 |
| Снимка: pravoslavie.ru |
Пътят на свещенството
познава своите опасности, затруднения, изпитания и изкушения по-добре от всеки
друг духовен подвиг. Не бива да се поддаваме на оптимистични илюзии относно
бъдещото пастирско служение, както и да се впускаме в мечти за битова уютност
на свещеническия живот. Свещенството е подвиг, който крие в себе си
най-неочаквани изпитания. Освен това, както и всяка друга област на духовния
живот, така и свещенството е изпълнено с трагични конфликти и противоречия.
Свещеникът е изпратен в изпълнения със страсти и вълнения свят, като в същото
време той не бива да попада в техния плен. „Разпнатостта на света” се чувства в
свещенството ежеминутно и колкото повече пастирът се отдава на своя подвиг,
толкова по-остро става жилото на греха и враждебните на духовния живот сили се
опълчват срещу свещеника все по-ожесточено. Затова още преди встъпването в
свещенството и особено в неговите първи дни от пастира се изисква да гледа
трезво на трудния и трънлив път на своето служение.
Както вече бе
споменато, „разпнатостта на света” се усеща в свещенството много по-силно,
отколкото в светския живот. За свещеника напълно естествено важат законите на
човешката природа; той бива подхвърлян на всички общочовешки греховни слабости,
но освен това срещу него се надигат и особени, непознати на мирянина изкушения,
тоест чисто пастирски изпитания.
Обикновено в първите
дни на своето свещенство пастирът изпитва особено състояние на духовен възторг,
стигащ почти до блаженство. Той е погълнат изцяло от своето ново занятие и
задължения. Той трябва да свикне с много нови неща, много работи са му съвсем неизвестни
и всичко изглежда оцветено в радостни тонове. Много често свещеникът е пощаден
от особено силни изпитания в началото на своето пастирско служение. Изкушенията
в истинския смисъл идват по-късно. Но въпреки това, трябва да подчертаем, че
пътят към духовното възрастване на всеки човек, а следователно и на всеки
пастир, е строго индивидуален и не се поддава на никакви схематични обобщения.
Като едно от възможните
изкушения в първите крачки на свещенството може да бъде посочен (но това съвсем
не означава, че то задължително идва винаги) особеният страх, идващ преди
извършването на богослужението. Или от прекомерно благочестие, или от особено
обременена съвест, а може би и от скрита гордост младият свещеник изпитва
боязън от службата и особено от извършването на Евхаристийното тайнство, от
Кръщението, Изповедта и т. н. У младия свещеник се появява желание да пребивава
в някакво бездействие, защото извършването на всякакво свещенослужение
предизвиква у него страх да не би да сгреши или обърка нещо, а при тайнството
Евхаристия – да не събори съсъдите, да не разлее св. Дарове и т. н. Трябва да
се полага старание да се победи това чувство на страх чрез по-често извършване
на богослужението, а не чрез отклоняване от него. В този случай помага и
съветът на по-старшия и опитен брат или на епископа. Тъй като страхът от грешки
много често произлиза от страха на свещеника, че може да изглежда неопитен в
очите на своите пасоми, той винаги трябва да помни, че в пастирското дело е
важен не страхът от човеците, а страхът Божи, който е и начало на всяка
премъдрост. Но дори и самото усещане на страха Божи не е толкова важно, колкото
е важна любовта към Бога, любов не рабска, но съвършена; само тогава страхът
Божи, тоест благоговейното отношение към Него, ще бъде разтворен в тази духовна
любов. Свещеникът винаги трябва да извършва своето служение със страх Божи,
вяра и любов.
