12 юли 2015 г.

Вярата е мерилото, съдът, в който и според който се излива Божията благодат

Помним от миналата седмица как в земята Гергесинска Спасителят срещна свирепите бесновати и ги изцели, а народът Го помоли да си иде. И ето, днешното Свето литургийно Евангелие разказва как точно след това при Него донесли един разслабен – човек парализиран, на легло. Господ не само не бил обиден, не отказал помощ, не само изцелил страдащия, но и както винаги, преподал знание, дал пример и се обърнал към всички наоколо и по целия свят, през времето дори и към нас, днес събрани в храма, като показал пътя към спасението. Това е същността на делото Иисусово – това е и значението на самото му име – Божие спасение. Знаем, че всички ние също боледуваме – и физически, и духовно, особено второто. Знаем, че Бог може да ни помогне и за двете, и за всичко.
Понякога обаче губим надежда, отпадат силите ни дотолкова, че дори не можем от дълбините да извикаме към Него „Господи!“. Защото даже само призоваването на името Му е достатъчно – само вяра да имаме. Тази вяра всъщност е мерилото, съдът, в който и според който се излива Божията благодат всекиму – колкото е вярата му.
Не знаем кой е бил този болник, споменат днес в Евнагелието, мнозинството от нашите имена също сигурно ще останат забравени след време. Сега обаче сме тук – в плът, с волята си, с вярата си. И както той, така и ние боледуваме – немощни сме, трудно ни е, сякаш сме парализирани, немощни. Не можем да вървим, камо ли да сторим нещо добро. Каква любов и мъдрост обаче се крие в случилото се тогава и каква поука ни дава то – Иисус видял вярата на тези, които занесли разслабения - не се споменава неговата, а вярата на занеслите го. Няма никакво значение роднини ли са били, съседи или просто добротворци, срещнали го на пътя – те го занесли в буквалния смисъл при Господа. И Той, по вярата им (стих 2) го изцелил. Ето затова се молим всеки от нас в молитвеното си правило всеки ден, а и по време на всяка служба в храма за всички – за познати и непознати, близки и далечни, миряни и духовници, войници, чиновници, работници, дори за нашите гонители – молим се. И ако го правим с вяра, Бог откликва на молбите ни, факт. Не едно и две са чудесата, не един и два са примерите за това – всеки тук присъстващ може да се сети няколко. Нека никога не забравяме и да благодарим на Бога за всяко благодеяние и да не забравяме, че някъде, някой в този момент, а и постоянно се моли, дори за нас, за всеки от нас. И да не спираме да го правим за другите, и да го правим с истинска вяра, защото всички сме болни, всички търсим изцеление, а с вяра и молитва трябва да се обръщаме към Господа.
Когато Божията благодат се прояви в живота ни, виждаме и чувстваме всяко благо, всичко добро е от Бога. То обаче често се проявява чрез хора, чрез техните дарби, както чухме днешния Апостол (Рим 12:6-14). Мнозина от нас питат – и себе си, и другите за различни житейски ситуации – как да постъпя, какво да кажа, какво да не правя. Всички търсим Божията воля и особено искаме някой да ни я обясни, разтълкува и донякъде да поеме отговорността за нашето решение. Защото така ни е по-спокойно. Но, както много добре знаем, Господ е мъдър, любящ, справедлив и много, много прозорлив. Той чете в сърцата ни – ето, в днешното Литургийно Евангелие Той на два пъти разбира какво са мислели хората – първо ближните на разслабения, довели го с вяра и после книжниците, които смятали Иисус за богохулник заради думите Му. Значи, няма как и сега Господ да не чете в сърцата ни, да не вижда всичко скрито у нас, да не знае какво всъщност мислим като казваме едно или друго, какво искаме, като правим нещо. Още повече, с дара на Светия Дух Той отваря ума на Апостолите, а и на миряните, за да разбират Писанията (Мат. 24:45). Значи, всъщност всеки от нас вече знае кое е правилно и добро, имаме съвестта си, имаме пророците и думите Господни. Не ни трябва да чакаме да ни потърси някой за помощ, за да подадем ръка, не е нужно да питаме за къде е опашката в магазина, като сме застанали най-отпред, а просто да заемем полагаемото си място, обикновено последно, и да изчакаме със смирение реда си, няма защо да търсим по-вещи и „по-напреднали във вярата“, за да ни упътят и да решат вместо нас – имаме Писанията и книгите, имаме съвестта си – Божият глас у всеки от нас, имаме и любимите си духовници, нашите изповедници, чрез които Бог благодатно се грижи за нас, дава отговори като ги потърсим, а дори и без думи в непрестанната си молитва те се застъпват за нас.
