15 февруари 2015 г.

Сам си станал страшен за себе си

Църквата ни въвежда във времето на Великия пост като в храм. Защото какво друго е постът, ако не време на усърдно богослужение? Ако си бил подмамен да обикаляш по улиците на светските помисли и желания, то ето сега идва възможност да се върнеш към достойното за човека поведение. И както храм с богата стенописна програма би те посрещнал с изображение на Страшния съд над вратата, за да си наясно защо влизаш в него, така Църквата е поставила в началото на поста мисълта за този Съд, за да можеш разумно да пристъпиш в дните за подвиг. Ти – изобразеният като изплашено голо човече. Не знаеш ли, че си такъв? Такъв си! 
Ходиш ли често на гробища? На мен ми се налага. Случвало ми се е да прекарам почти целия ден в някой от гробищните паркове. Няма как. Понякога има по 2-3 опела с интервал между тях от час и половина. Къде можеш да се денеш през това време? Ако е хубаво времето сядам до гроба на някой приятел. Чета молитви, мисля си за разни неща или просто се разхождам. Гледам гробовете. Едни поддържани, други буренясали, забравени…
За почти всички хора, чиито паметници виждам, не знам нищо. Прави са отците, които казват, че ходенето на гробища е много полезно. Размислите за смъртта отрезвяват. Показват на хората истинските приоритети. Свети Василий Велики казал на учения езичник Евул, че висшата мъдрост се изразява в помненето на смъртта. Благодарение на тези думи езичникът станал християнин. Избрал живота, размишлявайки за смъртта…

Когато минавам покрай гробовете на десетки непознати хора за сетен път се убеждавам, че те не са взели със себе си нищо от земната слава, нищо от телесните удоволствия. Всичко е изтляло. Отминало. Превърнало се е в пръст. А с душите си са застанали пред Бога. И неминуемо осъзнавам, че същото чака и мен. Че е просто въпрос на време да изгубиш всичко, което притежаваш на тази земя и да застанеш пред Съдията. Само ти и делата ти. Нищо друго! Затова ти казвам, че си гол. Толкова гол, колкото сам не смееш да се видиш. А на Страшния съд предстои да чуеш вечната присъда…

И кой е Съдията? Той е Всемогъщият Бог, Който сътвори човека от земната пръст. Който обеща на разболелия се от собствената си нагла греховност човешки род да го излекува. И спази обещанието Си. И го излекува като се въплъти. И бидейки Господар на всичко, не се погнуси да приеме и образ на раб (Фил. 2:6-7). И ходеше между хората, пълен с благодат и истина. И хората видяха славата Му. Слава като на Единороден от Отца (Йоан 1:14). Отваряше очите на слепите, за да виждат истината. Лекуваше хромите, за да тичат по пътеките на Божиите заповеди. Възкресяваше мъртвите, за да заживеят те нов живот. Съдията е Този, Който прие заради изгубения човек Кръстна смърт и нечувани страдания. Този, Който е Пътят и Истината и Животът (Йоан 14:6), вкуси смърт, за да даде живот на осъдените. И Възкръсна от мъртвите, като по този начин победи обезсмислящата всичко около нас смърт. Победи я не теоретично. Не философски. Не идеологически. А реално. И строши дверите на ада. И извади заключените там. И ги заведе при Себе Си в Царството Божие, където да се радват с Неговата неизказана радост. И досега излива благодатта Си върху Църквата. И промисля така, че всеки, който поиска да се спаси да може да го направи. Кой друг би имал право да съди човека, ако не Той? Защото всичко, което човек има, всичко ценно, е Негово. Самият живот е Негов. Той го е подарил на човека. И после пак Той го е изкупил. И след изкуплението пак Той го е поддържал, така че да достигне до вечния живот.

Ще кажете: „Защо тогава Съдът е страшен? Та нали този, Който ни съди, е Милосърден? Немислимо милосърден…” Именно затова Съдът е страшен! Защото любовта, с която Бог ни възлюби, изисква отговор. Защото ако не си обичал Този, Който толкова много те е обикнал, къде ще се денеш? Изолирайки се от Христовата любов, ти сам си започнал да посаждаш ада в сърцето си. Сам си станал страшен за себе си. Сам си подготвил за себе си ужаса на вечния огън и незаспиващия червей - справедливо въздаяние за желанието да живееш без любов. Правосъдният Съдия само идва да потвърди онова, което сам си си подготвил. „Съдът ще бъде безмилостен за оногова, който не е показал милост” (Иак. 2:13).