Като едно от ранните
изкушения на свещеника може да се яви и особената неумерена ревност в подвизите
на молитвата, поста, проповедта, духовното ръководство и т. н. Без
съответстващата духовна подготовка и извън правилното ръководство от опитен
духовник младият свещеник често се поддава на ревност, която доста много
превишава неговите естествени дарования и духовни сили. В своите първи крачки
той лесно може да се отдаде на засилена молитвена и постническа дейност, но ако
в нея не се влиза постепенно, разумно и в съответствие със собствените сили,
той много скоро може да се умори, след това да охладнее към това, което е взел
върху себе си, и дори още по-лошо – да охладнее и към това малко нещо, което е
успял да събере до ръкополагането. Тогава този свещеник е обхванат от
изкушението въобще да не се моли или под един или друг предлог да съкращава
своите подвизи, което от своя страна бързо може да доведе до пълна разпуснатост
и отслабване на духовните сили. Поради това в делото на своето пастирско
служение, в молитвения подвиг и въобще в своето духовно израстване младият
свещеник трябва да бъде поставен под внимателен надзор на своя по-старши събрат
и да проверява своите пастирски дерзания чрез опитността на по-опитните
свещенослужители. Опасността от „духовно претоварване” може лесно да обезоръжи
слабия и неопитен свещеник и да създаде у него всякакви недъзи, които трудно се
поддават на лечение, ако за тях не се подаде навременно и внимателно
предупреждение. Всяко възрастване трябва да бъде органично и хармонично, но
трябва да се взима предвид и фактът, че всяко спиране по пътя на духовното
израстване неминуемо тласка човека обратно по наклонената плоскост.
В пряка зависимост от
изкушението на неумереността и претоварването в духовното израстване се явява
опасност от разпространената сред младите свещеници прекомерна взискателност
към пасомите. Този особен пастирски ригоризъм се проявява в стоварването на
„непоносимо бреме” върху плещите на духовните чеда на пастира, в изискването на
прекомерни трудове от всички тях, без оглед на тяхната възраст и духовна
зрелост, в незабавното осъждане на неуспяващите или маловерците, както и в
честото произнасяне на изобличителни проповеди. Последното явление се среща
доста често. Но проповедта е средство, което се приема не леко и не еднакво от
всички. Лошият, скучният и най-вече многословният проповедник на практика се
превръща в бреме за своето паство. По принцип изобличителните проповеди са
опасни и почти винаги водят до обратен резултат. Изкушението на ригоризма е
особено изпитание за пастирската съобразителност и тактичност. Както много
други сходни с него явления и то се поражда от светлите подбуди всички да бъдат
насочени към съвършенство и на всички да бъдат преподадени уроци и примери,
съдържащи спасителни назидания, но почти винаги ригоризмът се проявява откъм
своята отрицателна страна. Паството възприема този ригоризъм напълно
противоположно на желанието на свещеника, вследствие на което идва вътрешното
дистанциране от пастира, а после отчуждение от Църквата и дори пълно отдръпване
от християнството, породено от немъдрата и необмислена ревност на свещеника.
Ако споменатите по-горе
опасности заплашват свещеника предимно в първите времена на неговото служение,
по-късно могат да се появят други, много по-опасни изкушения. Казаните по-горе
неща се явяват като „детски болести”, които в по-голяма или по-малка степен се
преболедуват от всеки свещеник. Всеки умен и съобразителен пастир ще съумее да
преодолее „страха от човеците” в себе си и да го подчини на разтворения в
любовта страх Божи; след време, особено под доброто влияние на по-опитните си
събратя, той ще усмири своето неумерено подвижничество и ще влезе в нормалния
ритъм на органичното възрастване. След години той ще разбере пълната
безполезност на ригоризма и „изобличенията”.
Но с годините, с
немощите, с несполуките се появяват други изпитания за издръжливостта и
духовната зрелост на пастира. И ето че като едно от тези изкушения, идващи с
времето, трябва да признаем произтичащото от умората пресищане от работа.
