20 март 2015 г.

Тесният път на Православието

В памет на протопрезвитер Томас Хопко публикуваме един негов позадрабен текст. Текст, в който се говори много. Още веднъж  - Бог да прости отец Томас и вечна и блажена да бъде паметта му. 

„Стеснен е пътят, който води в
живота и малцина го преминават” (Мат. 7:14).

Светите отци ни учат никога да не даваме съвет, освен ако не ни питат. Ако ви давах съвети, и аз бил могъл да се оправдая с този принцип, скъпи братя и сестри, тъй като днес вие ме помолихте да говоря пред вас. Но аз не мога да бъда толкова самоуверен. Нямам съвет, който да ви предложа. По-скоро ще споделя с вас някои от моите убеждения за православния живот в едно демократично и плуралистично общество. Тези мои убеждения произтичат от двувековния исторически опит на Православната църква в Северна Америка – най-вече от американския ни опит за изминалите седемдесет и пет години, от които повече от тридесет съм служил като свещеник, пастир и преподавател по богословие.

Като споделям с вас моите убеждения, нямам намерение да ви поучавам. По-скоро се надявам да предизвикам разсъжденията ви, като подражавам на описаните от Св. Йоан Климак. Това са онези хора, които, застъпвайки в тинята, викат другите, за да им кажат, как са затънали в нея. Е те вършат това, за да предпазят останалите минувачи от подобна участ. Моля се моите думи да са ви от полза.

„Аз съм християнин”