Самият Господ винаги е близо и ни подкрепя, но според вярата ни, дава ни доброто и полезното и допуска вразумителното и водещото към спасение. За разслабения това било изцелението, за спътниците му – да го занесат до Господа с вяра и да видят плодовете й, за книжниците – да бъдат изобличени с любов и нагледно с акта на опрощението на греховете на болния, да го видят как става, взима си постелката и си отива. Всички били разтърсени, отнесени от руслото на нормалното си съществуване след тая среща с Бога. Особено тези, които служели Нему, мислели, че вършат волята Му, а всъщност Го гонели и отхвърляли – дори при срещата лице в лице. И били пометени от простите думи „Кое е по-лесно? Да кажа: прощават ти се греховете или да кажа: стани и ходи?“ Попитал Той и без да е нужно да Му отговарят изрекъл думите и разслабеният станал. Това е истинската сила! Това е мощ! Да извършиш чудо и то с лекота! Не бомбите и самолетите, оръжията и компютрите, парите, страха и властта, а способността да простиш, да насърчиш („Дерзай“ – казал му), да дадеш пример. И всичко това е всъщност толкова лесно, защото това е делото Божие, това иска Господ от нас – да прощаваме, да изявяваме вярата си на дело, да упражняваме дарбите си, да обичаме, да постоянстваме, да сме усърдни и пламенни духом и много друго, всичко, което е естествено и добро и истинно – всичко това, което днешният Апостол ни каза. (Римл. 12:6-14). Такава е всъщност „рецептата“ за изцеление и на душата и на тялото, това вършим ли, ще сме Божии, ще имаме и силата, дадена ни отгоре по Неговото обещание (Мат. 24:49) и ще вършим делото Божие с лекота!
Не е нужно да сме апостоли, светци, непогрешими и невъзможни хора, всичко, от което имаме нужда за нашето спасение, за живот според Божия закон ни е вече дадено и то даром, по Божията благодат. Вярата, и то вярата, изявена в дела е нашият дял, за да стане този свят по-добър, по-справедлив и по-светъл. Ние може да не лекуваме, да нямаме възможност да дарим много, да не сме пророци или учители, но Бог е създал и лекари, и добротворци с много възможности и всякакви хора. Ние трябва да вършим Божието дело, всеки според възможностите и разбирането си, според своята дарба, според както му е определено и изявено от Бог чрез съвестта човешка и Свещеното Писание, чрез напътствията на Църквата и духовниците, тогава ще видим всички чудеса и изцеления, случващи се всеки ден около нас, за които може би не си даваме сметка сега. Тогава всеки от нас ще вдигне постелката си и ще тръгне – със силата и вярата на доскорошния немощен, открил Бога и подкрепен от братята и сестрите си и народът ще прослави Бога, дал такава власт на човеците – да бъдат като богове в любовта, в милосърдието и вярата си, да измолват благодатта Божия за страдащите и тези в нужда. Да дерзаят и да бъдат велики в своето смирение, да господаруват когато служат и да благославят като са гонени. Защото всички чудеса Божии, Неговото въплъщение, служение и Свято Възкресение са само и единствено заради нас, заради всеки един от нас. Нека живеем така, че да сме достойни за този дар и благодат!


Автор: Деян Петров 
Блогът се поддържа от православни младежи обучаващи се в Софийската Духовна Семинария "Св. Йоан Рилски" и Богословския Факултет към Софийския университет "Св. Климент Охридски". Той е създаден, за да може светлото спасително Слово на Христа Бога и Боговдъхновеното учение на Св. Православна Църква да достигнат до повече хора. Надяваме се да ни извините ако случайно сме допуснали някаква грешка, при написване на текстове или нещо друго. Имаме и канал в Youtube, където може да чуете аудио записи на проповеди и слова на Св. Отци. Разбира се и за тях се извиняваме понеже записите не са професионални.