1 октомври 2014 г.

"Стига вече сме били нещастни в своите похоти!"

"Какво искам от живота ли? Просто искам да бъда щастлив." - това е една от централните реплики на нашето време. Всички сме я чували, а навярно и сме я произнасяли. И все пак, при цялото желание, колко хора са наистина щастливи? Не много... Нали? Дори в първия момент не можеш да се сетиш за такива… 
Замислих се какво точно влагаме в думата "щастие". Може би проблемът е в това, че предполагаме за нея неща, които далеч не са щастливи. А понякога са дори абсурдни. Нали знаете, че някои например намират щастие в дрехите. В определени среди те дори се смятат за критерий за успялост. Има дрехи, които могат да си ги позволят само "много важни хора" (VIP), а не простосмъртните. Има и един детайл - самото пазаруване на скъпи дрехи е възприемано като щастие, а посещаването на молове и скъпи бутици като жизнена необходимост. Какво е човек, който не ходи по молове, ако не за дрехи, то поне за кафенце... Едно нищо е... Но най-често дрехите не са крайната цел. Те са само средството за постигане на голямото щастие. Те са антре към удоволствията на очите, към удоволствията на плътта. Какви ли жертви не дават хората в неравната война с времето, което постепенно похабява тялото и бавно, но сигурно го води към тление…

