Единството на молитвата и живота
Митрополит Антоний (Сурожки)
Животът и молитвата са съвършено неразделни. Животът без молитва е празен - в него липсва най-важното му измерение; това е живот повърхностен, без дълбочина, живот в двуизмерно пространство и време; живот, който се задоволява само с видимото, с ближния, но като ближен само във физически план, без да открива цялата безкрайност и вечност на неговата съдба. Посредством самия живот молитвата разкрива и утвърждава изключителния факт, че всичко е белязано с мярата на вечността и всяко нещо има измерение в безкрайността. Светът, в който живеем, не е безбожен свят: ние самите го профанираме, но по своята същност той е творение на Божиите ръце и е обичан от Бога. Цената на този свят в Божиите очи - е животът и смъртта на Неговия Единороден Син; и молитвата свидетелства, че ние знаем тази цена, знаем, че всеки човек и всяко нещо около нас са святи в очите на Бога: те са обичани от Него, те стават скъпи и за нас. Да не се молим - това значи да оставяме Бога извън пределите на всичко съществуващо, и не само Него, а и всичко, което Той означава за създадения от Него свят, в който живеем.
Често ни се струва, че е трудно да съчетаем живота и молитвата. Това е заблуждение, съвършено заблуждение. То произлиза от лъжливата ни представа и за живота, и за молитвата. Ние си въобразяваме, че животът се състои в житейската ни суета, а молитвата - да се уединим някъде и да забравим всичко: и ближния, и нашето човешко положение. Това не е вярно. То е клевета спрямо живота и клевета спрямо молитвата.
За да се научим на молитва, трябва преди всичко да се почувстваме единни с цялостната реалност на човека, на човешката съдба и на съдбините на целия свят - да ги приемем изцяло върху себе си. В това е същността на делото, извършено от Бога и от Въплъщението. Тук е цялата пълнота на това, което наричаме застъпничество. Обикновено възприемаме молитвеното застъпничество като едно вежливо напомняне на Бога за онова, което Той е забравил да направи. В действителност обаче то се изразява в една крачка, която ще ни постави в самия център на трагичната ситуация, крачка подобна на крачката на Христос, Който е станал човек веднъж завинаги. Ние трябва да направим тази крачка, която ще ни постави в центъра на положение, от което вече няма да можем да излезем. Християнската солидарност, Христовата солидарност е насочена едновременно към два противоположни полюса: въплътилият се Христос, истински човек и истински Бог, е изцяло солидарен с човека, когато човек в греха си се обръща към Бога; и изцяло солидарен с Бога, когато Той се обръща към човека. Тази двойна солидарност в известен смисъл ни прави чужди и на двата полюса и в същото време единни и с двата полюса. На тази основа е поставен християнинът.
Може би ще запитате: „Как да стане това?” Молитвата се ражда от два извора: или от нашето възторжено удивление пред Бога и Божиите дела, от близкия и обкръжаващия ни свят, независимо от неговите сенки; или от чувството за трагичност - нашето и особено чуждото. Бердяев казва: „Когато съм гладен, това е физическо явление; ако е гладен съседът ми, това вече е нравствено явление.” Този трагизъм застава пред нас всеки миг: моят съсед е винаги гладен; той невинаги изпитва глад за хляб, понякога това е глад за човешки жест, за ласкав поглед. Именно оттук започва молитвата - от тази отзивчивост към удивителното и към трагичното. Докато има отзивчивост, всичко е лесно: в състояние на възторг е лесно да се молиш, лесно се молим и когато сме пронизани от чувство на трагизъм.
А през останалото време? И в останалото време молитвата и животът трябва да бъдат едно цяло. Няма време да говоря надълго за това, но бих искал да кажа следното: станете сутрин, застанете пред Бога и кажете: „Господи, благослови ме и благослови този начеващ ден”, а после се отнесете към този ден като към дар Божи и възприемайте себе си като Божи посланик в онова неизвестно, което представлява сам по себе си започващият ден. Това е твърде трудно: защото нищо от онова, което се случва, не е чуждо на Божията воля; всичко без изключение са обстоятелства, в които Господ е пожелал да ви постави, за да бъдете вие Неговото присъствие, Неговата любов, Неговото състрадание, Неговия творчески разум, Неговото мъжество... И всеки път, когато се сблъсквате с една или друга ситуация, вие сте този, когото Бог е поставил тук да принесе християнско служение, да бъде частица от Тялото Христово и от делото Божие. Ако постъпвате така, лесно ще забележите, че всеки миг ви се налага да се обръщате към Бога и да казвате: „Господи, просвети ума ми, укрепи и на-правлявай волята ми, дай ми пламенно сърце, помогни ми!” В други мигове пък ще кажете: „Господи, благодаря Ти!” И ако сте разумни и умеете да благодарите, ще пренебрегнете тщеславието или гордостта, изразяващи се във въобразяването, че сме извършили нещо свръх силите и възможностите си, нещо кой знае какво. А всъщност всичко е свършил Бог. Бог ни е дарил изключителната възможност да го свършим. И когато вечерта отново застанете пред Бога и бързо прехвърлите в паметта си изминалия ден, ще успеете да възхвалите Бога, да Го прославите, да Му благодарите, да плачете за другите и за себе си. Ако започнете да съединявате живота си с молитвата по този начин, между тях никога няма да има разрив, животът ще стане пламенен, разпалващ всеки миг нов огън, който ще се разгаря все повече и все по-ярко, докато постепенно ви преобрази в онази горяща и неизгаряща къпина, за която говори Писанието.
Животът и молитвата са съвършено неразделни. Животът без молитва е празен - в него липсва най-важното му измерение; това е живот повърхностен, без дълбочина, живот в двуизмерно пространство и време; живот, който се задоволява само с видимото, с ближния, но като ближен само във физически план, без да открива цялата безкрайност и вечност на неговата съдба. Посредством самия живот молитвата разкрива и утвърждава изключителния факт, че всичко е белязано с мярата на вечността и всяко нещо има измерение в безкрайността. Светът, в който живеем, не е безбожен свят: ние самите го профанираме, но по своята същност той е творение на Божиите ръце и е обичан от Бога. Цената на този свят в Божиите очи - е животът и смъртта на Неговия Единороден Син; и молитвата свидетелства, че ние знаем тази цена, знаем, че всеки човек и всяко нещо около нас са святи в очите на Бога: те са обичани от Него, те стават скъпи и за нас. Да не се молим - това значи да оставяме Бога извън пределите на всичко съществуващо, и не само Него, а и всичко, което Той означава за създадения от Него свят, в който живеем. 