Младежките години са отминали, поривите на идеалистичното служение и жертвеност
са утихнали, животът е дал своите уроци по различните превратности и на мястото
на светлите празници от първите години на свещенството идва сивият делничен ден
и прозата на обичайното свещеническо съществувание. И точно в тях може да се
появи един от най-страшните врагове на всяка една духовност – скуката. Нищо
друго не е по-страшно от това чувство. Гневът, неумереността, страхът от
околните и много други неща могат да бъдат преодолени и заменени с нови
енергични пориви в служението. Но скуката е признак за почти смъртна опасност
за делото на свещенството. Притъпяването на интереса към работата, което
понякога се предизвиква от несполуките и от застоя на окръжаващата среда, може
лесно да доведе пастира дотам, че ако той прекалено много се е надявал на
своите собствени сили, може да отпусне ръце, да залинее духовно, да изпадне в
униние и безнадеждно отношение към своето служение. Тогава у него се появява
нежелание за молитва, отбягване от служенето на св. Литургия, загуба на интерес
към духовния живот въобще и всичко това често се оправдава с различни
благовидни причини като болест, умора и т. н. Почти незабележимо започва да се
промъква това, което аскетиката нарича „вкаменено безчувствие”. Пламтящият
някога огън на ревността затихва и тогава свещеникът се превръща в
чиновник-формалист, който така да се каже вече само „отбива номера”, като
„отслужва”, „отчита” и „отпява”, все едно иска да свърши бързо някаква скучна
работа. У такъв уморен, разочарован и унил пастир доста често се поражда
съпротива срещу устава, църковните традиции, установените в иерархията
ценности, аскетиката: „Всичко това е остаряло”, „това вече не е за нас”, „много
неща трябва да се преразгледат и реформират”. Вместо да се ръководи от
изискванията на църковното устройство, такъв пастир, изпаднал в гореспоменатото
състояние, желае да измерва църковността със своето настроение и по-точно със
своето разстроение, като принизява църковните установления към собствената си
леност и нерадение. Ако такъв пастир в своята младост особено силно се е
увличал от своето „призвание”, ако по своята природа той е склонен към бързи
очарования и разочарования, то в състоянието на описаната духовна депресия той
стои много близо до отчаянието и може дори съвсем да се отдели от това, пред
което преди се е прекланял. Това нерядко води до снемане на сана и духовна
смърт.
Ние трябва да се спрем
малко по-подробно на въпроса за тези „разочарования” като едно от най-типичните
пастирски изкушения, настъпващи в определен период на свещеническия живот.
Както вече бе казано, такива разочарования често водят до доброволно снемане на
сана от страна на лица, които напълно са загубили своя усет към пастирстването.
„Разочарованието” се появява там, където преди това е имало „очарование”, което
от своя страна въобще не може да бъде правилен критерий и правилна аксиология.
„Очарованието” и „влюбването” съвсем не са истинското чувство на любов било към
даден човек, било към дадена професия. „Очарованието” е изкривено отношение към
неговия предмет; то е емоционално повишено надценяване на качествата,
свойствата и привлекателностите на обекта, към когото то е насочено. Когато
очарованието отмине, когато делниците встъпят в своите права и когато се
проявят всички прозаични черти на човека, службата и т. н., оказва се, че
истинско чувство не е имало, а е господствала самоизмамата и поклонението пред
лъжливи кумири.
На практика при
пастирското разочарование се оказва, че това, което преди е увличало и е
изглеждало като призвание, изведнъж като че вече не привлича и изкушеният
пастир започва да мисли, че се е излъгал в своето призвание. Чак сега той
вижда, че призвание е нямало. В какво се състои причината за всичко това?
На първо място в
самонадеяността. Това, което младежът си е представял като призвание, се оказва
просто една самоизмама. Неправилно преценил своите вътрешни сили, впоследствие
той открива, че не му достига именно това, в което се е надценявал. Човешката
гордост е свършила своята работа и продължава да я върши, изкушавайки младия
пастир. Той е забравил словата на молитвата при хиротонията: „Божественная
благодат всегда немощная врачующи и оскудевающая восполняющи проручествует”.
Той е забравил, че не неговите слаби сили, не това, което е смятал за
призвание, не неговите знания и таланти, а единствено Божествената благодат
може да изпълни и допълни това, което му липсва.
