15 март 2015 г.

Първа среща с православен индианец

 Събота вечер. Полумрак. В руския храм „Свети Петър и Павел” току-що е започнала вечернята. Едва различимите силуети на малкото енориаши постепенно стават видими, защото хората започват да палят свещи на свещниците. Внушителен иконостас, изработен от изкусни майстори в началото на века[1]...
Това е второто ми идване на вечерня след много години. Пеенето на „Свете Тихий” на църковнославянски създава усещането за вътрешна тишина и умиротвореност. В този час всички наоколо се молят за отминалия и за идващия ден. След дневната суматоха това благодатно убежище дава мир на неспокойния разум.

В полумрака различавам няколко профила: рускиня, стара жена с внука си, висок, слаб мъж на средна възраст, петнадесетгодишна девойка, младо семейство с две деца. И изведнъж погледът ми попада на големия прозорец.
Точно под него виждам силует, съвсем различен от останалите. Това е петдесетгодишен индианец с ярки черти и стигащи до кръста коси, прибрани на опашка. Погледът ми се спира на него. Наистина необичайна фигура...
Когато службата свърши, аз не се удържах и се приближих към него, за да се запозная.
          Янис – представих се аз.
          Владимир – отговори той.
          Аз съм грък, а ти? – попитах на английски.
          И аз.
Тук съвсем се обърках. Това беше последното, което очаквах да чуя.
          Говориш ли гръцки? – поинтересувах се аз.
          В начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото.
Като завърши фразата, той се разсмя от душа. Не знаех как да реагирам.
          Аз съм индианец – кратко каза той, – но понякога чувствам, че съм и руснак, и грък, и сърбин, и румънец. Нали, както знаеш, съм православен.
Така се запознах с Владимир. Истинското му име звучеше като Франк Натауе, преди да стане православен и да приеме кръщение с името Владимир. Измъчван от любопитство и в същото време от интерес, много исках да узная неговата история.
След това, много по-късно, станахме приятели. Много беседвахме и се разхождахме, особено в неговото индианско село. Той ми показваше пътища, които не познавах, а поведението му беше необичайно за нас, белите. Той винаги се държеше просто и непринудено, без сянка от високомерие. Когато бях край него, не ме оставяше чувството, че сякаш съм се върнал в детството. Признах му това, а той отговори, че всички прекрасни неща са взаимни.
Никога няма да забравя, когато за пръв път, воден от юношески ентусиазъм, започнах да му задавам сложни въпроси. На което той невъзмутимо отговаряше:
          Не зная, ти какво ще кажеш?
И когато в един прекрасен момент ми омръзна да слушам неговото „не зная” и  настойчиво го попитах да ми разкаже нещо, той накрая прояви съчувствие към мен и каза:
          Ех, ако толкова настояваш, ще ти отговоря, но първо ще попитам своята приятелка.
И той подскочи, след това легна и доближи ухо до земята.
          Какво правиш? – поинтересувах се аз.
          Питам земята – отговори той. – И преди да се опомни от своето смущение, малко неуверено продължи:
          Като Альоша Карамазов.
След това никога вече не настоявах да ми дава отговори. Той ме порази, подобно на невъзмутима мълния, раждаща дъжд и хранеща земята.
Съвсем неотдавна Владимир напусна този свят. Неговият край ме потресе, така както ме потресе и неговият завет.
(следва)

Автор: Йоанис Хаджиниколау 
Превод: Татяна Филева
Източник: www.pemptousia.fm. 



[1] На ХХ век. – Бел. прев. 
Блогът се поддържа от православни младежи обучаващи се в Софийската Духовна Семинария "Св. Йоан Рилски" и Богословския Факултет към Софийския университет "Св. Климент Охридски". Той е създаден, за да може светлото спасително Слово на Христа Бога и Боговдъхновеното учение на Св. Православна Църква да достигнат до повече хора. Надяваме се да ни извините ако случайно сме допуснали някаква грешка, при написване на текстове или нещо друго. Имаме и канал в Youtube, където може да чуете аудио записи на проповеди и слова на Св. Отци. Разбира се и за тях се извиняваме понеже записите не са професионални.