22 февруари 2015 г.

Прошката като светоглед

Наистина благочестива е тази традиция хората да си искат прошка на Сирна Неделя. Точно преди да започна да пиша за нея, попаднах на материал в един вестник, в който се разказваше, че дори родните депутати и политици "по свой начин" са подвластни на тази традиция. Учудих се до каква степен може да се профанизира нещо толкова съкровено. Да оставим настрана баниците и „хамкането”, без които, разбира се, един добре рекламиращ се политик не може да мине. Впечатлих се от кого тези хора ще поискат прошка. Говореше се само за роднини и приятели. За това как стоят зад гърба им в техния „труден” живот, как им помагат, а те не им обръщат достатъчно внимание. „А от българския народ – ще попитате вие – ще искат ли прошка?” В материала нямаше и дума за това. И знаете ли защо? Отговорът е прост. Не можеш да искаш прошка от някого, когото не забелязваш. За тях ние просто не съществуваме. Не можеш да искаш прошка от някого, който за теб е само електорална единица. Прошката е винаги личностна. Те не знаят, че ние сме им сърдити. Мислят, че това са политически спекулации.
 
И някак неусетно мисълта ми премина от политиците към българските бизнесмени. Чували ли сте как говорят те за работниците си? Не пропускат да кажат, че ги имат като свои деца. Че се грижат за тях много повече, отколкото за себе си. Ако задълбочиш разговора на тази тема, обаче, се разбира и в какво се изразява този алтруизъм. Ще ти разкажат, как работниците им си позволяват да ходят на зъболекар в работно време. Разбирате ли? В работно време! Или пък пушат цигари – на всеки час по 10 минути. 8 часа по 10 минути – поне един час по-малко работа. И всичко това те им прощават. Прощават им, защото са „благородни”. Сигурен съм, че и сега, когато идва денят за прошка, пак ще им простят…

Така и ние ще си кажем тази неделя: „Простено- прости!” Питали ли сте се защо много често това „Простено- прости!” няма никакъв ефект върху нас? Не ни обновява. Просто нещата продължават естествения си ход. Ние спираме да ядем месо, яйца, мляко, но продължаваме да „ядем” хора. Това е защото много често ние приличаме на политиците и бизнесмените. Та, нали те са произлезли от нашия народ. Сега чувам, че в някои фирми имало камери, с които следят производителността в цеховете. Като в „Биг Брадър” – дават ти пари и ти възлагат мисии. Само дето вечер ти позволяват да се прибереш вкъщи. Чувал съм за някои работодатели, които ходят на екскурзии в чужбина, но дори и оттам следят подчинените си. Техниката вече е много модерна. Виждат ги как се протягат, защото им се е схванал гърбът например, как си приказват… И какво ли си мислят: „Аз затова ли плащам, да ми се протягате тука и да си дрънкате глупости?” Питам ги: „За какво са тези камери?” А те ми отговарят: „Защото иначе ме крадат”. Да се чудиш как сме живели преди камерите?

Знаете ли какъв е парадоксът на нашето време? Имат камери, но не виждат хората. По цял ден ги гледат, но не ги виждат. Понякога едва се сдържам да не се разкрещя: „Това са човешки същества, бе! Не са роботи! Не са ти роби! И с тях се случват всички тези неща, които се случват с нормалните хора. Болят ги зъбите или имат някакви други проблеми. И като хора те имат право на недостатъци. Като например да пушат. Ти си снизходителен към своите недостатъци. Искаш и другите да бъдат снизходителни към тях, а им броиш колко пъти са си дръпнали от цигарата… А човешкото им достойнство? Тези хора въобще имат ли право на достойнство? Да ги следиш с камера по цял ден. Нали знаеш, че и Бог следи тебе? С какъвто съд съдиш – с такъв ще ти бъде отсъдено! Ти трябва да искаш прошка от тях, а не те от тебе. Това те изненадва, нали?”