Друго особено
изкушение, явяващо се по пътя на пастирското служение, е стремежът към
секуларизация на духовния дар, който се дава на свещеника при неговото
ръкоположение. Поради този стремеж мнозина свещеници тръгват по пътища, нямащи
нищо общо със свещеническото служение и благодатното преобразяване на света.
Вместо да съдействат тайнствено при раждането на новата твар в Христа и
обожествяването на човешкото естество, те преместват тежестта на своите
задължения върху различни светски „заместители” на истинското духовно дело. Ако
пастирът е склонен към политика, той лесно може да подмени своето служение със
земни интереси. Ако пастирът счита, че най-важни в неговата дейност са само
социалните въпроси и търсенето и осъществяването на някакъв земен рай, той
лесно и бързо може да замени духовните ценности с всякакви социални илюзии.
Такива пастири се превръщат в агрономи в раса, участват в противопожарни отряди
и гимнастически дружества (картина, характерна за Запада – б. пр.), влизат с
главата напред във всякакви светски организации (това пък се наблюдава и тук –
б. пр.). Почти винаги това се върши с благородното оправдание в необходимостта
или желанието на пастира да бъде „съвременен”, „да живее с интересите на своето
паство”.
Ако у пастира има
вроден вкус към различни културни начинания и интереси, той лесно може да
изпадне в съблазънта на културтрегерството и светските занимания. Културната
образованост винаги е полезен инструмент в делото на пастирството, но тя не
бива да заема целия живот на свещеника. В противен случай съществува опасност от
изпадане във вулгарни светски увлечения и незабележимо превръщане на свещеника
в пастир-литератор, пастир-театрал, пастир-публицист и други подобни
превъплъщения. Полезно е да се знае всичко, което интересува паството, похвално
е паството да бъде ръководено в своите интереси, но поддаването на споменатите
увлечения и разпръскването на духовността, молитвеността и аскетичността във
всякакви „съвременни изисквания”, е пагубно за пастира и безполезно за делото
му. От своя свещеник паството може да слуша различни слова, свързани с
определени културни явления, но тези слова трябва да бъдат п а с т и р с к и,
тоест духовни; слова, идещи от духовния свят и подчинени на духовните критерии.
В никакъв случай пастирът не бива да подменя ценностите.
Особено място заема
тази група изкушения, която някои пасторалисти поставят във връзка с
изкушаването на Христа в пустинята. Те могат да бъдат определени като
материални съблазни, съблазни на авторитета, съблазни на „светостта”.
Относно материалната
съблазън и за пастира, и за пасторалиста се появяват немалко затруднения,
идващи от две напълно противоположни страни. В случая ще говорим за
материалната съблазън като изкушение в пастирското служение и ще разгледаме
нейната психологическа страна.
Както и във всички
останали страни на духовната дейност, така и в материално отношение пастирът е
изложен на всички общочовешки слабости и изкушения. На всеки човек е присъщо да
се грижи за благополучието както на себе си, така и на своите близки. Грижите
за насъщния хляб са напълно законни и оправдани. Те съвсем не се явяват като
изкушение, особено ако пастирът е обременен от различни семейни или други
задължения и изпитва недостиг от средства. Стремежите на свещеника да даде
добро образование на децата си, да обезпечи здравето и благосъстоянието на
своето семейство, а и той самият да бъде изряден и не лишен от необходимите му
вещи, са безспорно оправдани от всякакви нравствени закони. Материалната
съблазън не се състои в това, нейното изкушение се проявява в съвсем друг план.
