24 август 2013 г.

9 Неделя след Петдесетница



Петър тръгна по водата, за да иде при Иисуса;
но, като видя силния вятър, уплаши се и, като взе да потъва, извика: Господи, избави ме!
Иисус веднага простря ръка, хвана го и му каза: маловерецо, защо се усъмни?
И щом влязоха в кораба, вятърът утихна.”
(Мат.14:29-32)


Братя и сестри,

Петър е поискал – както Господ – да ходи по водата.
Ние също искаме да сме като... някои други. Но не себе си, защото се съмняваме. Съмняваме се, че започвайки някое начинание, не ще можем да стигнем до край. Ще се отклоним. Ще се усъмним.
И тогава се случва онова време, онзи мъничък миг, в който през главата ни прелита въпросът: „ще се справя ли?” Иска ни се да се справим. По една или друга причина – дали сме дума на приятел, поели сме отговорност пред себе си. Точно отговорността е онова, което ни дава куража да се справим, да изминем още една крачка. И тук... и тук настъпва моментът на колебанието. Ами ако тази крачка... не успея да измина?!

Оглеждаме се и виждаме, че пътят, по който вървим е много тесен, а под нас – огромна, безкрайна бездна. Все по-голямо става безпокойството ни... и се отказваме, дори да сме по средата на пътя, дори да сме в края му. Ние не знаем. Но когато започнем да си задаваме въпроси, тогава изпадаме в едно съмнение – и то е, което ще ни накара да се забавим, и в крайна сметка да не се увенчаем с успех. А истинският успех е само този: да прославим Бога.
Не бива да си позволяваме разсейване. А то от своя страна означава, че ние изпускаме целта от погледа си... и тя вече не е наша цел, защото сме я изтървали, не сме се устремили непоколебимо да я следваме. Усъмнили сме се – че целта всъщност вече не е толкова привлекателна; че има други по-важни случки, на които да обърнем подобаващо внимание... усъмняваме се... и край! А точно тези малки подробности от пейзажа около нас са точно там, където са, за да ни отклоняват вниманието... и точно поради тях си струва да впрегнем уж намаляващите ни силици, за да не изпуснем нишката. Която ни води все напред и напред.
Във всеки един човек има малко /или в някои случай малко повече/ съмнение дали ще постигне целта си, дали ще стигне до края. Казват, че важен е пътят и самото вървене, а не върховете, които ни чакат напред. А върхът, когато бъде достигнат е... ами, достатъчно добър повод за извинение да не изберем друга цел, друга мечта, която да превърнем в реалност. Но това е светското пътешествие на човека, който твърди – поне на думи – че е християнин. А като крайна цел християнинът има едничка такава, която ни посочва Ев. Матей: „И тъй, бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец.“ (Мат. 5:48)
Но да се върнем в света.
Лесно е, когато вече сме постигнали нещо. И решаваме, че засега ни стига толкова, че не бива да се преуморяваме, защото ако това се случи – ако „изхабим” и малкото останало като сила в нас, не ще можем да продължим. Обаче – интересно! – получава се явен, открит парадокс: хем си пазим силиците /за нещо – каквото и да е това нещо/, хем сякаш ни е страх да поемем отговорност за ново начинание. Та нали току-що сме завършили нещо, защо да започваме друго?! И ето го съмнението, което – направо казано – ни отнема делата, които да извършим. А ние – всеки един от нас – може толкова много да свърши! Толкова още... И колкото повече дела имаме зад гърба си, с огромна изненада откриваме, че можем поне още толкова, а в повечето случаи дори и не разбираме. Но „Като благоугодил Богу, праведникът е обикнат и, като живял посред грешници, е прибран; грабнат е, да не би злоба да измени разума му, или коварство да прелъсти душата му. Защото упражнението в нечестие помрачава доброто, и вълнението на страстта развратява незлобивия ум.” (Прем. Сол. 4:10-12) четем в Премъдрост Соломонова. Упражнението в нечестие може да бъде изтълкувано като колебанието, като съмнението, което разрушава изграденото действие и прелъстява душата ни, както и злобата, която изменя разума ни. Съмнението вече раздвоява сърцето ни, а как да пристъпим към Господа, когато имаме раздвоено сърце? Съмнението ни прави недоверчиви, а премъдростта, която е оставил през вековете Иисус, син Сирахов недвусмислено ни показва това: „Не бъди недоверчив към страха пред Господа и не пристъпвай към Него с раздвоено сърце.” (Сир.1:28).

Братя и сестри,

Това, раздвоеноето, е толкова опасно, именно защото води ръка за ръка със себе си онова, другото, което наричаме съмнение. А когато със съмнението, като дреха, облечем сърцето си, то начинанието ни е обречено на провал, още преди започването.
Нека не се съмняваме, а се помолим на нашия Бог Иисус Христос да ни даде увереност. Ние знаем – всеки един от нас – знае къде е неговата сила, неговият талант. Нека не заравяме талантите си, нека не ги пропиляваме напразно. Защото ако сърцето ни не е в дадено начинание, по-добре да не стъпваме в него.
Бидейки непоколебими, ще се обърнат в истина за нас думите от Третата книга на Ездра: „Ако изпълнявате Моите заповеди и повели, казва Господ Бог, греховете ви не ще бъдат бреме, което да ви смазва, и беззаконията ви не ще ви надделеят.“ (3 Ездр. 16:77)
Амин.


Автор: Христо Димитров 

Блогът се поддържа от православни младежи обучаващи се в Софийската Духовна Семинария "Св. Йоан Рилски" и Богословския Факултет към Софийския университет "Св. Климент Охридски". Той е създаден, за да може светлото спасително Слово на Христа Бога и Боговдъхновеното учение на Св. Православна Църква да достигнат до повече хора. Надяваме се да ни извините ако случайно сме допуснали някаква грешка, при написване на текстове или нещо друго. Имаме и канал в Youtube, където може да чуете аудио записи на проповеди и слова на Св. Отци. Разбира се и за тях се извиняваме понеже записите не са професионални.