Живеем в опакова държава. Безредна, беззаконна, застаряваща.
Живеем без вяра. Без морал. Оплюваме всичко, всички. Чистим съвестта си.
Говорим колко широко скроен народ сме, как приемаме всичко и всички, но не е
така.
В последно време се нагледах на предавания, в които се
засяга най-святото. Църквата и Бог. Разни хора, в разни телевизии сочат с пръст
монаси , свещеници, миряни. Те обвиняват и слагат всички под общ знаменател.
Дори искаха да окупират и Богословският факултет, защото преподавателите
протестират. А аз питам защо? Кому пречим наистина? Хвърляйки кал по тези хора,
не остава ли част от нея по нашите ръце?
Истината е, че ние сме Църквата. Всеки един от нас. Тя не е
просто огромна сграда, в която да запалиш свещ на някой празник. Църквата е
вътре в сърцата ни и ние сме част от нея. Чувала съм как хората просто влизат
вътре на празници, за да запалят една свещ, безидейно, просто защото така
трябвало. Същите тези хора, по-късно казват "Аз съм християнин, ама не
вярвам" , но как може човек да твърди , че не вярва. Че Бог не съществува.
Или винаги се молим, когато вече няма в какво друго да вярваме. Нима трябва да
легнем на болнично легло или някой наш близък да умира, за да се молим на Бог,
който до вчера сме отричали? Не е ли тъжно?
Не е ли тъжно, че в България има 80 монаси? 80,ако това ви
се струва много, то то е критичен минимум. Знаете ли, колко свещеника и колко
храма имаме, че свещенослужителите стават все по-малко и все по -малко?
Но въпреки всичко , някой някъде хвърля кал и се рови из мръсното бельо на тези
хора. Не ме разбирайте грешно, наистина не е редно монах да има връзка,
независимо хомо или хетеросексуална. Те са женени за Църквата, но нима ние сме
по-безгрешни от тях и трябва да ги съдим?
" Много е смешно, когато хората говорят за Църквата,
все едно тя е само свещеници, монаси и архиереи. Още по-смешно е, когато
Карбовски излезе и се направи на морализатор. Даже е плачевно, щом този човек
има право на ефир и може да говори глупости. Всеки кръстен е част от св.
Църква, та дори и гейовете и те имат своите страсти и си е тяхна работа как се
борят с тях, както и хетеросексуалните, както и зоофилите и т.н. Напротив
заповядайте, пристъпете към прага на св. Църква, обиталището на Христос, Който
е Всемилостив! (Естествено такива хора не могат да бъдат част от клира, но част
от Църквата да, а тя не е само клир.)" - Божин Дончев .
Приели сме, че Църквата трябва да има социални
дейности. Всеки път слушам въпроси, защо никой от тези кръгове не прави нищо за
бедните. Да, ама Църквата не е отдел "Социални грижи и подпомагане".
В нея можеш да влезеш да се изповядаш, да се пречестиш, да се помолиш. Да
спасиш душата си. Останалото си зависи от теб самия. Нима за е помощ, някой да
ти даде покрив над главата, топла храна на масата и одеало през нощта?
Това са нещата, които ние трябва сами да си направим. Не някой вместо нас,
защото така се ражда ленивостта и мързелът, а благодарение на тях настъпва и
грехопадението. Грях е да не правиш нищо , както за околните така и за самите
себе си. Превръщаш живота си в едно отегчително преминаване на часове. А
животът е дар, ние съществуваме сега и всеки миг е неповторим. Никога вече няма
да сме деца, никога вече няма да изживеем минутата, която отмина. Често не го
ценим. Дори се сърдим , хленчим и се оплакваме. Там е цялата ни трагедия, че не
се радваме на този подарък. Не използваме малкото време, което имаме.
Твърде сме заети да се мразим , отколкото да се обичаме.
Твърде лесно се отказваме. Не се борим. Не се борим за морала си, не се борим
за вярата си, за приятелите си, за семействата. Забравили сме какво е любовта.
А Бог, Той е любов. Затова няма религия изповядваща насилие. Бог е Мир между
човеците. Защото ние сме Негово творение и Творение и Той ни е създал с Любов.
За да даваме любов, а не да сеем омраза.
Гневим се твърде много и твърде малко се усмихваме. Взираме
се в грешките на хората, съдим твърде лесно другите , но никога себе си.
Нараняваме се, обиждаме се, гневим се. Егоисти сме. И аз, и ти. Взрени сме в
собствените си образи, без да се огледаме в страни. Обезверението идва тогава,
когато сме слаби.
Няма
по-страшен човек от този, който не врява в нищо. Без вяра светът е обречен.
Преди две седмици, група хора искаха да окупират
Богословския факултет, защото преподавателите ни подкрепят протестите. Според
тях ние не трябва да съществувам като висше учебно заведение. Но питам защо?
Нима ни се преподава нещо грешно? Нима не живеем в страна, в която се изповядва
официално Православно християнство? Нима ние сме тези, които нападат хората с
различна от нас вяра? Нима ние нямаме право, като всеки един човек да
изразяваме гражданската си позиция във форма на протест? Нима ние не сме също
граждани на България?
Някой изобщо направили си труда да дойде по време на
окупацията във факултета и да види как занятията протичаха нормално? Някой
дойде ли да види що за хора учат там? Да видят преподавателите ни? Някой влезе
ли да чуе една от лекциите ни?
Ние сме съвсем нормални хора, на различни възрасти.Да при нас
няма да се видят момичета с големи деколтета и къси поли, няма да се види
твърде много грим, но ще се видят момичета и момчета, които вървят по
коридорите,често малко по-шумни, но усмихнати. Ще видите как от първи до
четвърти курс заедно пием кафе сутрин преди лекции пред входната врата. Как
разни тетрадки с лекции и флашки се разнасят от курс на курс и човек на човек.
Ще видите малко повече усмивки. Малко повече приятелство и много повече
толеранс към другите религии. Ще видите как денят ни започва с молитва и песен.
Ще видите как отец Стефан в 7,30ч пристига бавно и усмихнато. Как сърдечно ни
поздравява и благославя. Как винаги е готов да помогне на всеки един. Ще видите
усмихнати преподаватели, които непрестанно повтарят, колко е важно да сме едно
цяло и да си помагаме, а не да се състезаваме един с друг. Че трябва да сме
екип и да се обичаме ,въпреки различията си. Ако дойдете и един ден ще видите
студенти насядали по пода в коридора, учейки на групи уроци.Но най-важното, ще
видите едно голямо семейство, защото в този факултет не учим само православни
християни, там учим всякакви хора и си помагаме, въпреки различията, които
имаме.
Ето , ние сме част от Църквата. Ние сме Църквата. Повече
или по-малко грешни. Стремящи се да бъдем добри хора, без да нападаме никого.
Ти, който четеш, също си част Църквата, ако нещо не ти харесва винаги можеш да
го промениш. Не със запалена свещ на Коледа или Великден, а с възпитанието на
вярата в самият теб и в дома ,в който живееш. Раздавайки и създавайки любов
около теб самия. Живеейки живота си сега. В този миг. С благодарност, че ти е
подарен, защото утрешният ден, не е обещан на никого.