Когато ранните християнски мъченици се изправят пред своите гонители, те често отвръщат на техните заплахи с простите думи: „Аз съм християнин”.
Първите вярващи християни не се отъждествяват със земното. Не са мъртви за този свят и принадлежат на Божието царство. В родината си те да чужденци. В чуждите страни те се чувстват като у дома. Те са навсякъде и никъде, защото са „съграждани на светиите и свои на Бога” (Еф. 2:19).
Кръстени в Христа и свързани със Светия Дух, благодарение на което участват в причастната вечеря на Царството Господне, вярващите в Св. Троица умират за този свят. Техният живот сега е „скрит с Христа в Бога” (Кол. 3:3). Те вече не се отъждествяват ни с гърци, ни с юдеи; ни с роб или свободник, ни с варвари или скити, нито дори с мъжки пол или женски (Гал. 3:27-28, Кол. 3:11). Сега те са наречени християни (Деян. 11:26)”... род избран, царствено свещенство, народ свет, люди преподобни, за да възвестите съвършенствата на Оногова, Който ви е призовал от тъмнина в чудната Своя светлина” (1 Петр. 2:9).
Такова е духовното съзнание на православните християни в апостолската Църква, съзнанието на нейните светци през годините. Такъв е техният горчив житейски опит и тяхното твърдо убеждение като членове на единствената, свята, вселенска и апостолска Христова Църква.
Това съзнание, опит и убеждение до известна степен е изчезнало сред голямата част православни християни, живеещи днес в Северна Америка. Колко малко са тези (дори сред свещениците и проповедниците), които напълно се възприемат като православни християни и принадлежат на единствената истинска Църква, която е тук и сега, предвещаваща идването на Божието царство за хората от всички народи по земята.
Голяма част от нас, православните в Северна Америка, гледаме на своето църковно членство като наследници на албанци, българи, карпато-руснаци, гърци, румънци, руснаци, сърби, сирийци, украинци... По такъв начин ние отъждествяваме и себе си, и нашите църкви. Така ни приемат църквите на „старите майки”, които често ни смятат за църковна „диаспора”, независимо колко дълго сме живели в Съединените щати или Канада като граждани на тези държави и сме богослужили в православните църкви, които съществуват тук от векове.
В САЩ и Канада ние сме разделени на много църковни „юрисдикции”, основаващи се на националност, етнос и политическа идеология. Ние претендираме, че сме една единна Православна Църква и от гледна точка на богослужението и символа на вярата. Но често открито и без свян използваме нашите църковни структури за националистически, културни, етнически и идеологически цели. Приютяваме в нашите църковни сгради различни национални богатства, музейни сбирки и културни изложения, концертни и етнически представления; отдаваме ги на центрове по езиково обучение, за места, където си дават среща разнообразни патриотични и политически представители и дейности. Ние сме свободни да правим това. Имаме религиозна и политическа свобода.
Ако ние северноамериканците, не харесваме какво се върши в нашата църква, ние можем да отидем на отсрещната улица и да построим със съмишленици друга, наша си, църква и да я наречем дори православна. Това често се случва. Последиците са църковен и духовен безпорядък, враждебност, съперничество, опортюнизъм... и един системен упадък сред членовете на църквата и сред църквите без съществен приток на православни от „страните - майки”, който упадък е съпътстван от една почти поголовна липса на евангелско и мисионерско съзнание и дейност.
С изключение на малцината верни, които се стремят да следват тесния път към живота, ние, членовете на православните църкви в Северна Америка, до голяма степен сме изгубили нашата основна идентичност и съзнание на православни християни. Ние не се отъждествяваме предимно и най-вече (да не кажа по същество или изключително) с християни (православни християни), които същевременно имат един или друг народностен произход и етническо наследство. И със сигурност ние не организираме и не управляваме нашия църковен живот върху свещения православен принцип, който проповядва единство и взаимодействие между всички православни, които живеят в същите (и сродните) земи и народи.
От 1794 година, когато православните мисионери идват за пръв път в Аляска, та до началото на нашия век православните християни в Северна Америка са в една-единна църква. Но от тогава, особено след болшевишката революция, северно-американските епархии в диоцеза на Руската православна църква се разделят на множество фракции и групи. В този си вид ние, православните, все още съществуваме.
Последните събития във вашите обновени страни изпълниха някои от нас с тъга и страх. Ние виждаме как потъвате в състояние, в което вече сме били. Ще се намерят ли неколцина православни сред вас, които да следват трудния и тесен Христов път, безкомпромисно противопоставен на широкия и лесен път на църковното деление и разкол поради националистически, етнически, шовинитични, политически, идеологически и лични страсти и интереси; път, водещ към гибел сега и в идващия век? Ще се намери ли поне някой, който да каже: „Аз съм християнин, аз съм православен. Аз принадлежа към едната, свята, вселенска и апостолска Христова църква. Аз съм с едно съзнание, едно сърце, една душа и едно тяло с всички онези, които принадлежат на Христос и на Църквата, независимо от тяхната националност и политически мнения. Аз съм твърдо против онези, които използват Христовата Църква за някаква светска, националистическа, идеологически или политическа цел, колкото и благородна и оправдана да е тя”?
Бъдещето на православието зависи от малцината във всички страни по земята, които следват тесния път, които настояват, че Православната църква трябва да бъде църквата и нищо друго освен църквата: присъствието и предвестието на Божието царство на земята за всички хора, които желаят да влязат в него и да бъдат спасени.

