Днес в евангелското четиво чухме притчата за сеяча, която е една от ключовите
в Евангелието и затова Спасителят я тълкува за слушателите и последователите
Си. Тя е своеобразно пророчество за възприемането на евангелското благовестие
от човечеството. В нея Христос по особен начин разкрива тайната на зараждането
на Царството Божие, на небесния живот в човешката душа.
Образът на сеяча – това е образ на Господа, Който се опитва да посее в
нас семето на живота, т. е. учението на Словото, което е благовестието.
Господ сее Своето Слово навсякъде: и на пътя, и върху камък, и в тръни…
Той вижда, че нашите сърца са именно такива, че те не са добра почва. Ето, това
сме ние, на които Господ доверява Своето Слово, въпреки вкаменяването на нашите
сърца, въпреки, че сме потънали в житейски грижи, въпреки, че в нас се сеят и
добре прорастват съвсем други семена:
семената на раздразнението, на злобата,
на житейските грижи, – всичко, което не Бог, а хората сеят в нас. Всичко в нас
е обрасло от тази сеитба – сурово, безбожно и изсушаващо душата.
Но словото Божие все пак се сее в нас, въпреки, че почвата на нашите
сърца възприема съвсем друго. Господ много ни обича. Господ ни доверява Своето
житейско семе. Господ, виждайки нашето неумение, все пак продължава тази
сеитба, защото много се надява, че ние ще направим нещо със себе си, че все пак
в нас нещо ще стане, че почвата на нашите сърца по някакъв начин ще се
преобрази, ще стане друга – плодоносна.
Във всеки от приведените в притчата случаи ние разпознаваме себе си,
защото прекрасно виждаме как това Слово се краде чрез нелепи помисли и
разговори; как това Слово пада върху камъка на нашата злоба, отчуждение,
осъждане на другите хора, заглушават го нашите житейски грижи, желанието да
поживеем в своето удоволствие, да се прилепим към този свят. И само едно не е
разбираемо за нас: как да направим така, та нашето сърце да прилича на добра
почва, което и трябва да стане, та макар и кога да е, и нашето сърце да принесе
плод на Господа.
Преподобни Серафим Саровски казвал, че разликата между праведника и
грешника е само в решимостта. Само това единствено отличава грешния човек от
праведния, вярващия от невярващия - единствено решимостта. Трябва само да
станем и да направим крачка към Бога. Когато човек прави тази крачка, сърцето
му става друго, неговата душа става друга. При приближаването към Бога всичко
това, което той е придобил по лъжлив, нечист и безобразен начин отива в
небитието. Всичко неистинско, приближавайки се към истинския живот, който ни
дава Господ, се среща с истинското, лъжата се среща с правдата. Всичко,
което се среща с Господа, се проверява за истинност, така и всеки от нас се
проверява за истинност, когато се среща с Бога.
Само, когато човек се движи към Бога, всички естествени дарове, които
Господ е вложил в човека, започват изведнъж да оживяват. Ние нямаме смирение, а
Бог има. И ето ние се приближаваме към Бога и се оказва, че Той също ни е
подарил възможността да бъдем смирени. Ние нямаме любов, а Бог има и ето
отиваме към Него, и Той ни дава любов. Господ ни дава всичко, което е важно за
спасението на нашата душа.
Нека да бъдем благодатна почва за Неговото Слово, за да израстват
плодовете на Св. Дух. Амин.
Автор: Росен Ефтимов
