Монашеството в своята същност не е нищо друго, освен изпълнение на двете
големи заповеди – да обикнем Бога от цялото си сърце, както и ближния си, като
самия си живот. Това е смисълът на монашеството. Установил се е един ред, един
начин на живот, който помага на човека да изпълни тази цел. За нас Христос е
станал новият Адам, Който носи в себе си всички земни народи и спасява всички
земни народи. А наша цел е всеки един от нас да стане друг Адам, който да
понесе в себе си целия човешки род.
Това е подвигът на монаха. Когато един
човек става монах, започва да се подвизава в манастир и да се бори да положи в
сърцето си братството си. И всеки път, когато предстои пред Бога и се моли, Бог
вижда в сърцето му всички тези членове на браството. Той ги предлага на Бога
чрез молитвата си за тях, за тези, с които дели живота си. Бог харесва много
този начин на живот и уголемява сърцето му. И идва момент, в който монахът
прегръща небето и земята и започва да принася пред Бога целия свят в своето
моление. Така монашеството не е нищо друго освен едно упражнение да придобие
всеобхватността на Христос така, както Той е станал новият Адам и в сърцето Си
е понесъл всички народи. Страдал за всички земни народи, разпнал се, погребал
се, възкръснал с едно и също нещо в сърцето Си – всички земни народи. И спасил
всички. Така монахът, подвизавайки се в манастира по начина, за който
споменахме, се превръща в един друг Адам. С други думи, става подобен Нему.
Става подобен на образа Божий, подобен на Христос. Това е и най-великото в
монашеството – уподобяването с Христос. И
целият живот в манастира не е нищо друго, освен едно упражнение да придобием
всеобхватността на Христос. Това е същността на монашеството. И тогава
изпълняваме двете големи Божии заповеди – да обикнем Бога с цялото си сърце, с
цялото си същество, както и ближния си. А ближният се превръща в целия свят –
врагове и близки, всички стават част от сърцето ни. Това е същността на
монашеството.
източник: pemptousia.gr
превод: Асен Андонов