Църква и общество

Православната църква не е от този свят. Но Църквата е в свята заради неговото спасение. „Защото Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен. Защото Бог не проводи Сина Си на света, за да съди света, а за да бъде светът спасен чрез Него” (Йоан. 3:16-17).
Господ Иисус Христос казва, че той е „живият хляб, слязъл от небето”, Син Божи, който дава Своята плът и кръв „за живота на света” (Йоан. 6:51).
Православната църква никога не може да се отъждестви с този свят. Тя е присъствието на Божието царство на този свят, където Христос отново ще дойде в слава в залеза на епохата, за да установи Божието царство в мира сего. Но Църквата е в света, заради неговото спасение и живот.
Тесният път, водещ към живота, забранява на православните християни да следват разрушителния път в отъждествяването на Христовата Църква с каквото и да било социална, икономическа или военна политика. Той изцяло забранява на който и да било да използва Христовата Църква за светски цели по какъвто и да е начин. Но същевременно тесният път, водещ към живота, забранява на православните християни да поемат по широкия и лесен път на отказ от пряка намеса в социалната, политическата, икономическата, дори и военната дейност на страните, в които те живеят. Той им забранява да поемат по разрушителния път, който превръща Христовата Църква в затворен сектантски култ, нямащ нищо общо със света, за който Христос бе разпнат и възвеличен, отнасящ се към него с презрение и присмех като към нещо грешно, което лежи извън спасителната Божия любов и грижа.
Според своя сан и призвание православните епископи и свещеници не могат да заемат светски постове и да участват пряко в мирските дела. Те не могат да работят в политически служби, да управляват икономически дейности и да участват във военни действия. Подобни деяния са забранени за духовенството от църковните канони. Но църковните пастири и учители са призвани да насочват православните миряни в борбата им да търсят проявления на Божието царство навсякъде в ежедневния си живот  и с всички възможни средства да го накарат да пребъде на този свят. Епископите и свещениците са призвани да напътстват и вдъхновяват своите вярващи, така че те да могат да действат и да взимат обществени, политически, икономически и дори военни решения съобразно Христовото учение и силата на Светия Дух; да могат да правят това свободно, смирено и честно, с любов и уважение и към тези, с които не са съгласни, както в Църквата, така и извън нейните предели.
Православната църква не притежава безгрешно учение в областта на обществената, политическата, икономическата и военната дейност. Това е в полето на законните различия в мненията на добронамерените хора, включително и на православните християни. Но тесният Христов път задължава православните миряни да се приобщават към живота и работата на техните страни и да вършат това, сякаш те принадлежат на Божието царство, а не на този свят, като нито презират света, който Бог обича и спасява чрез Своя Единороден Син – Иисус Христос, нито, погълнати и разядени от света, в който Църквата не е нищо повече от оръдие за светски деяния на острастени хора, се лишават от истинската християнска вяра и духовен живот.
Живеещите в Северна Америка, добре познаваме широките и лесни пътища, които водят към разруха както духовния, така и обществения живот. Ние добре познаваме пътя на разрушителното сектантско оттегляне от света към мястото, където на практика няма и следа от християнството както в обществения, така и в политическия, икономическия и военен живот- И колко добре познаваме пътя на пагубното затъване в светски деяния, където няма и помен от въздействието на християнството. Нека Господ предпази възраждащите се демкратични страни в Източна Европа и Азия да не попаднат на някой от тези разрушителни пътища, които ние в Северна Америка вече добре познаваме.

