Денят почти привърши и у семейство Гайтанови се започна подготовка за
лягане. Страхил тъкмо се беше прибрал от работа и изобщо не му се занимаваше с
двете диванета, които щъкаха из къщата. С тях се занимаваше старата у дома,
баба Тодорка. Тя бе кротка мила женица, вече навършила 85, обичаше децата и
винаги откликваше на техните нужди, независимо колко и странни да бяха те. Но тя бе също и много
вярваща жена, така бе възпитала и своята дъщеря Блажка, която, за разлика от
майка си, бе бавна, мудна и пипкава. По стечение на обстоятелствата тя се
запозна със Страхил съвсем случайно на
една пейка в парка. Искаше да запали поредната цигара, но не намираше запалка,
след обстоен преглед на дълбоката чанта
се обърна и с полу истерясал поглед
огледа поляната, за да види дали
наоколо има някой. Не щеш ли, погледът ѝ се спря на един трътлест господин,
който събираше с гребло листата от тревата. Обърна се Блажка към него и го
попита:
- Извинявай, имаш ли огънче?
- Да, разбира се - отговори спонтанно и даже леко
изненадано Страхил.
- Заповядай - рече и подхвърли запалката към Блажка.
Така любовта между тях се разпали и те започнаха да се виждат по-често в парка.
Не след дълго двамата се ожениха,
въпреки че имаше доста раздори и кавги
от страна на семействата. Но за това друг път.
След като се ожениха, те си народиха две малки дечица, които напълниха
къщата с много радост и нов плам. Понеже Страхил бе от провинцията и нямаше
свое жилище в столицата, заживя у Блажка като домазет. Тъщата не бе лоша жена,
както споменахме и по-горе, тя го прие с радост и търпение.
Поради своята силна религиозност баба Тодорка бе възпитала Блажка във
вярата, за всеки празник те ходеха до близката енорийска църква, където палеха
свещи за здраве, кланяха се усилено пред иконите, а даже от време на време
слагаха пари върху тях, понеже такова бе поверието: „ако ти се залепи паричка
на иконата, значи този светец те пази”. Блажка наскоро си бе купила и едно
православно календарче, доколко бе православно и тя не знаеше, понеже го бе
купила от една вестникарска будка, но на него си пишеше: „Православен
календар”.
Тази вечер Блажка се сети да провери кога започва Великият пост. Знаеше само,
че е някъде около 1 март, ама то и баба Марта бе тогава, а и покрай този
празник тя се бе улисала да плете
мартенички за близки и приятели.
Преди да си легнат, Блажка се пристегна мудно до барчето с чашите, там бе
оставила календарчето. Отвори го бавно, както всъщност бе присъщо за нея, там
видя, че днес е Неделя Месопустна. Но какво ли означаваше месопустна?
Объркана отиде в другата стая да провери дали майка и си е легнала. Старата
още си оправяше леглото, когато Блажка нахлу вътре.
- Мамо - попита тя леко притеснена - рекох да видя кога се
запоства, ама видях, че за тази неделя
пише месо... месопустна, едвам изказа тя. Какво значи това?
- Месопустна - започна да обяснява майката, означава, че от
днес се заговява от месо, т.е. от утре не се позволява ядене на месни храни.
Защо питаш ти да не си решила да постиш? Попита заинтересувано майката.
- А ми, да, реших да постя щото и без това съм дебела, та
поне от поста малко да отслабна. И още не бе добъвршила мисълта си, когато
Страхил вече навъсен, че жена му не се намира под завивките я извика.
- Айде Блажко ма, тебе ли ще те чакам. Ей значи, каза си
наум, не се наговориха тия жени и те това си е.
Блажка изтича и веднага
се оправи за лягане. Бе притеснена, щото не очакваше толкова скоро да започне
поста, дето се вика, свари я неподготвена.
На следващата сутрин,
Блажка стана бавно-бавно, протягаше се и леко протъркваше очите си. Явно беше,
че не и се ставаше, но какво да се прави, трябва.
По традиция у семейство
Гайтанови за лягане никой не бързаше, но за ставане всички рипаха като
изплашени, защото все закъсняваха.
