16 май 2014 г.

Мюсюлманката, която целуна ръка на християнката.

Това трябваше да бъде есето ми, но за радост или съжаление ще трябва да мисля ново, предвид всичко случило се. Странно ми е как винаги по едно и също време (най-често по време на избори) някой някъде развява етническата карта. Играе си  по тънките струни на честта и сигурно единствената истински болна тема на всеки българин. Мразим ли турците, мразим ли мюсюлманите!?  А може би, просто не сме се научили да обичаме, не и достатъчно!?
Доста често се возя в трамвай №22, хващам го от Халите, където разни дядовци и  баби  мъкнат тежки бутилки с вода. Те се ръгат, бутат и бързат да седнат на първото свободно място. Като хищници, които дебнат плячката си, именно така, те дебнат празната черна седалка. Беше около 22 ч., когато изморена тъкмо облегнах дланта си на прозореца и видях, че една много стара жена се мъчеше да изкачи трите стъпала.   Станах бързо, знам си урока, подадох ръка, взех торбите и я настаних на моето място. Нищо необичайно. Тя седна и ми благодари. С една широка усмивка и каза на жената срещу нея :

„Виж има и добри деца!”. Аз просто се усмихнах и пъхнах слушалките в ушите си, а тогава тя ми хвана за ръка. Искаше да попита как се казвам. Досега никой не се бе интересувал от именно на момичето, което му отстъпва място. Заговорихме се, тя беше мюсюлманка. Родена в България, живяла цял живот тук, израснала сред нашите обичаи. Забеляза кръста, който се подаваше над ризата ми, защото аз усърдно го разхождах из сребърното синджирче. После ме попита дали съм вярваща. Сред като чу положителен отговор, заедно с изречението, че уча и богословие, изненадващо усмивката й стана още по-голяма и искрена.
След три спирки слезе, обърна се, хвана ръката ми и я целуна. Само каза „Обичай Бог и Той ще те пази и обича”. Слезе пред стъписаният ми поглед. 90 годишната мюсюлманка, целуна ръка на момичето, християнката, която й подаде ръка. Без омраза, без обида. Без обвинения и без политически пристрастия. Толкова различни, но и толкова еднакви. Едната вярваше в Отца, Сина и Светия Дух, а другата в Аллах. Едната беше вързала забрадка на косата си, а другата си държеше кръста в ръка. Няколко минути път, изпълнени с добрина, а не с омраза.
Не искам тази статия да провокира хиляди коментари, кои са вярващи и кои не. Къде е истината ?  Чии Бог е истински?  Не искам.  Аз си имам моята вяра, мога да й разкажа за нея. Тя си има своята. Всеки слиза на спирката си и продължава по своя път с уважение, а не с омраза. И ще си спомням всеки път за нея, предимно по време на избори, когато някой отново се заиграе с политическата карта. Надявам се тогава и тя да се сети за мен. За мига, в който за минути бяхме просто хора. Жената, на която помогнах в трамвая, а не християнката, на която мюсюлманка й целуна ръка.


П.с. Историята е съвсем истинска. Героите също. Правете добро, когато и където можете. Не рушете нищо, а създавайте.

Автор: Ралица Димитрова
Блогът се поддържа от православни младежи обучаващи се в Софийската Духовна Семинария "Св. Йоан Рилски" и Богословския Факултет към Софийския университет "Св. Климент Охридски". Той е създаден, за да може светлото спасително Слово на Христа Бога и Боговдъхновеното учение на Св. Православна Църква да достигнат до повече хора. Надяваме се да ни извините ако случайно сме допуснали някаква грешка, при написване на текстове или нещо друго. Имаме и канал в Youtube, където може да чуете аудио записи на проповеди и слова на Св. Отци. Разбира се и за тях се извиняваме понеже записите не са професионални.