Наистина,
удивителен е умът на Достоевски, необикновена е остротата на този ум. Той е
един от най-умните писатели в световната литература. Умът му не само
съответства на силата на неговата художествена дарба, но може би я превъзхожда.[1]
Това възклицава Николай Бердяев в своя труд върху личността и творчеството на
един от най-видните писатели, оставили белег в световното културно наследство.
За да се запознаем повече с творчеството на този виден писател, е хубаво преди
всичко да опознаем живота му, защото както сам Бердяев казва: „Достоевски е от
онези писатели, които са успели да се разкрият в своето творчество. В неговото
творчество се отразиха всичките противоречия на духа му,
всичките му бездънни глъбини”[2]. Открива
се Достоевски в своите творби, открива живота си, но и творбите му разкриват
него, може би именно по творчеството се съди за самия автор. Животът на
Достоевски, както може би на повечето творци, не е бил лек.
Роден е на
30.10.1821 г. в гр. Москва, получава най-доброто образование за времето си.
Бащата на Достоевски е дворянин по произход, а майка му произлиза от търговски
род. Има брат, който силно обичал. Достоевски е възпитаван в религиозна среда,
което между впрочем личи и от неговото творчество, но за това по-нататък.
Достоевски има няколко духовни, да ги наречем, сривове в своя живот. Първият
такъв е, когато неговата майка умира през 1937 г., когато той е едва 16-годишен,
вторият е, когато пък баща му умира през 1839 г., само две години след смъртта
на майка му. Така Достоевски остава сам, с брат си, още млад, в началото на
своя живот.
Написва великите и днес романи: „Братя Карамазови”, „Престъпление и
Наказание”, „Идиот”, „Бесове”, както и още много малки разкази, които са също
толкова ценни. Той написва и знаменитата творба „Записки от подземието”, която е
определяна от изследователите като най-доброто възможно въведение в екзистенциализма,
писано някога. Достоевски започва да пише от средата на 40-те години на XIX век, като първите му произведения са повлияни от
реалисти и романтици като Дикенс, Гогол и Балзак. Изследователите, занимаващи
се с Достоевски, често определят писателя като един от най-значимите психолози
в историята на световната литература. Достоевски написва общо 11 романа, 3
новели, 17 разказа и 3 есета. Заточаван, обиждан, оплюван и неприеман от голяма
част от своите съвременници, Достоевски изживява живота си, без да оставя и за
минута творчеството си, той пише и твори, за да даде на света това, което днес
притежава. Умира през 1881 г.
В своето
творчество Фьодор Достоевски открива един нов духовен свят, свят, в който връща
на човека духовната му вглъбеност. В творчеството на Достоевски могат да се
забележат няколко основни неща, върху които той се спира. Николай Бердяев ги
разделя така: Човекът, Свободата, Злото, Любовта, Революцията, Русия и пр.
В творчеството на Достоевски могат да се забележат доста
религиозно-нравствени проблеми, които той засяга. Критиците, изследвали творчеството
му, са забелязали, че в него не присъстват пряко библейски сюжети, но
библейските теми присъстват дълбоко в произведениета на Фьодор Михайлович.
Така например
в „Престъпление и наказание” можем да видим евангелския разказ за Лазар, който свързва "разбойника и
развратницата", сякаш символизирайки една от основните мисли на автора:
възкресението на душата, загиваща след съзнателното потъпкване на библейската
заповед "Не убивай"[3].
За един друг роман
на Михайлович – “Идиот”, Христо Писаров казва: “За Достоевски християнската
цивилизация, макар и да проповядва словото за кръста и изкуплението, допуска
незабележимо да се промъкне в нея и наложи като основен принцип нормативната
етика на закона – най-удобният пристан за приютяване на фарисейския дух.”[4]
По-нататък, продължава Писаров, че именно чрез основния герой в романа,
Достоевски иска да провокира в читателите способността им да оценяват, способност, която всички
прилагаме към хората в нашето обкръжение.
Видният руски
духовник прот. Александър Мен казва по адрес на Достоевски, че той “обича
безгранично Христос и в младите си години казва, че ако истината би могла да
бъде срещу Христос, той би останал с него, а не с истината.” Отец Александър даже стига до твърдението, че Фьодор
Михайлович е искал да нарисува словесно в книгите си образа на Иисус Христос,
но с течение на време и доста работа, сам той разбира, че това е почти
невъзможно.
Няма как да
подминем и още един текст на Достоевски, това е “Легендата за великия
инквизитор”, намираща се в романа “Братя Карамазови”. Тази легенда е върхът на
творчеството на Михайлович. В нея, казва
Бердяев, “трябва да се търси
положителния религиозен мироглед на Достоевски. В нея се събират всички
нишки и се разрешава основната тема, темата за свободата на човешкия дух.”[5]
Николай Бердяев се спира и върху тайната на Великия Инквизитор, който не е с
Христос, а е вложил в себе си духа на антихриста, според Достоевски.
Католичеството със своята система на папската теокрация, която превръща
църквата в държава, е един от образите на Великия Инквизитор[6].