Друг подобен критерий за успялост са красивите къщи. По възможност с басейн и джакузи или поне езерце с рибки в двора. Или пък скъпите автомобили. За предпочитане със свалящ се покрив. С времето сме станали хитри. Сигурно никой няма да ти каже направо в очите, че щастието е в парите. Не се говори така... И все пак почти всички се стремят към кичозния лукс на богатството - и неверни, и верни, и езичниците и (уви!) ние, християните. 
Но нима в парите е всичко? Хм... Има нещо, за което се дават много пари. Има цели фирми, които работят това - учат те как да си купиш добро име, как да си купиш светска слава. "Човек за едното красно име живей", казва Рачко Пръдлето от "Под игото". Смешно звучи, нали? Смешно, но само се огледайте колко жертви са принесени на олтара на суетата и властта. А това донесло ли е щастие? След падналата завеса и напуснатия пост остават само сълзите. Колко такива неща съм виждал... "Не ме ли помните кой съм? Аз съм този от телевизията... Не? Не ме помните?" Загубена работа. Толкова труд е отишъл за нищо… 
А ето че Църквата (а чрез Църквата Нейният Глава Господ Иисус Христос) ни представя един съвсем друг образ на щастие, на радост, на удовлетворение – парадоксален и объркващ светското мислене. Това е образът на свети Андрей, юродив заради Христа. Не случайно (особено в руската традиция) юродивите подвижници са наричани "блажени", т.е. щастливи, радостни, доволни. Свети Андрей е контрапункт на всичко, което ние очакваме от живота. Още в младостта си той видял Самия Христос, Който дошъл при него и му казал: „Ела и стани Мой приятел и брат”. Приятел и брат! Представете си каква перспектива. „Приеми върху себе си подвига на добродетелите: бъди гол и юродив заради Мене”, казал Господ. 
Ние намираме щастие в това да бъдем умни. Учим децата ни като пораснат да бъдат образовани, да напреднат, да си осигурят живот. А Господ казва: „Бъди гол и юродив заради Мене”. И апостолът ни говори: "Бог избра онова, що е безумно на тоя свят, за да посрами мъдрите; Бог избра онова, що е слабо на тоя свят, за да посрами силните; Бог избра онова, що е от долен род на тоя свят и е унижено, и това, що е нищо, за да съсипе онова, що е нещо - та никоя плът да се не похвали пред Бога." (I Кор. 1:27-29). И още: „Ако някой от вас мисли, че е мъдър на тоя свят, нека стане безумен (юродив), за да бъде мъдър. Защото мъдростта на тоя свят е безумство пред Бога" (I Кор. 3:18-19).
И ето, онези дрехи, към които ние се стремим, блаженият, щастливият Андрей ги нарязал с един нож. Щастливият Христов приятел станал мерзък пред целия човешки род, станал безумен... Разбирате ли? Отказал се от всичко, което сега ни изглежда като важно - от парите, от възможностите, от кариерата, от къщата, от вилата, от колата, дори от това хората да го приемат за психически нормален човек. Отказал се не само от удоволствията на плътта, а дори от елементарните й нужди. Отказал не само от голямото име в този свят, а от мъдростта на този свят изобщо. И предпочел да бъде безумен в очите на околните – подигран и напълно отхвърлен. 
Хората в началото се тюхкали и скърбели: „Какво му стана на Андрей?” А после започнали да го отблъскват. Спял с кучетата. В житието му се разказва: „Едни кучета го хапели и го прогонвали, други сами бягали от него. Той никога не заспивал под покрив, но винаги на студ и жега като Лазар на гноището, презиран от хората и животните. Така страдал доброволният мъченик и така се надсмивал юродивият над целия свят”.  
Какво би станало, ако видим ние блаженият Андрей някъде, до кучетата, и какво бихме казали? Наскоро ми се наложи да пътувам. На автогарата видяхме (аз и хората наоколо), че някакъв човек лежи под една пейка. Не можеше да се разбере дали е мъж или жена, дали е жив или мъртъв, просто човек отпуснат върху студената земя. Разтичахме се, един извика линейка, друг охраната. Пръв дойде някакъв униформен охранител. Побутна лежащия и той се размърда. Оказа се жена. Жива... "Уф… клошарка - възкликна погнусено униформеният - не е трябвало да разкарвате линейка за такава." Хората наоколо се възмутиха. А аз си помислих: "Това е просто един охранител... Но с какво самочувствие... Сякаш, че е банкер. Не знае, че и банкерите могат да закъсат"…
Къде е краят на щастието на съвременния човек и откъде започва щастието на блажения юродив заради Христа Андрей? Истинско щастие може да има само тогава, когато то може да продължава безкрайно. Иначе никакво щастие не е, а е онова състояние, за което св. Юстин Попович казва: "Това е като да те осъдят на смърт, а палачът да намаже меча с мед, за да ти е по-сладко, когато ти отсече главата с него". Дрехите остаряват и овехтяват. Свети Василий Велики говори: "Когато вляза в къщата на човек без чувство за хубавото и явно богат, и я видя да блести с всякакви украшения, знам, че той не притежава нищо по-ценно от видяното и гизди бездушните предмети, но не се е погрижил за накита на своята душа." Колкото и пластични операции да направим на плътта, и тя остарява като същата стара и парцалива дреха. Донякъде можем да знаем, а пред Бога това си остава едно голямо незнание. Суетната слава на човеците днес е с нас, а утре се превръща в жесток присмех. Парите наследява някой друг, а ние ще наследим пръстта, подготвена за всеки от нас. 