Защо ви разказвам тези неща ли? Може би ви се струва, че не е по темата за прошката? Но и ние сме такива. Ще искаме прошка от най-близките си, а за другите, може би, няма да има нужда. Защото също като политиците и бизнесмените не ги виждаме. Не виждаме проблемите им, страховете им, предразсъдъците им, както и достойнството им на личности, на Христови чеда, създадени също като нас по Божи образ. Нима не е достатъчно, за да бъдат уважавани и почитани? Но вместо това, на нас другите са ни длъжни. Те трябва да поискат от нас прошка. Защото са „пушили цигари” или са били „на зъболекар в работно време” – ако приемете тази метафора. Не знаем, че може би ние сме хиляди пъти по-виновни. Може би, без да разбираме, унижаваме хората около нас. Нараняваме ги. Обиждаме ги. Но егото ни е толкова голямо, че закрива очевидното. Всички виждат какви са българските политици, само те не знаят. За смях ли са? За смях са! Но помните ли как свършва „Ревизор” на Гогол? „На кого се смеете? На себе си се смеете!” На себе си се смеем…

Няма истинска прошка, без съзнание за това, че ти самият си грешен. Трябва да можем да се оглеждаме в очите на другия. Защото Бог го е изпратил, за да бъде помощник на нашето спасение. Ето, ние заставаме в началото на поста и обещаваме, че ще посветим това време на покаяние. Но вижте какво пише митрополит Антоний Сурожски: „Ако пред нас изведнъж застанеше Спасителят или изпратеше Свой Ангел или Светец, който със страшни думи да ни укори, да изиска от нас покаяние и изменение на живота – то ние, може би, щяхме да приемем това. Но когато вместо ангел, вместо светия, вместо Сам да дойде, Христос ни изпраща ближен, и то такъв, когото не уважаваме, не обичаме, който ни изпитва и ни поставя вече в живия живот въпроса: „Твоето покаяние на думи ли е или на дело?” – тогава забравяме думите си, чувствата си, покаянието си и казваме: „Махай се далеч от мене! Не от тебе ще получавам аз Божието наказание или наставление, не си ти човекът, който да ми разкрие новия живот”... И така отминаваме и тоя случай, и тоя човек, когото Господ ни е пратил да ни изцели, та със смирение да влезем в Царството Божие.”

Измисляме си глупави причини, за да не простим. Някои казват: „Първо младите трябва да искат прошка!” Други: „Първо подчинените да поискат прошка от началниците си!” Трети: „Ако той не ми поиска прошка – и аз няма да му поискам!” Глупости! На кой Бог се кланяте? Не е ли на Този, Който уми и нозете на учениците си? Той каза, че който иска да е по-голям – трябва да стане слуга (Мат. 23:11). Който пръв прости и сам поиска прошка, получава по-голяма награда. И със сигурност е „по-голям” по възраст, защото е придобил мъдрост.

Други пък казват: „Ама аз съм прав, защо да искам прошка?” Всички се чувстваме прави. И затова не си прощаваме. Човече, твоята правда не струва нищо, защото е земна, нищожна, плътска. Колко пъти съм бил „прав” по този начин. И съм влизал в олтара и съм казвал: „Христе, ти виждаш, че съм прав, нали виждаш?” А Христос ме гледа от Разпятието Си… Не казва нищо, сякаш… И няма нужда. Просто ме гледа от Разпятието Си. Каква правда има в това аз да греша, ние всички да грешим, а абсолютно Невинният Божи Син да умре на Кръста? Божия правда! Ние Го нараняваме с греховете си. А Той ни прощава от Кръста. Дори и тогава намира оправдание: „Отче! Прости им, понеже не знаят, що правят” (Лука 23:34). И тогава и аз разбирам, че Божията правда се състои в това да обичаш и да прощаваш. Ако трябва и до смърт. И че това е единственият отговор на злото. И че ако отговориш на злото със зло, ти изобщо не си прав. А просто както казва свети Василий Велики си „направил от врага си свой учител”. А Бог, Който единствен вижда в сърцата, справедливо ще отсъди кой е бил прав и кой не. Няма случай на незащитен праведник или Бог да е изоставил смирения и обичащия.

Но и прошката не бива да бъде еднократна. Тя трябва да се превърне в светоглед. В естествено отношение към другия човек. Само тогава ще бъде християнска прошка. Старецът Тадей Витовнишки разказва, че в първия манастир, в който отишъл, се срещнал с игумена Амвросий, който някога бил послушник на преподобния Амвросий Оптински. Ето какво разказва за този праведен игумен: „Отец Амвросий излъчваше невероятно чиста любов. От Оптинските старци той беше приел най-важното – любовта. Нито веднъж не се разсърди на някой монах или послушник, не каза никому рязка дума. Много търпеше, но всичко прощаваше. Всички грижи и затруднения предаваше на Господа и само на Него се жалваше. Стараеше се със собствения си пример да предаде това качество на братята и на мнозина им се отдаде да се научат как да съхраняват тази всеобхватна и безстрастна любов във всекидневния живот… Никога никого не наказваше. Дори и лоша мисъл не е имал, нито с поглед, нито с нищо. Обичаше всеки такъв, какъвто е…”

