Отново чуваме така добре познатия ни евангелски откъс
за изцелението на разслабения и ни се иска пак и пак да обърнем внимание на
въпроса, поставен от Христос: „Искаш ли да оздравееш?". На пръв поглед няма
друг отговор, освен този, който дава разслабеният: „Да, Господи, искам!"
Когато Христос попитал разслабения защо толкова години лежи болен,
неизцелен до купелта, която дава изцеление чрез благодатта на Светия Дух,
болният Му отговорил: Нямам си човек, който да ме пусне в тези целителни води,
всеки път, когато водата се раздвижи, друг преди мене успява да се потопи в
купелта…
Нямам си човек! Хора – много, а човек няма; хората около нас са много,
цяла тълпа, а няма да се намери човек, който би ни погледнал човешки, би се
отнесъл с отзивчивост, дълбоко уважение и съчувствие. И това е едно от
най-страшните свойства не само на света въобще, но и на нашия християнски свят.
Тълпа – но няма човек… В другите области на живота все още може някак да се
примиряваме с това, че не достига любов, че хората се грижат за себе си и са заети
със себе си, че отминават, отминават, заобикалят, встрани от всяка нужда. Но в
Църквата не бива да се примирим с това, защото Църквата, както я определя св.
Игнатий Богоносец, е въплътена любов,
и където тази любов я няма – няма я и Църквата, има само привидност, лъжа,
която отблъсква хората.
Затова са празни нашите храмове, отпада младежта, отиват си хората от
всеки род - защото не намират те любов сред нас, сред тези в храма. В това единствено място,
където тя трябва да бъде, където трябва да прелива, където трябва да може да я
намери всеки, всеки човек, който прекрачва прага на нашия храм, или даже
случайно влязъл в кръга на нашия живот – точно там любовта я няма.
Ето пред какво ни поставя днешното Евангелие. Хора има много, а човек
няма.
Разслабеният дълго лежал в тези притвори, все се надявал, че ще го
споходи чудо отвън. Ние също често се надяваме на това, но очакваме чудото
винаги в двойствен смисъл: не само да ни бъде дадено изцеление, но заедно с
него от живота ни да си отидат всички трудности, всички страхове, всички
задачи; животът ни да стане лек и да вървим по него безпрепятствено и
безгрижно. Понякога ни се струва, че можем да бъдем освободени от всичко, да ни
бъде дадено всичко – но това не се случва. И единственото, което ни остава, е
да се обърнем към Христос, лично към Него и към никой друг – и да кажем: „Господи,
искам да взема живота си в ръце, както се взема кръст, както се поема трудна и
отговорна задача. Готов съм да платя с живота си, за да живея с цялото си
сърце, разум, сила и немощ". Тогава Христос ще ни възложи тежестта на
живота като дар, и ще ни даде сили да живеем този живот.
Нека да се замислим дали не се крием зад немощта и безсилието си?
Нека живеем и се превръщаме в църковна общност, братство от хора,
което, може би, някога ще израсте в славен образ на въплътената Божествена
Любов, любов, въплътена във всеки от нас за радост, утешение и спасение на
всички и всеки.
И да се помолим на Бога не за чудо, което да ни избави от всички
несгоди, а да влее Той крепкост в нашето тяло, в нашата душа, в нашия ум, в
нашата воля, в цялото ни естество, и да можем заедно с Христос да повдигнем
тежестта на земния живот и да я понесем, тоест всичко онова, което съставлява
нашето съществуване, всеки човек, всяко събитие – до царството Божие. Амин.
Автор:
Ботьо Димитров