У пастира може да се прояви съблазънта „да бъде като всички”, вследствие на
което той може да започне да се стреми към обогатяване и разкош или към нещо
още по-лошо: „да не се покаже по-беден от другите”. Вместо равнодушие към
земните блага, свещеникът започва да проявява интерес към по-голяма материална
задоволеност, той започва да се стреми към увеличение на своите доходи, „да
събаря житниците си и на тяхно място да строи нови”, по-големи. Такъв свещеник
започва да се бои от бедността, да заглушава в себе си евангелското чувство на
състрадание към бедните, забравяйки, че парите са кръвта на бедняка. Тогава той
незабележимо, но постепенно започва да отстъпва от това, което му е завещано от
Самия Пастиреначалник и да пренася центъра на своите интереси в съвсем противоположна
посока. Той започва да отбягва бедните, да търси запознанства и връзки с
богатите и известните и си изработва особена идеология на земното благополучие.
Той твърде лесно оправдава богатството и разкоша, примирява съвестта си със
съюза с богатите, започва да се срамува от нищетата, скромността и нуждата.
В историческата
реалност идолът на парите твърде често е пленявал свещеническото сърце. Това
винаги е създавало лоша репутация на свещениците чрез безбожната, масонската и
антицърковната пропаганда. Вярно, Църквата никога не е поемала задължението да
въвежда икономическо равенство, но християнският пастир, оправдаващ
богатството, срамуващ се от бедността и стремящ се към задоволеност, „като при
всички порядъчни хора”, на практика представлява пълно противоречие на
евангелските заповеди и отлично оръдие на антихристиянската пропаганда.
Тази материална
съблазън се дължи на психологическата „измама на очите”. Свещеникът, изпаднал в
нея, загубва правилното ориентиране на мисълта си и се прекланя пред онова,
което не трябва да има стойност за него и към което той трябва да бъде
равнодушен. Свещеникът не е длъжен да насажда убеждения за социално равенство,
но също така той не бива да дръзва да защитава богатството и разкоша.
Съблазънта на
авторитета увлича също така силно и се разпространява доста умело в живота и
дейността на свещеника, като при това тя съвсем не се заключава само в тясно
разбирания кариеризъм и неудовлетворената жажда на честолюбието и славолюбието.
Вярно е обаче, че с това се започва. Пастирът, приучен на обичаите
духовенството да се награждава с различни църковни, а и светски награди, лесно
може да се отдаде на честолюбиви стремежи. Такъв човек започва да пресмята кога
ще бъде произведен в протоиерейско, а и в по-високо достойнство, кога ще получи
някой от знаците на църковното достойнство. Може да се развие и мнителността,
изразяваща се в претенцията от коя страна на предстоятеля ще застане изкушеният
при съвместните съслужения и какво място заема той в иерархията на
свещенослужителите. Като оставим настрана въпроса за щателно разработената (особено
в Руската църква) и детайлна иерархия (впрочем чужда на гърците и арабите),
която често се явява необоснована и от естетическа, и от историческа гледна
точка, ние трябва просто да осъзнаем, че самият принцип на наградите не е в
съгласие с евангелското учение, според което за всички добри дела е обещана
само една голяма награда на небесата, а всичко гореописано е само едно печално
наследство от доста тесния съюз между Църквата и държавата.
Това чисто външно
честолюбие и стремеж към кариера е само нисшата и по малко опасна форма на
изкушението на властта. Много по-опасно е това, което се проявява не толкова
във външното честолюбие, но се е вкоренило дълбоко в пастирското сърце,
възбуждайки по този начин в него стремеж към властване. На пастира наистина е
дадена власт от Бога, но тази власт е преди всичко сакраментална и тя (а това е
много важно) трябва да бъде примесена с отеческа любов и състрадание към
пасомите. Ако в пастира започне да се пробужда жажда за духовно властване над
своите пасоми, това е много опасен симптом, свидетелстващ за изкривяване на
неговото духовно зрение.
В какво се проявява това лукаво изкушение?
Обзетият от него
свещеник желае да придобие духовно господство над душите на пасомите си,
забравяйки, че преди всичко той е длъжен да им състрадава и е призван към
тяхното духовно раждане за нов живот в Христа и за тайнственото им
преобразяване. Този стремеж към господство може да се прояви най-различно.
