На 1-ви декември Св. Църква чества паметта на новоканонизирания светец - Св. Порфирий Кавсокаливит, който е известен сред много православни хора. Живял е през XX в., в Св. Гора - Атон. Днес, той е пред Бога, нека да се моли за нас и да не ни оставя сами, а винаги да се моли на Христа за всички, които вярват непоколебимо в Единия Бог в Троица - Отец, Син и Дух Светий.
Ти можеш, а и трябва, да станеш водач в манастира без да го осъзнаваш,
безмълвно. Можеш да постигнеш това само и единствено чрез силна и постоянна
молитва, като се молиш за всички. Просто отвори сърцето си за Бога.
„Не се насилвай, не се
напрягай, нито се съмнявай че това ще стане. Във всичко това, първо трябва да
разговаряш с Господ. Затова преди да отидеш да се посъветваш със твоя старец,
ревностно се помоли. Молещият се монах, чрез своята молитва и с Божията воля и
помощ, е способен да реши всички проблеми в един манастир.”
“Бъди приятен за другите.
Обикни тишината, защото само в тишината сърцето ти може да общува с Христос. Но
когато срещнеш брата монах, отговори му, така че сърцата ви да се свържат. Не
отговаряй с много думи когато някой ти зададе въпрос, но отговори с няколко
броени, смислени думи. Научи се да отговаряш с „благодаря“ и „ако обичаш“.
Това трябва да се казва в
следния смисъл : „Благодаря на Господа, комуто ангелите изпратиха да ми
помогнеш“.[1]
„Аз, обаче, както вече ти казах дойдох тук (на Св. Гора) когато бях на 12
или 14 години. Бях необучено, необразовано и неграмотно дете. Сърцето ми обаче
бе изпълнено с обич към Бога. Със желание и усмивка изпълнявах послушанията
които ми поставяха. Правех повече от това което ми бяха казали да направя.“
„Никога не ме хвалеха. Никога не го правеха, за разлика от сегашно време,
където постоянно поощряваме децата. Постоянно им повтаряме „браво, браво“ или
„добре си се справил“ и горките израстват а и с тях и егото им. Старците ми
непрестанно ме подтикваха да чета предимно Псалтира и Синаксара. Не ми
предоставяха никакви други съвети. Извисявах се. Живях все едно съм в Рая. А
когато се изморявах не беше от прекалено много работа, а по-скоро от собствения
ми еготизъм. Егото ми ме караше да събирам колкото се може повече охлюви в
дъжда, а мократа чанта стоеше на гърба ми с часове.“
„Така че и ти, като монах, трябва да обичаш физическия труд и умора. Скъпи
ми приятелю, искам да бъдеш като мен, защото те обичам. Искам да станеш като
мен, както казва св. Апостол Павел: „Бъдете подражатели на мене, както съм и аз
на Христос.“ Правиш ли земни поклони? А по колко правиш? Направи сега един пред
мен, за да видя как ги правиш.“
Това се случи там, в Милеси, в малката му килия когато бях отишъл веднъж
като монах за съвет. И така, пред него направих един или два земни поклона.
„Не ги правиш както трябва.“ И въпреки че тогава вече беше ослепял и хич не
можеше да вижда, той говореше все едно ме виждаше как ги правя.
След това, звънейки със
едно звънче, той повика друг монах.
„Моля те, покажи на този брат как те научих да правиш земните поклони и
правилото.“
И веднага, въпросният брат
падна на земята и започна неуморимо да прави поклони.
„Виждаш ли,“ рече старецът, първо ръцете ти трябва да докоснат земята а не
коленете. А в последствие тялото ти стой, неподвижно, без никъде да се обляга.
Нужна е сила в ръцете! След това твърдо се прекръстваш! Силно докосваш челото,
колената и раменете. Ние, в скита, когато заедно извършвахме правилото в
църквата, се чуваше шумоленето на расата ни когато ръцете докосваха с твърдост
колената ни. Виждал ли си как майка притиска детето си до себе си?“
„Човешките емоции са част всяко дело. Същото важи и за Бог.“
„Когато извършваш правилото си, заедно тялото и душата ти трябва да Го
чувстват. Този отшелник който видях веднъж да се моли правейки безброй земни
поклони, изпадаше по някой път в екстаз простирайки ръце високо над главата си!
През други моменти, с ръце той
умолително и нежно умоляваше Всемогъщия.“
„Когато се молим заедно,
аз тук а ти там, трябва да усещаш че двамата сме близко до Бог. Трябва
заедно да тичаме към Христос и да го търсим, заради любовта която изпитваме към
него. А това не го правим защото се страхуваме от смъртта. Не, смъртта не
съществува. Не бива да се страхуваш от нея, защото няма смърт за този който
изпитва и умира с любов към Бога. Няма смърт за него.
Автор: Св. Порфирий Кавсокаливит
Превод от английски: Георги Германов
Източник: THE DIVINE FLAME, Elder Porphyrios – Lit In
My Heart (Translated from the Fifth Greek Edition)
[1] Старецът (Порфирий) не казваше „благодаря“ и „ако обичаш“ на близките
монаси. Той предпочиташе да казва „благослови“ или „Бог да благослови“. Когато
насърчава монасите да казват „благодаря“, той очевидно има предвид да
благодарят предимно на Бога, а не на монаха който им е помогнал.