Напразна е мисълта, че и на Съда ще ни се размине така, както често ни се е разминавало в този живот. Можем да си кажем: „Какво пък толкова? Не съм крал, не съм убивал… Прочел съм цяла библиотека с църковни книги, как би могло да ми се откаже спасение?” Сърцеведецът обаче знае всичко, което се случва в сърцето. Дори да се самоубедиш, че си невинен. Дори да откажеш да произнасяш греховете си, Той пак ще знае всичко. Всяка извивка на сърцето. Всяка мисъл. Всичко, което криеш в тъмните заключени килери на ума си.

Имам чувството, че съвременният свят се напълни с умници. Има такива хора, които с лекота се изказват като морални капацитети по всички духовни въпроси. Лесно ще ги срещнеш да философстват на кафе или на някое добро хапване. Но иначе една топла окуражаваща дума не искат да ти кажат. Пази, Боже, да те видят паднал… Затова Христос ни представя критерий за Съда, че каквото сме сторили на един от Неговите най-малки братя – на Него сме го сторили (Мат. 25:40,45). Да не мислите, че ще можем да излъжем Христос с някоя дарителска кампания? Да Му кажем: „Христе, ние събрахме за Теб, за Твоите най-малки братя пари и после дълго се снимахме, за да сме сигурни, че всички са видели нашата доброта”. Това не е никаква доброта. Св. Игнатий Брянчанинов ни учи да различаваме „добродетелите” на падналото естество от Евангелските добродетели. Едните са заразени от гордост, тщеславие, самолюбие, а другите имат за свой център Христос и Неговата правда. Ветхите „добродетели” не спасяват, но ние (но аз) често нямаме дори и тях. Кажете ми различават ли се нашите постъпки от езическите? Светят ли делата ни така, че като ги гледат хората да прославят Нашия Отец Небесен (Мат. 5:16)? Така, както станало със свети Василий Велики и споменатия учен Евул… Отговорът е болезнен. В нас има гордост, характерна за този свят. Едни се гордеят с парите си, други с дрехите си, трети с ума си. И ние се гордеем с тия неща, а също и с благочестието си. Гордеем се също и с това, че знаем много за Смирения Христос. Вярно ли е?

Промислително е, че денят преди Неделя Месопустна е Задушница. Минаваш по алеите на гробищата. Поплакваш за някой близък. Въздишаш за някой не много познат. И се отпускаш. На такова място няма пред кого да се показваш. И можеш да си дадеш сметка какви артисти сме. Как добре играем на добродетели. А вярата ни не става за нищо… Не е колкото синапово зрънце, защото ако беше колкото зрънце, щяхме да преместваме планини (Мат. 17:20).

Ето, аз виждам колко грехове има в мен. Чета един акатист на покаянието. И виждам, че всички грехове, споменати в него, са за мен. Акатистът е писан за мен. Знам това, но не се променям. Оставам си същия. Бог ме е водил при страдащи хора и съм чувствал Неговото мистично присъствие близо до тях. Тръгвал съм си потресен от домовете на болни хора. И въпреки всичко не съм станал по-добър човек. Продължавам да се харесвам. Да се одобрявам и да си прощавам. Сега, когато четеш тази моя откровеност, те питам: „Виж се и ми кажи не си ли като мен?” Защото аз треперя при мисълта за Съда. Къде ще се дене лицемерът, изиграл всички „добродетелни” роли, когато най-после пиесата свърши и бъда разкрит?

Ако чувстваш същото, то знай, че постът е за нас. Ето, Съдията чака. Но все още не за да ни съди. Помниш ли какво чете свещеникът преди да те изповяда: „Ето, чедо, Христос стои невидимо да приеме изповедта ти…”. Всички тези неща, зад които се крием, могат да изчезнат само чрез една сълза. Чрез една дума. Чрез едно споменаване. Само да е откровено. Онзи, който сам осъжда себе си може да намери оправдание у Съдията. Покаянието, към което те призовава постът, не е болка. То е радост. Защото ти вдъхва надежда, че чрез него можеш да дадеш добър отговор на Страшния съд. В крайна сметка, нали това казваме в ектенията: „Християнска, безболезнена, непосрамена, мирна кончина на нашия живот и добър отговор на Страшния Христов съд от Господа да просим”.

Автор: Свещеник Владимир Дойчев
Блогът се поддържа от православни младежи обучаващи се в Софийската Духовна Семинария "Св. Йоан Рилски" и Богословския Факултет към Софийския университет "Св. Климент Охридски". Той е създаден, за да може светлото спасително Слово на Христа Бога и Боговдъхновеното учение на Св. Православна Църква да достигнат до повече хора. Надяваме се да ни извините ако случайно сме допуснали някаква грешка, при написване на текстове или нещо друго. Имаме и канал в Youtube, където може да чуете аудио записи на проповеди и слова на Св. Отци. Разбира се и за тях се извиняваме понеже записите не са професионални.