Най-чистата негова форма е да се изискват от пасомите „подвизи на послушание”,
при което според думите на митрополит Антоний (Храповицки) „дори най-дълбоко
религиозните и благочестиви аскети, които обаче са слабо озарени от духа на
пастирството, се превръщат в страшни чиновници за своите пасоми”. Такъв
свещеник, особено ако той е млад и ревностен без мярка, се блазни от мисълта да
бъде духовен старец на поверените му души и изисква от тях безпрекословно
послушание, пълно отдаване в неговата власт, дори и по отношение на четените от
тях книги и интересите им към различните области на обществения живот.
Пастирите, загубили всякаква мярка в това отношение, са в състояние да наложат
цензура върху целия живот на своите духовни чеда, без да се съобразяват нито с
индивидуалните особености на всеки от тях, нито със своите собствени
възможности.
Втората форма на това
изкушение се проявява в учителната област. Младият, неопитният и, по-точно
казано, неумният пастир се стреми да бъде „авторитет” във всичко за своите
пасоми. Той счита себе си за многознаещ във всички области, той властно се меси
във всичко и изисква признаване на тази своя „власт”. Не притежавайки истински
знания по много въпроси, но претендирайки, че ги има, той се стреми да подкрепи
своите съмнителни доводи със свещеническия си сан. В този случай истинността
зависи не от самата истина или от нейното съдържание, а от кого тя е
произнесена. Най-честите доказателства в устата на този изкушен пастир се
явяват „аргументите” от рода на: „Аз ви говоря като свещеник”, или ако иска да
„въздейства” по-силно на колебаещото се сърце: „Говоря ви като архимандрит”.
Когато критерият за истинността на дадено твърдение се измерва не от неговото
съдържание, а от мястото, от което това твърдение се изказва, значението на
истината съвсем не се увеличава. Нито санът на дадено духовно лице, нито
географското разположение на една или друга епископска катедра не могат да
поддържат несигурната истина в очите на умния и мислещия човек. Това изкушение
на властта трябва да бъде изкоренено от душата на свещеника и на негово място
трябва да се появи слово мъдро, точно и обосновано.
Съблазънта на
„светостта” и „чудотворството” без никакво съмнение трябва да бъде призната за
най-опасното пастирско изкушение. Опасността му се състои в това, че то
произлиза от най-висши подбуди и от особените стремежи към нравственото съвършенство,
вследствие на което то може напълно незабележимо да въвлече пастира в греха на
прелестта, тоест самоизмамата.
Свещеникът трябва да се
стреми към светостта, духовността или, както казва св. Григорий Богослов, „към
небесното”. В своето битие и дейност той постоянно стои пред светинята.
Ежедневно предстоейки пред св. Престол, той се явява посредник между Бога,
Който е Източникът на светостта, и хората, търсещи тази святост. Той
СВЕЩЕНОДЕЙСТВА, моли се, докосва се до светинята. В хиротонията му се дава
благодат, която превишава всичко останало. Според думите на св. Ефрем Сириец
неговото служение превишава царското. Колкото повече пастирът влиза в ритъма на
своето служение, толкова повече той прониква в атмосферата на светостта.
Докосвайки се до съсъдите изпълнени с духовно благовоние, той сам започва да
благоухае. Всичко това е напълно естествено, към всичко това свещеникът трябва
да насочва своя духовен взор, защото светостта трябва да бъде норма за
свещенослужението.
Всяко извършвано от
иерея тайнодействие е дръзновено изпросване на чудо от Бога. Това чудо се
извършва при всяко свещенодействие, независимо от личните достойнства на
свещеника, независимо от неговите ум, външност, способности и т. н. Водата се
освещава, греховете се прощават, евхаристийните Дарове се претворяват в Тяло и
Кръв Христови. Цялата дейност на свещеника е теургична, при молитвата всичко
обикновено и привично се превръща в свещено, необикновено и неприкосновено за
ръцете на непосветения. Свещеникът живее и служи в атмосферата на чудото и
чудесното. Неговата област е областта на чудоизвършването.
