Тази статия не е с цел да обидя някого, нито да защитя. Няма да говоря като богослов, а като вярващ човек. Ще изключа от речника си всякакви заучени
фрази и всичко прочетено някъде из дебелите книги. Ще изляза от рамките, в
които хората често обичат да ни поставят. Правя го защото вече ми е обидно да
ни наричат с какви ли не имена и да ни слагат епитети. Ето за това ще Ви
разкажа коя съм аз. За моята вяра в Бог, пречупена през моя поглед.
Аз съм Ралица, съвсем
обикновен човек. Жена. Християнка. Уча Теология. Интересно, че това за много
хора изглежда странно. Репликата „Не ми приличаш на богослов” ме е шокира
безброй пъти. Питам се, как ли изглеждат богословите? Според представите на
хората сме, ето сега ще извадя цитати, „млади бабички”, „нацупени монахини”,
„странни” хора. Някакви си там
откачалки.
Не твърдя,че съм съвсем
нормален човек, все пак в този живот, трябва да си малко луд. Но се приемам за
сравнително нормална. Единственото нещо, което ме различава от тези, които ме
наричат луда е вярата ми в Бог. Вярата ми в Христос. Това , че ходя на Църква и
се моля. Луда ли съм? Луда ли съм, че нося тази любов в себе си?
Нима
не ям същата храна като Вас? Нима не нося същите дрехи? Нима не се трудя , за
да изкарам парите си? Нима нямам същите радости и тъги? Нима трябва да
оправдавам вярата си? Пред кого? Защо?
Та кой човек знае какво
нося в сърцето си или мислите си?! Нима се усмихвам по-малко от така нареклите
се нормални?
Аз съм християнка!
Достатъчно широко скроена, за да приема мнението на атеистите, мюсюлманите, индуистите. Познавам много от тях, говорили сме много, спорили сме, приятели
сме. Никой от тях не ме обяви за луда. Никого не обидих, за това, че вярва в нещо ,в което аз не.
Всеки има свободна воля да избере своя път. Да избере своята посока. Но,
ние човеците сме като прелетните птици- днес ни има –утре не. Наранява ме се,
предаваме се, правим грешки. Но Бог, Той остава, носим Го в сърцата си. Може
би, по-често Го питаме „Защо”, вместо да Му благодарим. Но Той е утехата, Той е
спасението , когато нещо ни тежи, радостта, която имаме.
Вие, които ме питате „Къде
е Бог?” ще Ви отговоря, че е тук. В нас е Бог, както между впрочем пише и в Евангелието, което
може би не сте и чули или ако сте го чули то е било в някой виц. Бог е и на
небето и на земята, защото са Негови. Той е в нас и ние в Него съединявайки се
в Евхаристията, поне така знам. Но бих добавила, че аз като човешко същество
реално, истинно и адекватно виждам и усещам Бог
в сутрешната роса, в първите слънчеви лъчи, които се показват зад сивия
облак. Чувствам го в усмивката на момичето
, което преминава покрай мен, в смеха на децата, в мравката, която преминава по малката пътека,
в храма (особено там), където нечия
майка тихо плаче , в надеждата, че утре денят ни ще е по-добър. Заради нас си
прошка даваме и пред Бога палим свещ именно на благодарност, че сме едно, че
сме единни. Бог е в римите на поета, неговото вдъхновение, той е и
вдъхновението и на художника, който
рисува . Нима човек сам може да направи нещо толкова велико? Нима ! Може
и да нямам негова снимка на нощното си шкафче, но той е в сърцето ми.
Не съм кандидат светица.
Грешна съм, а и вероятно още много имам да греша. Съжалявам, няма до хвърля
камък по мюсюлманката - та в мислите ми, често си мисля, че сравнение с нея ще
горя в казана. Съжалявам – няма да осъдя митрополита за Ролекса на ръката, нито
монасите за страстите им. Няма да спра да ходя на църква, само защото някой
свещеник ме е разочаровал. Няма да ги плуя по форуми и по стените във фейсбук.
Та коя съм аз да ги съдя. Грешница да съди грешните? Не и аз.
И пак ме наречете
луда. Нека да съм луда. Но не съм облечена в черно, недейте да си ме
представяте така. Не съм и тъжна, никак даже. Аз съм просто шарено, усмихнато
момиче. Аз вярвам в Бог, вярвам и че точно Той ми е дарил любовта. Е, аз имам
всичко. Имам хиляди причини да съм цветна и да се усмихна.
Автор: Ралица Димитрова
