовна връзка с игумена на Кокалянския манастир - старецът Назарий, който почина преди две-три години и тази връзка продължи твърде дълго. Аз всъщност се изповядвах и водех активния църковен живот, тъкмо там. Така че, проблемите тогава - или не забелязвах достатъчно, или се опитвах да не им обръщам достатъчно внимание. Периодът на неофитството, разбира се, премина и аз не можех да не се разтревожа от състоянието на Православната Църква, най-вече това, че в нея практически отсъстваха църковни общности. Това смятам за най-голям проблем на Българската Православна Църква и до днес, защото за мен не е същинска църква онази църква, която се помещава в храм, в който хората от квартала идват, за да им се прочете молитва за здраве, за някаква частна потреба. Рядко и малцина от тях идват на неделна Литургия, чието значение не разбират достатъчно добре и я смятат просто за някакво по-особено празнично богослужение. Свеждат я фактически до някакво старозаветно спазване на съботата, в християнския случай – неделята, но нямат евхаристийно съзнание. Мисля че, това е най-големият проблем. Този проблем, би могло да се каже, че бавно и постепенно започва да бъде разрешаван, най-вече в много големите градове в страната, където в столицата и на други места се създават някакви църковни общности и фактически всички, да го кажем така, борби, които съм водил са били именно в тая посока. Аз мисля, че възстановяването на църковността в България не е свързано толкова с подобряването на отношенията между Църквата и държавата, а със създаването на истински, постоянни, живеещи съзнателен църковен, сиреч евхаристиен  живот общности. Защото Църквата е Тяло Христово, тя е Всецялата Църква на всяко отделно място и ако на отделното място ние имаме просто прихождащи, прихожани в етимологическия смисъл на думата, но нямаме общност ние все още се намираме на прага на Църквата, а не в самата Църква.

- Като преподавател в Софийския университет Вие постоянно се срещате с млади хора, а във Вашия факултет има ли хора, които да търсят Бога, такива, които да живеят с вярата си, изобщо има ли търсещи души?

- Когато преподавам във Философския факултет на Софийския университет аз спазвам изискването да не проповядвам собствената си вяра. Разбира се, че не я крия, нито се опитвам да я изопачавам. В резултат на моето преподаване обаче, за моя радост изглежда се появяват и хора, които проявяват интерес. Обикновено по-нататък с тях аз продължавам да поддържам връзка. В енорията, която по-рано посещавах и в енорията, която сега посещавам, за моя голяма радост идват хора, които са били мои студенти или които сега са мои студенти, с които се срещам на други места и по други поводи, но те вече са въцърковени. Не мога да припиша заслугата за това на себе си, но изпитвам удовлетворение, че съм работил и аз на това поприще, за да могат да усетят тези хора полъхът на Духа, претварящата благодат, която имаме всички ние.

- Напоследък виждаме в България да става модерно вярата, религиозността да се профанизират, да се подиграват, да се иронизират. Това според Вас на какво е плод и как трябва ние като млади хора, като вярващи хора да реагираме на такъв вид атаки?

- Вижте, това не е ново, това е отдавна. То се дължи от една страна на много дълбоката верова неграмотност на много голяма част от нашето население. В края на краищата не можем да припишем всичко на наследството на комунизма, който при това приключи преди 24 години. Това е стара болест на българските земи, където за съжаление вярата още от началото, средата на 19 в. е започнала да се превръща в националностроителен, в държавностроителен инструмент, сиреч да се превръща в казионна вяра. По-късно при комунизма, вярата бе търпяна единствено като музей на древностите, на древната култура на България и поради тая причина също бе на едно повърхностно ниво. Голяма вина за продължаващата профанизация на вярата имат и българските медии, повечето от които обикновено говорят на църковни теми само по големите празници. Обръщат внимание изключително само на битово-ритуалната, даже не собствено на църковно-ритуалната, а на тази битово-ритуална страна около празниците. Ще трябва да забележите например, че когато съвпадат католически и Православен голям църковен празник, репортажите от Ватикана винаги са посветени на чествания празник  или на чествания светец, докато репортажите от Бълграия са свързани с фолклорните обичаи, свързани с този празник. Например, колко хора знаят, че св. Теодор Тирон е мъченик, а практически всички знаят, че това е някакъв си тъй наречен „Конски Великден“. Всичко това  довежда хора, които не са запознати с едно подигравателно отношение. В края на краищата, действително ние живеем в модерна, а не в предмодерна епоха и да се опитват да ни внушават  предмодерен възглед за вярата означава да прогонват редица хора от нея. Накрая ще трябва, разбира се, да се съгласим, че поведението на някои от българските митрополити или на някои от българските митрополити доскоро, за да бъда съвсем точен, даваше основание на хората за възмущение, а оттам и към някакво отрицателно отношение към Църквата.  Трудна е борбата с всички тези неща, защото хората трябва да бъдат убедени, че недостойния митрополит - можеш спокойно да срещнеш един път в годината. Всъщност църковната общност живее с енорийския свещеник и с общността около него, а тя не може да бъде упрекната в същото, в което някои  от митрополитите могат да бъдат упрекнати. Освен това Църквата не може да съществува и не съществува под прожекторите на медиите. В медиите обикновено попадат скандалите, сензациите и онзи, който би искал да види какво е истинската църковност би трябвало да има добрината да не научава за нея от медии и медийни скандали. 

- Християнинът живеейки в света, постоянно се сблъсква с негативна обществена нагласа, спрямо християнството като религия. Този човек постоянно изживява  един вид безкръвно мъченичество. Как тогава Църквата, не само като общност от вярващи, но и като институция трябва да помага на тези християни?