Интересен е и
образът на Христос в тази легенда,
Той е именно в това, че Христос не
произнася нито дума, и така в образа няма нищо чуждо и привнесено. Останалите
текстове на Достоевски също не се и ангажират, по думите на Владимир Воронски,
с представяне на истината. В текстовете се забелязва желанието у Достоевски не
да превръща текстовете си в нормативни актове, закони и прочие, а именно да
направи от един на пръв поглед безобиден текст, изключително художествено слово,
което със сигурност му осигурява едно от първите места в руската класическа
литература.[7]
Положителните религиозни възгледи и идеи на Фьодор Михайлович и неговото
разбиране за богословието на християнството и за християнството въобще, трябва
да се търсят преди всичко в “Легенда за Великия Инквизитор”, именно там защото
Великият Инквизитор е пълен със състрадание към хората, той по своему е
демократ и социалист. Той е съблазнен от злото, приело образа на доброто.
Такава именно е природата на антихристовата съблазън, казва Бердяев,
антихристовото начало не е старо, грубо, веднага различимо зло. То е ново,
изтънчено и съблазняващо зло, то се явява винаги в образа на доброто. В
антихристовото зло винаги има подобие на християнското добро, винаги започва да
се раздвоява.[8]
Отваряйки
творбите на Достоевски, несъмнено читателят се потапя в един християнски свят,
обрисуван от творец, носител и разпространител на християнските ценности, който
широко използва в творчеството си евангелските послания. “През целия си живот той
пренесе изключителното, неповторимото си отношение към Христос. И той
беше сред онези, които по-скоро биха се отрекли от Истината вън от Христа,
отколкото от Христа. За него нямаше Истина извън Христа.”[9] И
в останалите романи и текстове на Достоевски може да се открие ясно
християнската линия на неговото разбиране за Христос. Например в романа “Идиот”, героят на Достоевски е представен като идеалния
християнин, истинския образ на Христос, според автора. „Говорейки за картината в романа "Идиот",
Достоевски дава отговор на тези критици на евангелието, които биха искали да
изгонят от него чудото”[10]. За
разлика пък от образа на идеалния християнин в “Идиот”,
Евангелието и словото Божие звучат като повей на надежда в романа
“Бесове”, където един от героите в края
на живота си открива Христа. В романа “Братя Карамазови” тържеството на вярата е предадено чрез светлия образ на
Кана Галилейска, на радостния Христов пир.[11]
За Достоевски
Библията е истинската храна за душата, прот. Александър Мен заявява, че
Достоевски никога не се
разделя с Божието слово и на смъртния одър моли съпругата си да му прочете нещо
от Евангелието.
Културата и
изобщо умствената и творческа история на XIX век се разделя на две части - преди и след
явлението Достоевски. Изследователите на творчеството на Фьодор Достоевски
смятат, че именно от него може да се научи много нещо, защото той много неща
открива.
На Достоевски
не може да се подражава и като него не може да се и живее[12],
именно заради това Достоевски не е и учител на живота, но ако Достоевски не
може да бъде учител за духовната дисциплина и духовния път, ако
„достоевщината”, като наш психологизъм, трябва да бъде преодолявана в нас, то в
едно отношение той си остава учител - той учи чрез Христос да откриваме
светлината в тъмнината, да откриваме Божия образ и подобие в най-падналия
човек, учи още на любов към човека, свързана с уважението към неговата свобода и свободна воля. Оплюван и почитан, скандализиран и обичан, това е личността
на автора, покорил множество сърца с литературата и словото, което пише и
твори. Човекът, който промени историята на руската и световната литература,
човекът, който изживя, къде добре, къде не чак толкова, живота си по Христос,
човекът, който ще остане в историята като велик хуманист и радетел за защитата
на Божия образ у човека.
Автор: Ангел Карадаков
ИЗПОЛЗВАНА
ЛИТЕРАТУРА
1. Бердяев,
Николай, Мирогледът на Достоевски , София 1992
2. Воронски
Владимир, „Текстът на Ф.М. Достоевски – мимезис на безмълвието” – http://pravoslavieto.com
3. Мен, Александър. „Достоевски” - http://pravoslavieto.com
4. Писаров, Христо. Романът на Достоевски
„Идиот”. ЦВ. бр. 14, 1998.
[1] Бердяев,
Николай, Мирогледът на Достоевски , София 1992, с. 50
[2] Пак там; с. 48
[3] „Фьодор Достоевски” - http://pravoslavieto.com/history/19/1821_Dostoevsky/index.htm,
30.05.14 г.
[4] Писаров,
Христо. Романът на Достоевски „Идиот”. ЦВ. бр. 14, 1998. с. 8
[5] Бердяев, Николай, Мирогледът на Достоевски , София 1992,
с. 154
[6] Пак
там; с. 160
[7]
Воронски Владимир, „Текстът на Ф.М. Достоевски – мимезис на безмълвието” -http://pravoslavieto.com/history/19/1821_Dostoevsky/Mimezis_na_bezsmurtieto_Voronov.htm
[8] Бердяев, Николай, Мирогледът... с. 163
[9] Бердяев, Николай, Мирогледът на Достоевски , София 1992,
с. 154
[10] Мен, Александър. „Достоевски” -
http://pravoslavieto.com/history/19/1821_Dostoevsky/index.htm#men
[11] Пак там;
[12] Бердяев, Николай, Мирогледът... с. 176
