Темата за светостта засяга един от
най-значимите проблеми в днешно време. Самата дума „святост” ни насочва към
нещо различно, сякаш откъснато от нашето време. Нещо останало далеч назад
и съвсем неестествено от търсенията и представите на съвременния човек. Нещо
нераелно. Като мит или приказка. Никой родител няма амбицията да направи своите
деца свети, или поне са твърде малко. Далечен
идеал, нещо недостижимо. Тя съществува изобразена в иконите, които целуваме в
Църквата. Не е цел, но наистина
има святост, тя живее и днес. Живее често пъти бедна, самотна, изпокъсана и
прашна. Събира последните си стотинки, за да подели парчето хляб с ближния.
Често е подритвана по тротоарите или подминавана в забързаното ежедневие.
Срещаме я на улицата, сива и почти невидима , единствено за да я подминем.
Идеалите ни вече са други. Измерват се в парична
стойност, в модерни дрехи и лични доходи.
Това, което става в душата, то става все по-малко важно и все по -незабелижимо.
Всеки от нас трябва обаче да направи своя избор сам. Пътят по светостта е
труден, но няма лесен път нито към смисъла на живота, нито към истината,
нито към вярата и Бога.
Няма лесен път и към човешката душа. Тя е слаба, а всеки
иска да я спечели. Пътят е дълъг, а опасности дебнат от всякъде. Изкушенията на
времето стават все по-големи и все по-примамливи.
Гоним блясъка на прожекторите и шума на парите,
забравяйки истинската причина да сме тук. Често забравяме да благодарим на Бог,
за всеки един ден, в който можем да се насладим на изгрева на слънцето.
Оплакваме се и дори се сърдим, когато нямаме повече. Сещаме се за Бог в онизи моменти,
в които друг изход няма. Вярваме в Него, предимно в болници, където виждаме
колко сме малки и бизсилни пред болести и смърт. Молим се, въпреки че до вчера
се кълняхме в атеизма си .
„Твърде сме забързани и погълнати от бързото време, сякаш
просто се нуждаем от спирка , на която да починем. Да не гоним идеалите и
блясъкът през монитора на телевизора, а за миг да избягаме. Да избягаме ,
но не от себе си , а бяг към самите нас.”
Вече не знаем що е святост. За нас тя
се побира, в 10 правила, 10 забрани, които дори не можем да спазим. Тя е нещо
мистично и свръхестествено и веднага, когато срещнем такъв човек, го смятаме за
светец. Аз лично светци не познавам. Но познавам добри хора. Такива, които ще
скочат да те вдигнат, ако се спънеш и паднеш на улицата.
Такива, които най-чистосърдечно ще ти помогнат и изслушат
без да очакват същото в замяна. Познавам и от хората, които ще разделят и
последната си стотинка с непознат, такива, които ще избършат сълзите ти, когато
ти е тъжно.
Често тези хора са наричани глупави, смешни, будали, а
заради силната си вяра в Бога, побъркани и вманиачени сектанти. Вече сякаш
стана срамно да се говори за вяра, за Църква, за Бог. Сякаш светостта е мит.
Добродетелите са пороци и служат единствено за подигравка.
Изкачваме се по стълбиците на успеха без да ни пука, колко
души прегазваме и нараняваме, за да погалим единствено своето его.
Погрешна
е представата за светостта. Тя остава някак далечна и недостижима за живеещите
в 21 век. Погрешна е и представата, че ако само спазваш
заповедите, ходиш редовно на Църква, то тогава душата ти ще бъде спасена.
Вярата не е се състои в това да не правиш нещо, а в това да извършваш действие.
Ако
светостта се състои в моралното поведение, защо Господ осъжда фарисея и
оправдава митаря в евангелската притча? Осъждаме първия и го обвиняваме в
лицемерие, макар той да не е лъгал. Спазвал е строго канона, давал е десятък от
имота си на бедните и се е стараел да прави всичко, което Бог иска от него.
Дори е бил прав, когато е определил митаря като грешник, за какъвто се
определял и сам той, защото наистина нарушавал моралните правила и бил
неправеден.
Но
правейки добро, трябва ли да развяваме плакати и афиши, колко сме добри? Вече
не ни ли стига благодарността в очите на хората и надеждата, че утре този на
когото днес помагаш, ще помогне на друг? Нима потъпквайки другите и сочейки ги
с пръст ние ставаме по-добри? Нима съдейки другите, не осъждаме себе си и
душата си на гибел? Нима сме достойни да търсим святост у другите, когато самите ние не я
притежаваме? Нима бързината на деня е оправдание, за това, че ние се оглеждаме
в другите и вечер дори за няколко минути не се молим на Бога, не му благодарим
за живота, който ни е подарил?
Светиите в
сегашния живот живеят в постоянно очакване на Царството Божие. Те нямат мир в
сегашния живот, защото са под ударите на злото, борят се повече от другите с
демоните, и повече от другите преживяват смъртта, която поробва творението. Най-важното е, че те
вярват, че всички хора ще отидат в рая освен тях самите. Един
съвременен светия казва:
"Дръж ума си в ада и не се отчайвай". Колкото повече светиите
осъзнават, че са икони на бъдещите неща, толкова повече прехвърлят и своята
святост извън себе си, за да премине към "първообраза", както се
изразява св. Василий Велики, като развиват и преживяват един вид смирение,
което не е психологическо, а е онтологическо и което не се основава на техните
чувства, а на истината, че тяхната святост е икона - образ, който участва в реалността и насочва към първообраза - Единия Свят.
Без това качество, светостта в историята е невъзможна и е винаги демонска. Вратите към
Царството са тесни; и през тях неминуемо се минава чрез Кръст. Затова светостта
винаги преминава през мъченичество и изповедничество и през искрено признание
на нашата нищета. Така остава място само за Единия Свят и за Неговото Царство.
Светиите не основават светостта на морала или на достойнство, а гледат на
другите като на бъдещи жители на Царството Божие - като на светии. Във всеки
грешник светиите виждат един светия: може и той да е като оня разбойник от
кръста, който се сподобил с Царството Божие. Преживявайки изображението на
Царството Божие, светията преживява любовта, която според св. апостол Павел е
единственото, което ще остане.
Това
означава, че светостта не е за избрани, а е за всички. Не е необходимо някакво
специално място или метод, за да станем светии. Това, което е необходимо е да
изпразним себе си колкото можем от самодостатъчността, от самопрославянето –
което не е лесно като се има предвид, че коренът на всички страсти е
самолюбието – и така да прославим Бога в нашето тяло и в нашия дух, и да се
причастим със Светостта, която ни дава Бог в Тялото и Кръвта на Своя Син.
Всичко това не е лесно, но това, което не е възможно за хората е възможно за
Бога. Нашето време презира светостта, защото тя е, която ще изкорени изсъхналия израстък на
самолюбието и гордостта, който светът ни кара да подхранваме въпреки, че от
него не може да се очаква плод. Това води нашето общество и култура към
самоунищожение. Единствено правилната представа за светостта може да спаси
нашия свят и единствено вярата в Бога, вярата в
ближния, в човека ще ни помогне да заживеем един друг живот, живот не от този
свят, живот по и от Бога. Светостта е колкото близка толкова и далечна от нас,
и именно ние сме тези, които определят разстоянието между „Аз -ът” и светостта
и от нас пак зависи, до колко, ще е дебела границата между душата и обожението.
Автори: Ралица Димитрова
Ангел Карадаков
