„На които простите
греховете,
тям ще се простят;
на които задържите,
ще се задържат.”
(Иоан.20:23)
В
живота на всеки един човек има най-различни по характер емоции. Някои весели,
други – тъжни... Но всички тоя емоции държат човека жив. В течението на живота му
през годините емоциите престават да са така... ярки. Потъмняват с времето,
избледняват. И така човека вече се променя – за добро или лошо. И както
жаравата има нужда от разбутване за да се разгори, тъй е и с човека.
Радостта
разгаря, а мъката угася огъня у човек. Това, обаче, е само привидно, на
повърхността.
Когато
Господ Бог Иисус Христос се явява на учениците си след Възкресението Си,
тяхната реакция е била само една: те са се зарадвали! От все сърце! Дори Тома,
наричан Неверни, се е зарадвал.
Отстрани
погледната тази случка показва, че е нужно физически да се докоснем до нещо, до
предмет, до даден човек, за да повярваме, за да се зарадваме на това – че можем
с физическите си сетива да се насладим. Но това е само външно. Апостол Тома е
доказателство за което. За физическите човешки очи той потвърждава на практика словата
в Химна на Любовта: „Както тялото без дух
е мъртво, тъй е вярата без
дела е мъртва.” (1 Кор.13:26).
И някак си ние вярваме, че едно нещо е при нас, като можем да го докоснем, да
го вкусим. И така си доставяме радост. Ние
си доставяме тази радост. А радостта всъщност идва отвън. Думите на Господ
Иисус Христос, които отправя към Апостол Тома запълват картината: „Не бъди невярващ, а вярващ.” (Иоан.20:27) и ни
показват, че радостта не бива да е насочена към нещо, което си мислим, че
притежаваме. А и реакцията на учениците Му показва точно това. И точно защото
учениците на Спасителя знаят, че чрез Неговото слово Го имат при себе си, то и
тяхната радост е неподправена и изпълнена с истина. А в същността си радостта е
неизмерима с нито един физически човешки уред.
Но
радостта не е само да се развесели човешкото сърце. Радостта е нещо много
повече. Една от най-големите и като че граничеща с тайнственост радости в
човешкия живот... това е прошката. Когато Тома поискал да пипне физически, да
усети материалността на тялото на възкръсналия Спасител, Господ Иисус Христос
му казва: „Дай си пръста тук, и виж
ръцете Ми; дай си ръката и тури в ребрата Ми; и не бъди невярващ, а вярващ.”
(Иоан.20:27). Тук се вижда този...
акт на прошка.
Често
пъти в живота си ние казваме, без дори да се усетим: „Не мога да повярвам.”.
Това погледнато от обратната си страна ще се преведе така: Не мога да простя. И
с тези думи се превръщаме от вярващи в невярващи. Днес за едно, утре за
друго... Тогава къде се изгубват в нас думите на Господа: „На които простите греховете, тям ще се простят; на които задържите, ще
се задържат.” (Иоан.20:23)?
Защото, за да прости човек... се изисква много. Изисква се ежедневна борба със
самия себе си, да може да надскочи дребните си, лекомислени увлечения по едно
или друго и да насочи вниманието си към онова място, което се намира вътре в
него. Както е направил и Апостол Тома. Защото ако прощаваме, но с едно на ум,
то тогава всъщност не прощаваме. И ако се радваме за нещо светско, то не се
радваме истински!
Нека
бъдем като учениците Господни.
Да
се радваме в Господа и Спаса нашего Иисуса Христа, Който се обръща към Тома,
един от дванайсетте и му казва: „Ти
повярва, защото Ме видя; блажени, които не са видели, и са повярвали.” (Иоан.20:29). По този начин, с течение
на времето, ще можем да разберем радостта от прошката, дори само от извинението.
Защото имаме примера, оставен ни от Господ Бог Иисус Христос, който пример да
следваме до края на дните си.
Автор: Христо Димитров
