8 Неделя подир Петдесетница
„Моля ви, братя, в името
на Господа нашего Иисуса Христа,
да говорите всички едно и също.”
(1 Кор.1:10)
В тази молба, брата и сестри, няма скрит смисъл.
Както тук сме се събрали сега и сме в единомислие, тъй
иска от нас Господ да сме и навън, в света, въпреки че сме наобиколени от
всичките му ежедневни клопки... и прелести.
Защото лесно е когато сме в Божия храм да запалим
свещичка, да се помолим. Но разцеплението помежду ни започва едва напуснали
дверите на храма. Задълбочаваме се в ежедневните си проблеми и, разбира се,
това ни отдалечава от единственият истински смисъл в нашето битие – а именно
Господа нашего Иисуса Христа. Той вече престава да е наш център, вниманието ни
е насочено другаде. И никак не е случайно, че молбата на Св. Ап. Павел до
Коринтяни е: „Моля ви, братя, в името на
Господа…”. Не в нечие друго име, а именно в името на Господа. Защото Той –
Господ – Е нашата призма, през която да гледаме света.
Множеството народ, наситен с петте хляба и двете риби, е
изпитвало страх, умора. Денят на всеки един от тях е бил тежък. Всеки един наш
ден... и той е тежък, тъй като имаме да се грижим за толкова много неща! Но
като си дадем сметка за извършеното, преди да си починем в съня, ще установим,
че каквото и да сме свършили... някак встрани от вниманието ни е останало да
отделим едни пет минути за да се помолим на Господ, да Му благодарим. И както
казва Св. Ап. в своето послание: „Благодаря
на Бога, че не съм кръстил никого от вас,... та да не каже някой, че съм
кръстил в мое име.” (1 Кор.1:14-15).
Сам той, благовестителя на словото Божие, благодари на Господа, а ние... тези
кратички думички: „Благодаря ти, Господи!” не изричаме. „Защото Христос не ме прати да кръщавам, а да благовествувам.” (1 Кор.1:17), продължава Ап. Павел в посланието
си. И част от Неговото благовестие е „Да
няма помежду ви разцепления, а да бъдете съединени в един дух и в една мисъл.”
(1 Кор.1:10).
А неговото послание не са думи към някакъв си там народ,
живял преди две хиляди години. Те са думи насочени право към нас, към всеки
един от нас. И то не само когато сме тук, по време на Светата Литургия, но
повече когато сме по-близо до света... и някак си, като че безцелно – по-далеч
от Бога. „Нима Христос се е разделил?
нима Павел биде разпнат за вас? или в име Павлово се кръстихте?” (1 Кор.1:13) пита Св. Ап. Павел.
Това трябва да ни смути.
Вътрешно.
Много.
И всеки да се запита – дали сега, дали по друго време
някакво – но да отправи критичният въпрос към себе си; въпрос, зададен преди
две хилядолетия. Попил всеки един миг, докато достигне до нас сега. Натежал. За
да ни събори от вродените ни и придобити предразсъдъци. Та да си дадем сметка
пред нас, поне на първо време. За да видим, че „Не доброто, което искам, правя, а злото, което не искам, него върша.”
(Рим.7:19).
Братя и сестри,
Толкова дребничък въпрос, но имащ в себе си колосална
сила, с която да ни повали – като прашинка. Въпросът дали сме Христови или сме
някакви други... и не сме Христови. Тук е молбата на Св. Ап. Павел, изречена с
кротост. Изказана с любов. Дадена ни даром.
И като всяко едно нещо, което ни е подарено, и на което
отдаваме особено значение и внимание, нека и на това бъде така. Да не
загърбваме тези слова – „Да няма помежду
ви разцепления...” (1 Кор.1:10)
– а да си ги спомняме всеки ден. И така рано или късно ще ги издълбаем като в
гранитна плоча в душата си. Защото те са стъпили върху Божия закон, който няма
разцепление. И за да не бъдем ние тези, които ще се разединят помежду си, едва
напуснали притвора на храма и навлезли в света, е добре за нас да видим кое е
сила Божия. И отговорът изниква от само себе си: „Защото словото за кръста е безумство за ония, които гинат, а за нас,
които се спасяваме, е сила Божия.” (1
Кор.1:18).
Амин.
Автор: Христо Димитров