Безспорно всичко това е
законно и очевидно, защото произтича от самата същност на свещенослужението.
Свещеникът се моли, ходатайства и призовава, благодатта на Светия Дух изпълва
всичко, лекува, претворява и освещава. Естествен е и нарастващият стремеж на
свещеника към по-високо дръзновение и към светостта. Заповедта за
усъвършенстването е дадена и за него не съществуват граници, защото Самият
Небесен Отец се явява пределът, тоест безпределността за нашето естество.
И ето че падналият
ангел-изкусител, който някога пристъпил към Господа с искането Той да покаже
чудо – да се хвърли от покрива на храма и чудото несъмнено ще стане, защото
ангелите ще понесат Христа, – същият изкусител пристъпва към неизкусения
свещеник в един момент от неговия живот и го съблазнява именно по отношение на
чудото. Разликата се състои в това, че в първия случай сатаната сам е очаквал
самоубийствен акт от Господа, като Го изкушавал със слова от Писанието (невярно
и произволно цитирани), а тук лукавият глас започва да изкушава младия
свещеник, нашепвайки му, че той, именно той сам по себе си, по силата на
собствените си съвършенства и дарби вече е постигнал особени сили, висока
степен на святост и може да стане чудотворец. Внушава му съблазнителната мисъл,
че той вече е достигнал някакъв особен предел и се е удостоил със съвършенство.
Такъв пастир незабележимо започва да приписва именно на себе си това, което
принадлежи не на него, а на благодатта на Светия Дух. Това, което чрез
Духа-Утешителя се дава във всяко тайнство и свещенодействие съвършено
независимо от личните качества на иерея, същият този иерей започва да поставя в
зависимост от собствените си качества и съвършенства. Това залитане е по-скоро
емоционално, отколкото рационално. Тази заблуда се проявява повече в областта
на настроенията и усещанията, отколкото в умствено-теоретичната сфера. Иереят
прекрасно разбира, че освещаващата сила принадлежи на Светия Дух, но той
приписва на себе си и на своите достойнства възможността да бъде удостоен с
по-голямо освещаващо действие на Духа.
За това състояние
особено много допринасят и тези екзалтирани личности, които се намират в
обкръжението на всеки пастир – предимно възторжени дами, които не без
значителна доза истерия и неврастения изпитват в своите духовни стремежи
нуждата да се прекланят пред някого, да го „обожават” и да му „служат”. За това
явление руският църковен бит е въвел особен технически термин, който макар и да
звучи стряскащо, е доста точен по своята същина – „мироносничество”.
Такива „девици”
изпитват огромна потребност да благоговеят пред някого и бързо намират своя
предмет на обожание във всеки малко повече изряден свещеник, особено ако той
произнася добри проповеди, служи красиво, пее хубаво или (нещо, което се среща
по-често и е много по-лошо) ако той е млад и красив. Тогава всяка негова дума
се следи внимателно, неговият глас довежда до трепет и вълнение, всяка негова
крачка и жест се тълкуват в особен смисъл. За тях такъв пастир вече не може да
греши, всяка негова дума извира от мъдростта, всяка негова проповед затъмнява
Златоустовите, а неговата молитва е огън пред Бога. На нея започват да
приписват чудеса дори там, където няма нищо необикновено както в медицински
смисъл, така и в областта на чудото въобще. И ето че пастирът започва не само в
очите на тези „благочестиви” истерични, но и в своите собствени да се превръща
в особен „молитвеник”, надарен с изключителни „духовни дарби”, имащ „особено
дръзновение” пред Господа; той „изцелява”, той „чудотвори”. Според точния и
саркастичен израз на митрополит Антоний такъв пастир започва да „кронщади”. За
него още приживе се разказват легенди, едва ли не му се съставя и житие. И
най-лошото е, че този неопитен и най-вече неумен пастир сам започва да вярва на
своите мними дарби и незабележимо започва да играе ролята на „изцелител”,
„молитвеник” и „светия”. Вместо решително и ако трябва и рязко (защото
резкостта е полезна и оправдана в такива случаи) да отхвърли такива преклонения
още в техните първи изяви и да отблъсне тези лъжеумиления и лъжепреклонения,
вследствие на което ще сложи край на това болезнено и уродливо явление сред
своите пасоми, изкусеният пастир започва да се увлича от тях, да ги допуска,
култивира и сам попада в лъжливото настроение, като по този начин той и другите
погубва, и себе си мами.