- Вижте, не е толкова важно да се защитаваме от тези атаки, колкото да свидетелстваме. Много от хората въобще не съзнават, че отношението им към Църквата е профанно. Всъщност има някаква жажда за дълбочина. На тях им е натежало, унило им е да живеят този повърхностен лишен от смисъл и от перспектива живот. Те имат жажда за дълбочина, просто не знаят къде да намерят тая жажда, къде да намерят утолението на тая жажда. Ето защо, вместо да хвърляме върху такива хора най-вехтозаветно звучащите имена на техните грехове по-добре е да проявим, може би, някаква по-голяма дружелюбност към тях. Вярно е, че мнозина от младите хора живеят промискуитетен сексуален живот. Това е напълно вярно. Вярно е, че много от младите жени  правят аборти, защото така правят всички жени. Всичко това е напълно вярно, но аз не мога да си представя, че греха не оставя следа в душите на хората. Дори и да е направила жената аборт, защото така правят всички жени, най-вероятно в момента, в който тя е приключила тази козметична операция и е почувствала някаква рана в себе си. Никога няма, оглеждайки се наоколо, за да види къде би могла да сподели тая своя болка, да спре погледът си върху Църквата. Ако знае, и ако си мисли, че там е чисто и просто осъдена, и ако там ѝ е произнесена присъдата. Ако там е осъдена по член, сиреч по канон еди-кой си и я наричат убийца, тя най-вероятно няма да иде.  И макар да е напълно вярно, че абортът е убийство Църквата не е място за прочитане и произнасяне, и влизане в сила на присъди, а е лечебница. Ето защо, аз мисля, че трябва да бъдем мъжествени към атаките на секуларния свят, не да бъдем меки, не да бъдем сантиментални по отношение на тези хора, а да свидетелстваме дълбочината и дълбокото сърце на Църквата. Забележете, че когато при Христос  довеждат прелюбодейката, Той давайки урок на онези, която я довеждат, не отрича нейния грях, не казва: „Тази жена не е прелюбодейка.“  Той обаче се обръща към онези, които я съдят и казва: „Който от вас е без грях нека пръв хвърли камък  върху нея!“ И когато тези хора, които са я осъждали се разбягват, поразени от собствената си съвест, Христос остава насаме с прелюбодейката. Винаги съм си мислел, че в момента, в който Христос  се наведе и пише нещо на земята, невероятно деликатно, не смеейки да погледне в очите тази жена, за да не я посрами допълнително,  тъкмо тогава тази жена се срутва и тъкмо тогава тя осъзнава своя грях. Защото, когато грешникът бъде влачен  към мястото на екзекуцията, той може да осъзнава едно-единствено нещо – позива си да избяга, да избяга от своя грях и заедно със своя грях. Оставайки обаче насаме с Изпитателя на съвестите, оставайки в тишината, преставайки да се отбранява, той осъзнава своя грях. И когато Христос произнася: „И Аз те не осъждам!“, аз винаги съм си представял, че точно в този момент тази жена се е взривила някъде отвътре. Най-вероятно тогава за първи път и с цялото дръзновение тя е произнесла името на своя грях, най-вероятно тогава е възкликнала в дълбините на сърцето си: „И Ти ли не ме осъждаш, мен прелюбодейката!“  И тогава е произнесла името на своя грях, а произнасяйки го е и снела от плещите си, което не е направила преди това, когато са я мъкнели към екзекуцията  и, когато тя не е можела по никакъв начин да си представи, че щи признае своя грях. По същия начин изглежда ще трябва да действаме и ние, без да отричаме греховете на света, без да отричаме даже неговата агресивна греховност, ние трябва да дадем възможност на този свят да се усети  негонен, незаклеймяван от Църквата, а чакан, очакван, очакван да се върне в дълбините на съвестта си, за да може да произнесе името на своя грях. Аз имам увереност, че агресивният атеизъм на съвременната цивилизация е по-скоро повърхностен. Той е дежурен, той е, така да се каже, унаследен  от една предишна епоха на секуларизъм, когато човечеството е имало големи надежди, че науката и цивилизацията ще го направят свободен. В  днешно време, съвременните хора живеят в униние, те вече не вярват нито в науката, нито в прогреса, нито в техниката, нито в идеологико-политическите проекти за  подобряване на света и следователно са на прага на това да потърсят истинския път към Спасението, колкото и агресивно настроени към вярата, понякога да ни изглеждат те.

- Какво бихте пожелали на нашите читатели?


-  Да четат с внимание Евангелието и Посланията на апостолите. Да ги четат често, да ги четат непрекъснато, без обаче да свикват с този текст, без да го четат наизуст. Всеки път да се поставят в неговия контекст, всеки път да се опитват да се задълбочат в думите, да се опитат да си дадат сметка, защо така парадоксални понякога са думите на Христос и да се опитват да живеят с жива вяра, да не слушат сирените, които казват, че Църквата е просто дисциплина, Църквата е просто рутина, Църквата е просто денонощния, месечния, годишния кръг на богослужбите. И най-вече, ако е възможно  да живеят в общност, в общност около определени презвитери, около определен храм. Да живеят вярата си, както се живее нещо между приятели – тогава тя е жива! 

С проф. Калин Янакиев разговаря Ангел Карадаков. 
Блогът се поддържа от православни младежи обучаващи се в Софийската Духовна Семинария "Св. Йоан Рилски" и Богословския Факултет към Софийския университет "Св. Климент Охридски". Той е създаден, за да може светлото спасително Слово на Христа Бога и Боговдъхновеното учение на Св. Православна Църква да достигнат до повече хора. Надяваме се да ни извините ако случайно сме допуснали някаква грешка, при написване на текстове или нещо друго. Имаме и канал в Youtube, където може да чуете аудио записи на проповеди и слова на Св. Отци. Разбира се и за тях се извиняваме понеже записите не са професионални.