Но някой би казал: "Аз не искам богатство и слава, а само нормалните неща, да мога да живея спокойно." Работата е там, че има едно нещо, което винаги ще разваля "нормалния живот". Това е грехът. Той постоянно ще трови живота ни и ще прогонва радостта. И най-вече - няма нищо нормално в живота, който с всеки ден се приближава към смъртта. Затова е нужен Христос. Защото е Победител над греха и смъртта. И също и защото е източник на любовта.
А щастието на св. Андрей пребивава вечно и започва още оттук. Ако някой си мисли, че светецът е бил нещастен тук, за да бъде щастлив там, да знае, че не е доразбрал. Да, наистина юродивият подвижник е страдал много, но това не означава, че е бил нещастен. Как може да е нещастен този, когото самият Господ нарича "приятел"? Това е все едно да е безумен този, когото Божията Премъдрост нарича "брат". Не той е безумен, а ние. Безумният заради Христа е мъдър, защото "обезумявайки" за този свят е намерил истинския билет за Рая - смиреният помисъл. А юродивият заради себе си е съвсем глупав. Защото заради триците на този свят губи Безценния Бисер - Иисус Христос и Неговото Небесно Царство. 
Господ казва: „Царството Божие вътре във вас е.” (Лука 17:21). И това е вярно. Мирът, радостта и блаженството на Царството Божие били в душата на св. Андрей. Как може такъв човек да е нещастен? Но и това не е всичко. Този, който подобно на своя Спасител нямал де глава да подслони (Мат. 8:20), бил взет още приживе на Небето. Още приживе бил удостоен да съзерцава неизречените Райски селения, за които друг небошественик ап. Павел казва, че „око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало това, що Бог е приготвил за ония, които Го обичат" (І Кор 2:9). И той като ап. Павел бил грабнат и отнесен в Рая и чул неизказани думи, които човек не може да изговори (ІІ Кор. 12:4). Блаженият видял Господ, видял Ангелите и чул как те славословят своя Създател. Промислително не видял само Пречистата Богородица, за да може Бог да ни настави и вразуми чрез него. Един светъл Ангел с кръст в ръка застанал пред св. Андрей и му казал: "Ти искаш да видиш Небесната Царица. Няма я тук сега. Тя отиде долу в бедния свят на земята, да помага на човеците, да утешава скърбящите. Нали знаеш, че тя е Надежда на безнадеждните? Затова гледа да бъде повече сред тях." 
Малко по-късно блаженият се убедил с очите си в това, което му казал Ангелът. Веднъж, когато Константинопол бил обграден от сарацините, по време на всенощно бдение в храма, св. Андрей видял Царицата Небесна във въздуха, разперила своя покров над вярващите. Потресен блаженият се обърнал към своя ученик Епифаний с думите: „Виждаш ли, брате, как света Богородица се моли?" Епифаний отговорил: "Виждам, отче свети, и се ужасявам!" 
Освен другото, можем да кажем и че щастието на св. Андрей е истинско богословие. Ако се върнем към светската логика, ще се сетим за мъдреците на този век, които се представят пред очите ни. Мъдреци и богослови, затворени в кабинетите си и четящи купища с човешки ръст книги. А блаженият Андрей (щастливият Андрей) и неговият ученик виждат и се ужасяват. Разказът на св. Андрей за това, което се удостоил да съзерцава, е истинско богословие. И на 1 октомври цялата Църква се весели за това, което двамата праведници видели. 
Страданията на св. Андрей отдавна са свършили, така както свършва всичко в този скоропреходен свят. И сега той се наслаждава на Райските блага вече не като гост, а като постоянен жител, като съгражданин и съпевец на Ангелите. Вижда Христа и Неговата Пречистата Майка лице в лице и се радва. Намира се в състояние на вечно и ненарушимо блаженство, на неподправено щастие. И призовава към това щастие и нас. 
Така че, стига вече! Стига вече сме се стремели към дрехи, плътски наслади, лъскав кич и безславни почести! Стига вече сме превръщали греха в закон! Някои питат: "Защото Църквата казва: „Стига!”? Защо постоянно нещо ни забранява, защо ни пречи да правим какво си искаме и да сме щастливи?" Отговорът е: Църквата казва: „Стига!”, защото не иска да ни боли. Когато правиш всичко, което си искаш, след това най-често си нещастен, а не щастлив. "Стига!", означава "Стига вече сме били нещастни в своите похоти!" Толкова е тъжно. Ние сме тъжни и го осъзнаваме, когато останем сами със себе си. Затова и жестоко се страхуваме от това оставане насаме със себе си, за да не би да стане така, че гласът на съвестта да ни изобличи и да ни накара да бъдем щастливи. 
Трябва да потърсим покрова на Божията Майка и тогава Тя ще ни измоли радостта на блажения Андрей. Не казвам да се откажем от всичко, както направил той. Достатъчно е да осъзнаем, че и дрехите, и властта, и парите, и науката са само средство за малко по-лек живот, но не и приоритет. И не в тях е щастието. А като поменем Пресветата, Пречиста, Преблагословена, Славна Владичица наша Богородица и Приснодева Мария, заедно със свети Андрей и всички други светии, сами себе си един другиго и целия си живот на Христа Бога да отдадем!

Автор: Свещеник Владимир Дойчев, храм „Св. преп. Наум Охридски”, София

Блогът се поддържа от православни младежи обучаващи се в Софийската Духовна Семинария "Св. Йоан Рилски" и Богословския Факултет към Софийския университет "Св. Климент Охридски". Той е създаден, за да може светлото спасително Слово на Христа Бога и Боговдъхновеното учение на Св. Православна Църква да достигнат до повече хора. Надяваме се да ни извините ако случайно сме допуснали някаква грешка, при написване на текстове или нещо друго. Имаме и канал в Youtube, където може да чуете аудио записи на проповеди и слова на Св. Отци. Разбира се и за тях се извиняваме понеже записите не са професионални.