Богослужение и живот

Християнското богослужение е същността на Православната църква. Чрез него ние прославяме Бога. Ние обичаме нашите служби и тайнствата, нашите обреди и ритуали, нашите обичаи и традиции. Църковното богослужение трябва да бъде, както се казва в самата служба „разумно поклонение” (Анафора на Божествената литургия на Св. Йоан Златоуст). За участващите в него то трябва да бъде достъпно и изразително. Църковното богослужение трябва да бъде свързано с реалния живот на реални хора. То не може да бъде ритуалистичен израз на древни обреди, изпълнявани по повърхностен начин и на езици, които в действителност никой не разбира, във време, с което никой не се съобразява и от духовници, които имат малко (ако изобщо имат някакво) разбиране на това, какво и защо вършат. За участващите в тях църковните действия и служби не могат да бъдат загадъчни „мистерии” без значение и смисъл, изпълвайки по псевдо-магичен и механичен начин. Нито пък трябва да им се придава какъвто и да е смисъл от хора, които желаят да ги използват за лични, религиозни, културни, идеологически или политически цели.
Нашият американски опит показва, че църковното богослужение е истинското присъствие на царството Божие на земята за онези, които търсят тесния път, водещ към живота. За онези, които вярват в светата Троица и копнеят за „разумна служба”; православното богослужение наистина е божествено. То не се нуждае от коренно преосмисляне или чувствителна реформа за онези, които чрез Божието благоволение искат да разграничат същностното и божественото от тленното и човешкото. Но богослужението се нуждае от постоянно духовно обновление и практическо осъвременяване, свързани с неговите външни прояви, така че то да може винаги да показва своята истинска същност: присъствието на царството Божие в живота на вярващите тук на земята.
Нашият американски опит показва ясно, че с църковното богослужение може да се злоупотреби и подиграе. То може да бъде отблъскващо и закостеняло. Може да се превърне в сбор от неуместни култови ритуали, лишени от смисъл, сила и живот. То може да показва не присъщото на Божието царство в днешния свят, а присъствието на един отдавна отминал свята – мъртва останка от миналото и място (обикновено някъде в деветнадесети век, макар някои да предпочитат други вече не съществуващи периоди), където не се прави разлика между Божественото и човешкото в литургията. Когато това се случи, хората влизат в църквите, сякаш отиват в музей или театър: да видят как са изглеждали предците от друга епоха (по различни причини), те сами могат да имитират действията на предшествениците си. В такива случаи, добре познати ни на нас, живеещите в Америка, църковната служба и тайнства нямат нищо общо с всекидневния живот в съвременния свят. А за онези, които избират широкия и лесен път, колкото по-малко църковното богослужение е свързано с днешната действителност, толкова по-добре. Станало по-чуждо, по-неразбираемо и по-недостъпно за обикновените хора, то се превръща в нещо „по-мистично” и „по-православно”, отколкото трябва да е.
Обществата, в които има свободно вероизповедание, са особено склонни да произвеждат подобни примери на отношение към богослужението, които не изразяват положителните страни, богатството и разнообразието, вдъхнати на Църквата от Светия Дух. На практика разликите между тях са по-скоро греховния израз на човешката предопределеност, мнение и страст. Ние в САЩ и Канада, добре знаем това. Молим се да бъдете пощадени от подобни примери във вашите страни, тръгнали по нов път, но се страхуваме, че поради природата на човешките същества, малцина са онези, които ще поемат тесния и труден път въдещ към живота, по думите на самия Иисус Христос.
Нека Господ помага на богослужебните обреди и тайнства в православните църкви на обновените страни от Европа и Азия да бъдат истинска прослава на бога с дух и истина, донесени на света от Иисус Христос и запазени в Църквата от Светия Дух. Да помага Бог православната служба в тези страни да бъде според тесния Христов път, водещ към живота. И нека той да не бъде това, на което често се натъкваме и познаваме доста добре: широкия и лесен път на опиянението от външните прояви на култови ритуали, откъснати от истинския живот на истинските хора, път, водещ тези хора към разруха, особено по-голямата част от младите, които очакват Църквата да има пряка връзка с техния духовен живот, желания и нужди.
Говорейки за младежта, нашият опит показва, че богослужение без обучение по катехетика и възможност да се участва пряко в работата и духовния живот на християните не дава трайните плодове на Светия Дух. Нито пък дават напътствията по катехетика и участието в разни програми, откъснати от добре подготвените да участват в църковния богослужебен живот и провеждани като „разумно богослужение”.