Страхил стана, обръсна
се и тръгна за работа както обикновено. Той не бе мързелив човек, работеше
всичко и не се плашеше от работата, така се бяха стекли обстоятелствата, че
той бе работил доста професии от стъклар
до куминочистач. По него се размърдаха и децата, които бабата бе вече облякла.
Тръгвайки за училище, те казаха „чао” и на баба си, и на майка си, която вече
бе се излюпила от под завивките. Мъка и беше трябваше и тя да става и да отиде
на работа.
На работа тя изпи
първата си глътка кафе за днес. Между впрочем, тя работеше като счетоводител в
една не много голяма счетоводна къща. Та покрай тази си работа тя бе станала
още по-мързелива, отколкото си беше по принцип. Не излизаше от главата й, че от
днес не се яде месо. Цял ден го мислеше това. Към 16:00 часа, тя бързо се
измъкна от работа, за да прибере децата, които учеха в училище близко до
работата й.
След като се прибраха
вкъщи, децата започнаха неистово да я тормозят за храна, разбираемо е, бяха
гладни. Но какво да сготви? Нали не се яде месо? Или пък само тя не трябва да
яде? Нали тя си се подлагаше на тази „църковна”, както я наричаше тя, диета.
Това си мислеше тя докато бъркаше из шкафовете. На края реши ще сготви боб със
зеле, това ядене не бе особено любимо на Страхил, като се имат предвид неговите
киселини, той получаваше и някакви неприятни спазми в стомаха. Но въпреки това
Блажка направи боба, сега доколко той бе добър за ядене, знаеха само домашните,
а и няма какво да се очаква от нея - тя не бе готвач, а счетоводител.
Страхил се прибра
каталясал от работа и изобщо не му се занимаваше с глупости.
Седна и извика всички за
ядене, такава бе традицията, въпреки че бе домазет, той бе глава на това голямо
семейство. Сядайки на масата Страхил,
помоли жена си да му сложи сто грама ракийка и като типичен българин, той
спокойно положи своето трътлесто туловище и се отпусна радостен, че ще глътне
някоя друга глътка от това божествено питие с цвят на кехлибар. Жена му сипа доста,
тя не бе от ония жени, дето все тормозеха мъжете си с това: „не пий!”. На нея
не и правеше впечатление, защото самата тя обичаше чашката.
Страхил освен чашка
поиска и мезе, защото не би било хубаво след обилната вечеря с боб да не замези
и с някоя мръвчица. В този момент Блажка се облещи, трябваше да отвори
хладилника, да извади шпека и да го нареже на тънки парченца.
Голяма мъка бе - при
всяко нарязано кръгче от салама в устата й
се събираше слюнка, защото усещаше ароматния резан, който бавно и леко
падаше в чинията. След като занесе
чинийката със сочното саламче на своя мил съпруг, Блажка се запъти към
компютъра, който стоеше също в дневната. Тя не бе от онези жени, които
постоянно стоят пред компютъра, влизайки и излизайки от facebook, както наричаха новата социална мрежа, част от която бе и Блажка. Обичаше,
както повечето хора, по големите
празници да качва някоя и друга икона, да споделя от така разпространилото се
ново кибер-суеверие, в което хората са заставяни да споделят, инак все лоши
неща ще им се случат. Понеже тя си бе доста суеверна, винаги на стената ѝ
присъстваха редом до чалга песните, които тя много обичаше, и по някоя друга
икона, сега до колко самата икона е икона е друг въпрос, защото така ошарена с
букви не приличаше много на икона, но на Блажка това не и правеше особено
впечатление. Влезе и тя този път,
сподели една много „готина” песен и реши да каже на близки, приятели,
познати и не чак толкова познати, че е неделя месопустна, че вече не се яде
месо. Както става обикновено в социалната мрежа доста хора се включиха къде
със споделяния, къде с харесвания, къде с коментари. Завъртя се една доста
голяма дискусия как и защо трябва да се пости, дали да се яде мляко или само
сирене, а пък може и рибка.
След дългата дискусия,
Блажка си легна с мисълта, че утре може още някой да е споделил нейната
публикация или пък даже може да я е коментирал. Заспа дълбоко, сънува някакви
салами, които подскачаха върху филийки, намазани с свински пастет. Сладичко ѝ
беше това месце. На следващия ден стана, облече се и отиде на работа. Но не
беше сама. Блажка беше обсебена от блажкото.
Автор: Вестител Черногорски
