Преди време ми попадна една история. Била люта зима. Едно малко дете се прибирало към къщи с наръч дърва, когато видяло до къщата замръзнало малко птиче. Взело го, сгряло го с дъха си и цяла зима се грижило за него - давало му храна, вода... любов. Когато настанало пролет, детето пуснало птичката на свобода, за да може да се прибере при своите приятели и роднини. Тя размахала благодарно крила и отлетяла. Веднага щом напуснала селото, птичката отишла в гората и разказала на горските зверове какво сторило детето.
- С какво да дарим това дете? - попитал горските обитатели, старият бухал.
- То има добро сърце - отвърнала мъдрата сова.
- А доброто сърце е по-добро от богатството, отвърнал бухалът.
Детето имало добро сърце, та какво повече му било нужно. Пари? Имоти? Грижи? Нищо такова. Детето имало добро сърце т.е. имало е всичко, защото ако любов имаш то значи всичко имаш.
Днес в апостолското четиво ап. Павел насочва вниманието на Колосяни именно към любовта. "А сега и вие отхвърлете от себе си всичко: гняв, ярост, злоба, злоречие, сквернословие от устата си; не се лъжете един други", казва ап. Павел. Да отхвърлим от себе си гнева, за да направим място на радостта, да премахнем злобата, злоречието и сквернословието, за да дойде мъдростта и най-вече да не се лъжем, а да живеем в истината. Веднъж попитали Свети Василий Велики: "Допустимо ли е да се лъже, когато се има впредвид нещо полезно?
- Това не се допуска от Господа, който решително казва, че лъжата е от дявола (Йоан 8:44), като не сочи никаква разлика в лъжата. Та дори и за добро не може да се лъже.
Да отхвърлим всичко, не само изброените от апостола днес неща, но и други, като лицемерието например. Преди време ми се случи да се разгневя на един познат, който говореше някакви небивалици. Постъпих доста лицемерно, защото направо го махнах от приятели във Facebook списъка ми. Казах си: "какво пък, за какво са ми неговите неща? Защо трябва да му ги виждам и да се тормозя?"
Всички сме се изнежили днес, никой с нищо не иска да се тормози, никой не иска да се дразни, защото дразненето предполага борба и то вътрешна борба, със себе си, с егото си. Ако го бях оставил в профила си трябваше да му виждам нещата и да се боря вътрешно с егото си, да се тормозя, за да победя злото в себе си... Та защо постъпих лицемерно? Защото, когато виждах негови публикации аз не му казвах нищо, ядосвах си се, но нищо не казвах и така направо го махнах. Постъпих лицемерно и наруших заповедта на Господа, който казва: "Предупреди веднъж насаме, пред свидетел и пред Църквата, ако и теб и пред свидетеля, а и пред Църквата не се промени, то нека ти бъде като езичник и митар". Не беше нужно да го предупреждавам нито насаме, нито пред свидетел, нито пък пред Църквата. Направо той стана за мен митар и грешник, езичник дори...
По-късно осъзнах грешката си и поисках прошка, защото не бива човекът да си трупа врагове и без това имаме от века обявен наш враг, който като лъв ходи и търси кой да погълне в бездната заедно със себе си.
А и замислете се човек без човек е слаб, не казвам да разчитате на някого, а точно обратното да подкрепяте, да носите.
Наскоро срещнах някъде много интересен статус. Беше нещо такова: "Не си беден ако нямаш скъп телефон. Беден си, ако имаш скъп телефон, но той не звъни. Не си беден ако нямаш огромна къща. Беден си, ако имаш огромна къща, но заспиваш сам в нея. Не си беден ако даваш любов. Беден си ако няма кой да я оцени". Този, който живее вярата си, който истински обича Бога, обича и човека и никога няма да е беден или самотен, защото самотата не е отсъствие на човек.
Днес в евангелието пък Господ ни говореше за онези, които са звани и за онези, които са призвани. Много са призованите, много са повиканите, но малко са онези, които са се отзовали на повика, на вика, който са усетили.
Църквата постоянно ни вика, Бог постоянно ни вика на Своята вечна трапеза, която е дал за всички. Тази трапеза е именно Тайнството на тайнствата - Св. Евхаристия. Приобщаването със светите Тайни е приемане в душата на Царя на царете, а където Царят встъпва и влиза, там трябва да има изрядна чистота, сърдечна любов, дълбок мир, искрена вяра, синовна преданост - тогава и Царят е доволен, и робът - радостен!, казва отец Софроний.
Казаната днес притча от Христос, ни напомня едно. Това, че Господ приготви празнична трапеза, на нея покани всички, и нас и онези преди нас. Тази вечеря, тази празнична трапеза е в св. Църква и по-точно в св. Евхаристия, този празничен пир, това живо общение с Господа, общение чрез вяра, дела, молитва и накрая чрез причастяване. Поканени сме всички, за да се примирим с Онзи, който се разпна за нас, за да ни прости греховете и да ни дарува живот вечен в общение с Него и с Отца и със Св. Дух.
Нека, когато чуем призива на Бога, когато усетим, че ни вика и ни зове към Себе си, да не Му отказваме, да не страним от Него, а смело да пристъпим, нищо че сме грешни. То Бог това иска от нас, нашите грехове.
Нека, не заприличваме на онези уж добри приятели, които се оправдали измисляйки си всевъзможни оправдания, да не кажем и ние на Божия призив: ами не мога сега, женя се, не мога, защото имам работа Боже. Наистина искам ама няма как имам гости. На такива думи Бог ще отговори: Махайте се от Мене, не ви познавам, вече не сте ми приятели, защото както ви и бях казвал много са званите, а малко са, онези призваните.
Автор: Ангел Карадаков