Ето това е, което искам да кажа – да можеш да се жертваш за другия. Може би грешен човек, може би твой длъжник, но ти да изживяваш една непрекъсната прошка към него и едновременно с това да виждаш себе си по-грешен от него. Да знаеш, че и той има за какво да ти прощава. Винаги има. Само любовта може да покрие всичко. И най-страшните конфликти. Може да победи и най-злите хора. Владика Серафим Соболев разказва за един случай от живота на великия свети Йоан Кронщадски: „Дълги години о. Йоан смирено понасял страшни хули и клевети от един свой помощник - протойерей и ключар на катедралния храм "Св. Андрей". О. Йоан можел да помоли в Св. Синод, още повече, че бил тогава негов член, да преместят този свещеник на друго място. Но праведникът на никого не се оплаквал и мълчал. Когато се разболял смъртно, от тежките страдания той не намирал покой и молел ту да го сложат в креслото, ту в постелята. Тогава свещеникът ключар се разкаял, съвестта му започнала силно да го мъчи. Той тръгнал да моли о. Йоан за прошка. По това време о. Йоан седял в креслото и бил в полуунес. Когато му казали, че е дошъл отец ключарят, праведникът събрал сетните си сили, станал, доближил се до него, поклонил му се и му целунал ръка. Това голямо смирение така поразило отец ключаря, че той се облял в сълзи и се хвърлил в нозете на о. Йоан. От този момент започнал на всички да разказва, че отец Йоан е велик Божий угодник, и че такива праведници като него в Православната Църква е имало само през първите векове на Християнството”.

Сега, като чета какво съм написал дотук, ми се струва, че сам съм паднал в капана на думите си. Защото съм сигурен, че някой ще попита: „Ние трябва ли да простим на политиците и на новоизлюпените пишман капиталисти?” И на мен като на вас ми е трудно да им простя. По причини, които са видими за всички, освен за самите тях. Но ако не им простим това, което се отнася до нас, то цикълът на злото ще се е затворил. И ние ще имаме една държава, преизпълнена с омраза и с хора, които не искат да простят. Това, което не се отнася лично за нас, разбира се, не е от нашата компетенция да прощаваме. Но сме длъжни да се молим. Има толкова много хора, които виждат греховете на другите. А толкова малко, които се молят Божията любов да се възцари в сърцата на всички – на политиците и на самите нас.

Простете и на мене за тези няколко неумели думи, с които исках да кажа, че хората не са „вкусни” и няма причина да ги „ядем” - нито през поста, нито извън него. И да помним, че накрая на светата Четиридесетница сияе Христовото Разпятие. То ни задължава да живеем в любов, прошка, покаяние и съзнание за саможертва. Без това може и да не станем съучастници на славното Христово Възкресение.

Накрая ще ви споделя, че да си свещеник е като да живееш в една непрекъсната Сирна Неделя. Самото последование на Светата Литургия изисква да излезеш на солея и да кажеш на Божия народ: „Простете ми, братя и сестри, и се помолете за мене грешния!” И това не е формална реплика като в театрална постановка, а част от богослужението. И ето сега, тук, отново мога да кажа същото: „Простете ми, братя и сестри, и се помолете за мене грешния!” Защото прошката е нещо хубаво. И простено да ви е… Макар, че всички са били незаслужено добри с мен и не се чувствам засегнат от никого.

 Автор: Свещеник Владимир Дойчев
Блогът се поддържа от православни младежи обучаващи се в Софийската Духовна Семинария "Св. Йоан Рилски" и Богословския Факултет към Софийския университет "Св. Климент Охридски". Той е създаден, за да може светлото спасително Слово на Христа Бога и Боговдъхновеното учение на Св. Православна Църква да достигнат до повече хора. Надяваме се да ни извините ако случайно сме допуснали някаква грешка, при написване на текстове или нещо друго. Имаме и канал в Youtube, където може да чуете аудио записи на проповеди и слова на Св. Отци. Разбира се и за тях се извиняваме понеже записите не са професионални.