На 5 май се навършват 175 години от рождението на втория български екзарх –
Йосиф I. Той е роден на днешния ден през далечната 1840 г. в гр. Калофер. В своите
ученически години е проявявал трудолюбие, любознателност и интерес към науката,
става ипомощник на известния български
учител Ботьо Петков, на кратко наричан даскал Ботьо, който става инициатор на
изграждането на нова сграда за училището, но през 1854 г. влиза в конфликт с
общината, опитвайки се да получи значителен аванс, с който да издаде книгата си
„Критически изследвания за историята
българска“, след което се премества в Карлово. През 1858 г. обвинява
управата на карловската община, че се опитва да си присвои пари, завещани за
училището, след което се връща в Калофер. Ботьо Петков превежда книги и учебни
помагала от руски и гръцки език. Сред неговите ученици е не само екзарх Йосиф,
но и писателят Иван Вазов.
С помощта на свои съграждани младият Лазар Йовчев, впоследствие български
екзарх започва да учи във Великата народна школа на Фенер, Цариград. Това
училище е най-старото и най-престижното гръцко училище в Цариград и в момента
то продължава да дава образование на хиляди ученици. Освен там екзарх Йосиф учи
и във Френския колеж. С подкрепата на Калоферската община Лазар Йовчев постъпва
в Литературния факултет на Сорбоната в Париж това става през 1864 г. Три години
по-късно се прехвърля в Юридическия факултет, който завършва с научните степени
"бакалавър" и "лисансие", което ще рече човек с университетска
диплома.
Не сед дълго става монах с името Йосиф за по-малко от три месеца в края на
1872 г. е вече протосингел на Екзархията с архимандритско достойнство.
През следващите 3-4 години архимандрит Йосиф участва в организирането на
църквата, пътува из българските земи, среща се с представители на великите
сили, не само благодарение на перфектния си френски език, но и на способността
си да води преговори и да убеждава. В началото на 1876 г. Архимандрит Йосиф е
ръкоположен за Ловчански митрополит, след като преди това е управлявал една
година Видинската епархия. Светското образование, юридическата подготовка,
широката европейска култура и демонстрираните качества на разумно и
дипломатическо поведение правят кандидатурата му общоприемлива за български
екзарх сред влиятелните кръгове в Цариград при избухването на Руско-турската
война през 1877 година. На 24 април 1877 г. младият ловчански митрополит Йосиф I е избран и провъзгласен за екзарх от импровизираният "Избирателен
събор" в Екзархийския дом в Ортакьой.
Екзарх Йосиф I определя своята мисия като дълг да обедини цялото българско население.
Идеалът на българския духовен водач и неговата "велика длъжност" да
бъде духовен стълб на българщината и "да обедини всички български епархии
в обятията на Екзархията" са реализирани в значителни мащаби. До
Балканската война (1912) в екзархийския диоцез sa включени седем епархии, възглавявани от митрополити, и още осем епархии в
Македония и една в Одринско, управлявани от екзархийски наместници.
Заставайки начело на българската църква, Екзарх Йосиф е принуден като
духовен водач на българите да бъде посредник между държавната власт и
християнското население в рамките на политическите и националните съперничества
в многонационалната империя. На 37-годишния екзарх тогава е съдено да води
България, възкръснала за свободен живот. В условията на действащия Берлински
договор той е повече дипломат и политик, отколкото православен архиерей.
Неуморно се бори да поддържа българския дух на политически разпокъсания
екзархийски диоцез, да брани църковно-националните интереси и права на
българите от Македония, Беломорска и Одринска Тракия, останали под чужда власт.
Открива българска духовна семинария в Цариград, грижи се за изграждането на
църкви, обучението на свещеници, откриването на училища, набавянето на учебни
пособия, учители, изпращането на даровити младежи на учение в чужбина.
Благодарение на неговата неуморна дейност през учебната 1912-13 година в
Екзархията има вече 1373 училища, 13 гимназии, 87 прогимназии със 78854 ученици
и 2266 учители. През 1902 г. Екзарх Йосиф е избран за почетен член на
Българското книжовно дружество, преименувано през 1911 год. в Българска
академия на науките.
Екзархът ликува от победния марш на Българското войнство по време на
Балканската война и много тежко изживява решенията на Букурещкия мирен договор
след Междусъюзническата война. Екзархийското дело, градено с толкова труд и
любов е смазано и опустошено. На 27 ноември 1913 г. Екзарх Йосиф I, заедно с всички прокудени български владици от Македония и Одринско, е
принуден да напусне Цариград и се прибира в София съкрушен душевно и физически.
Въпреки влошеното со здравословно състояние и напреднала възраст остава до
сетния си час начело на българската църква. Цели 38 години екзархът e църковно народен водач и вдъхновител на училищно-просветното дело.
Екзарх Йосиф умира в 1915 година. Погребан е до църквата "Света
Неделя" в София. Тази година се навършват и 100 години от неговата
кончина.