Като един от оттенъците
на такова „преклонение” и „обожание” се явява особената „загриженост” на тези
възторжени жени за здравето и благополучието на пастира. Само по себе си това
явление е законно и разбираемо, и в него няма нищо лошо. Опасността не е в
самата загриженост, а в „творенето на легенди”. Изведнъж в енорията започват да
се разпространяват особени слухове: „Нашият отец не се грижи за себе си”, „той
като че не е от този свят”, „в него вече се е развила туберкулоза”, „той се е
занемарил и линее”, „през цялата нощ той се моли на Бога” и т. н., и т. н.
В този случай
свещеникът също трябва веднага и решително да отхвърли такива въздишки и
слухове, защото в повечето случаи те нямат никакво основание. Ако пастирът
наистина се е отдал на особен подвиг в молитвата и поста, според съветите на
светите отци „въобще не трябва да се мъдрува върху това”. Този подвиг има
стойност тогава, когато е скрит от хорските погледи; демонстрираният пред
всички аскетизъм губи своята стойност и пред Бога, и пред самия аскет.
По принцип всяка грижа
за личността на пастира може и трябва да бъде приемана с любов, ако тя
произлиза от любов и загриженост. Всеки принос трябва да се взима, подарената
топла дреха трябва да се носи, за оказаното внимание трябва да се благодари, НО
трябва решително да се отхвърлят всякакви „преклонения”, „обожания”, легенди и
приживе съставяни жития.
Като обобщим всичко
казано дотук, трябва да отбележим, че свещеникът трябва да съгрява в себе си
всичко свещено, духовно и небесно; трябва да се вглъбява все повече и повече в
атмосферата на молитвата и тайнодействието; да вярва без колебание, че е
призван към чудо извършване, НО н е б и в а
да приписва нищо на своите лични дарби, не бива да мисли за себе си като
за особен молитвеник и избраник, но трябва да смирява себе си както в своите
собствени очи, така и пред очите на своето паство и най-вече, РЕШИТЕЛНО да
пресича всякакво „обожание” и „мироносничество”.
Всичко изброено дотук
не може да изчерпи напълно въпроса за пастирските изкушения. В заключение ще
кажем, че изпитанията за пастирската съвест могат да се появят на съвсем
неочаквани места по пътя на свещеническата дейност. Всичко, което дори съвсем
малко нарушава нормалното протичане на духовния живот или го заставя да излезе
от указания път на служение на Църквата и пасомите, трябва да бъде признато като
ново изкушение, с което трябва да се поведе борба. Най-големият грях е този,
който ние считаме за незначителен и малък. Поради това, борбата трябва да
започне още в началото на греховните пожелания, без да се чака те да се
осъществят под формата на вече извършен грях. Второто, което трябва да помним,
е, че често греховете ни се представят като добродетели. Изкусителят ни се
явява и като „ангел на светлината”. Много често добрите подбуди раждат лоши
пожелания. Често грехът ни повлича под различни благовидни предлози и
съображения, които като че имат най-възвишен характер и чак след като изцяло
попаднем в неговата власт, грехът застава пред нас в цялата си голота. Ето защо
за пастира е важно да притежава дар на разсъдливост и да умее да различава дали
духовете са от Бога, или от врага.
Превод със съкращения:
Огнян Рангачев
Публикувано в Духовна
култура, 1997, кн. 3, с. 1-9.