Православни и инославни, вярващи и невярващи

Нашият опит в Съединените щати и Канада, особено през последните години, разкри също, че и от двете страни на тесния Христов път във взаимоотношенията между православни и инославни християни, между вярващи и невярващи, съществуват два широки и лесни пътя, противопоставени един на друг, еднакво гибелни и разрушителни. Единият от тях приема всеки и всичко извън Православната църква за напълно лишено от Божия милост и добрина, за неистинно и пагубно. Поелите по този път считат римо-католиците и протестантите, както и членовете на дохалкидонските ориенталски църкви (египетските копти, арменците, етиопците и християните от Индия) за изцяло нехристиянски и твърдят, че техните служби и тайнства са напълно лишени от Божията милост и истина, че в техните учения и практики Бог и Неговата истинска църква не присъстват. Те разглеждат „икуменизма” като ерес и грях, дори когато под „икуменизъм” се разбира (така както всички православни църкви по света днес го разбират) усилието да се превъзмогнат разногласията и разделенията между християните, християните вероизповедания и общини, да се подкрепи единодушието и съгласно, където те в действителност съществуват, а когато е възможно – да се сътрудничи в практическата дейност за доброто на човечеството, особено за бедните, нуждаещите се, измъчваните и страдащите. За следващите този път не може да има разисквания или сътрудничество. Те са способни единствено да осъждат и порицават другите, като често представят това за израз на православна строгост, за олицетворение на самия тесен Христов път.
Противоположният широк и лесен път, също добре познат в Съединените щати и Канада, приема, че всички християнски вероизповедания и общини, а вероятно дори и всички религиозни учения и движения, са в същината си еднакви или поне не се различават достатъчно по значимите въпроси. Следващите този път разглеждат православието като културно-религиозен израз на традиционно-православните народи, който трябва строго да се пази за самите тях. Те не виждат нужда от богословски диалог с другите, както и потребност от някаква мисионерска дейност. Обикновено за тях сътрудничеството е добре дошло, щом обслужва интересите на православието.
Тесният път на православието обаче отхвърля тези два пагубни и лъжливи пътя. Православните християни винаги са твърдели, че Бог на Авраам, Исаак, Яков, Мойсей, на всичките патриарси и пророци на Израил е единственият истински Бог. Ние винаги сме твърдели, че Иисус Христос е единственият роден Син, Слово и Образ на този истински Бог, който е Неговият вечен Отец. Винаги сме отстоявали, че единствено Христос е Пътят и Истината и Животът (Йоан. 14:6), и че единствено Светият Дух е Духът на Истината (Йоан 14:16; 15:26). Също така ние, православните, винаги сме настоявали, че от всички вероизповедания и общини само православната църква е единна, свята, вселенска и апостолска Христова църква, „Божия дом, който е църквата на живия Бог, стълб и крепило на истината” (1 Тим. 3:15), самото Христово „тяло, пълнота на Тогова, Който изпълня всичко във всичко” (Еф. 1:23). Като  дългогодишен участник в „икуменическа дейност”, включително и като член на комисията по вероизповеданията при Световния съвет на църквите, никога не съм чул някой православен християнин от Северна Америка или другаде да отрича, която и да била от тези свещени истини.
Но православните християни също така винаги са отстоявали – и трябва да продължим да отстояваме, ако сме истински следовници на Христа, - че всеки човек е създаден по Божи образ и подобие, че на практика няма човешко същество, напълно лишено от Божията милост и истина, че инославните християни, вероизповедания и общности притежават частица от Бога и неговата истинска църква (т. нар. „църковен белег”) в техните учения и практики и че личностите в тези общности (не заради, а въпреки тях) понякога притежават изключителна степен на праведност и светост. Съобразно традицията и непоклатимото учение на светите църковни писания, както и мъдростта на светците ние, православните християни твърдим още, че инославните, дори и невярващите, не са напълно лишени от Божията милост и истина. И защото те са създадени по Божи образ и подобие, ние можем да общуваме и да си сътрудничим с тях, да свидетелстваме заедно за Христос (дори да научим нещо от тях) точно на тази основа.
Православната църква е единосъщната права Христова църква, която е единствената спасителна истина за човешките същества и за цялото мироздание. Като такава на нейните членове е дадено благоволението да различават кое е от Бога, да се възрадват и да благодарят за това, където и на комуто то се отдаде. Но нам също е дадено да различаваме кое не е от Господа, да го покажем и отречем в светлината на Христос, който сам е „светлината на света” (Йоан 8:12), „светлина, която просветява всеки човек, идващ от света” (Йоан 1:9).
Трудният и тесен Христов път, пътят на православното християнство, което води към живота, лежи между двата широки и лесни пътя на разрушението: от една страна – пътят на религиозното сектанство, където всичко извън православната църква се приема за демоничен мрак, в който изобщо не бива да попадаме; от друга страна – пътят на религиозния релативизъм, къдено не ще видим нищо значително или съществено в православието освен факта, че то е традиционна родова вяра на определени европейски, близкоизточни и азиатски народи, която трябва да се брани на всяка цена не само от тези, които биха я разрушили, но и от онези, които биха я разрушили, но и от онези, които биха възжелали да я прегърнат и приемат като своя.
Ние в Съединените щати и Канада познаваме и трите пътя. Мнозина са сектантите и релативистите сред членовете на северноамериканските православни църкви, които вървят по тези широки и лесни пътища. Плуралистичните общества, в които живеем и в които имат толкова много духовен сблъсък и заплетеност, усилено ни тласкат към тези лъжливи пътеки, към които е толкова лесно да се тръгне. Но за щастие има и хора, които са поели по трудния и тесен  път на Христос и Неговата църква. Това са тези, които утвърждават абсолютната истина на православната вяра и пълната с живот православна църква, въоръжаваща ги със свобода, честност и любов, даваща им сили да упрекват и се възрадват в мощта на светата Троица, докато те с тъга показват и отхвърлят всичко основа, в което тя не е.

Тесният път на православието

Нека всички православни християни по света открият и следват Христовия път – трудния и тесен път на православието. Можем да сторим това единствено като споделяме помежду си Божията милост. В православието няма безпогрешно съдничество. Нито един човек, епископ или местна църква не притежават цялата истина при даден спор. И нито една личност, йерархия или църковна общност не е застрахована от грешка. Православната църква е съборна църква. Тя е църква, в която Светият Дух носи в сърцата на вярващите Божията истина за Христос посредством молитвите и духовните завоевания (подвизи) на светците. Православната църква е църква, в която човешките създания откриват Божията истина чрез съвместно понасяне на тегобите си, изслушвайки се един друг, чрез споделяне на своя опит и чрез взаимно изправяне на грешките си, черпейки от мъдростта на всеки един от нас.
Религиозната, политическата и икономическата свобода, на която сега всички ние се радваме и на която сме благодарни, притежава свои уникално скрити форми на изпитание и изкушение. Ние в Съединените щати и Канада знаем това от дълъг и болезнен опит. Нашият успех в превъзмогването на тези съблазни с безкомпромисна вярност към Господа е минимален. Единствената ни надежда е, че сред нас винаги ще са малцината верни последователи, които не ще се предадат и не ще тръгнат по широкия и лесен път на разрухата. Нека тези изпитания и съблазни, които исторически са все още нови за вас и поради това особено толкова безсилни и примамливи, да бъдат толкова безсилни спрямо православните вярващи, колкото безсилни бяха атеистите от миналото с техните гонения, затвори и екзекуции. Нека винаги са сред вас, както надявам се и сред нас, онези, които остават непоклатимо вярващи в Бог.
Нека Нашият Господ – Отец, Син и Свети Дух – бъде с всички нас, които посрещаме бъдещето заедно в този нов свят. Ние търсим вашите молитви и ви предлагаме нашите, с най-дълбока почит, уважение и любов.

Автор: Протопрезвитер Томас Хопко

Източник: Списание „Богословска мисъл”, брой 3 от 1997 г. 
Блогът се поддържа от православни младежи обучаващи се в Софийската Духовна Семинария "Св. Йоан Рилски" и Богословския Факултет към Софийския университет "Св. Климент Охридски". Той е създаден, за да може светлото спасително Слово на Христа Бога и Боговдъхновеното учение на Св. Православна Църква да достигнат до повече хора. Надяваме се да ни извините ако случайно сме допуснали някаква грешка, при написване на текстове или нещо друго. Имаме и канал в Youtube, където може да чуете аудио записи на проповеди и слова на Св. Отци. Разбира се и за тях се извиняваме понеже записите не са професионални.