19 юни 2015 г.

Страхът Божий - Ужас или трепет?

Защо трябва да се боим от Бога, щом Той е безкрайна любов и милосърдие? И как може да има страх там, където има любов, нима е съвместимо това с апостолските думи, че съвършената любов пропъжда страха (1Йоан. 4:18)? Вярно ли е, че у хората, достигнали святост, изчезва страхът Божий? Над тези въпроси размишлява редакторът на вестник „Православна вяра” на Саратовска и Волжска епархия на РПЦ – МП, игумен Нектарий (Морозов).

Не е лесно да обясниш какво е това страх Божий на човек, който не изпитва никакви лични чувства към Бога. С какво обикновено се асоциира страхът? С паника, ужас, със състояние на потиснатост, когато волята на човек е буквално парализирана. Страхът Божий, обаче, няма нищо общо с това.
Вероятно тук за пореден път се сблъскваме с проблема, че думите не могат докрай да изразят реалностите и явленията от духовния свят, тъй като са твърде несъвършени за това. Ако все пак се опитаме да обясним що е това страх Божий, можем да кажем, че това е чувството на благоговение и свещен трепет пред Бога. Това състояние трябва да бъде поне малко познато на хората, които истински се обичат: страхуваш се да не би да направиш нещо не както трябва, да не обидиш, да не оскърбиш любимия човек, да не му причиниш болка. Не се боиш дори от това, че можеш някак си да му паднеш в очите и той да се разочарова от тебе – не, просто се страхуваш да не направиш нещо несъответстващо, противно на тази любов, да съгрешиш против нея.
Обаче в отношенията с Бога има и още нещо, което не може и не трябва да има между хората – това е усещането за огромното разстояние между нас и Твореца. От една страна, Господ е по-близо до човека дори и от въздуха. Той го обхваща от всички страни и го покрива, носи и пази. Но в същото време, между нашето човешко несъвършенство и Божественото съвършенство лежи пропаст. И когато ние, заставайки за молитва, разбираме, че се обръщаме към Бога, Чието величие дори не можем да си представим, се чувстваме малки, немощни, дори и често да се считаме в живота за много велики и значими. Ето това също е страх Божий. Нещо подобно изпитва и човек, оказал се в планината пред огромна скала, чийто връх потъва някъде в облаците. Той ще познае Божието величие. Господ говори с устата на пророка: Моите мисли не са ваши мисли, нито вашите пътища са Мои пътища,…. Но както небето е по-високо от земята, тъй Моите пътища са по-високо от вашите пътища (Ис. 55:8-9). И в тези думи е показано това разстояние между човека и Бога, което действително е невъзможно нито да се измери, нито да се постигне докрай.

Да прогониш или да съживиш?
Много е важно благоговението ни пред Бога и страхът да не оскърбим Неговата любов към нас да не изчезват с времето, защото именно страхът Божий ни запазва от множество грехове, от неверни постъпки, думи и мисли. Когато човек живее с усещането за Божието присъствие, това оставя отпечатък върху целия му живот.
Има такава закономерност: когато отново и отново се спираме на дадена важна мисъл, тя започва постепенно да се проявява в нас като изображение на фотохартия. Ако човек помни, че Господ присъства на всяко място и че на всяко място той предстои пред Бога и постоянно си го припомня, то в него така или иначе ще живее страхът Божий. А когато човек просто си живее и не си спомня и не мисли за Бога, то у него страхът Божий ще бъде, по думите на старица Доситея, подобен на птичка: излита и не можеш да го хванеш. Наистина, много е лесно да го изгубим и много трудно да го придобием, затова трябва да се стремим към него и да се държим за него.
У хората, които водят свят живот, по мярката на възхождението им към Бога, чувството за страх Божий става по-постоянно и неизменимо. Защото християнското преуспяване на човека се състои не толкова в това да побеждава в себе си някакви страсти и да се изменя, колкото именно в това да живее в усещането за Божието присъствие. Да живееш в присъствието на Бога означава вече по съвсем естествен, а не принудителен начин да постъпваш, мислиш и чувстваш така, сякаш Той стои до теб.
От друга страна, това неизменно усещане за страх Божий у светиите има по-малко болезнен характер. То в доста по-голяма степен се превръща именно в любов, а не в страх. Защо съвършената любов прогонва страха, както казва апостол Йоан Богослов? Какъв е този механизъм, ако можем така да се изразим? Съвършената любов прогонва страха под формата на паника, ужас, стремеж да си закриеш главата с ръце и да чакаш всеки момент върху нея да се стовари Божието отмъщение. Да си спомним как след своето грехопадение Адам и Ева се скриват от Бога, Който пита: „Адаме, къде си?” И получава отговор: „Чух гласа Ти и се изплаших”. Ето това е паника, ужас от мисълта за наказание. Не към такъв страх трябва да се стремят християните. По мярата на съвършенството, такъв животински страх, Адамовият страх от наказание за извършеното зло, бива прогонен, докато чувството на благоговение и свещен трепет като свойство на съвършената любов на човека към своя Създател, стават по-дълбоки и силни.

Да видиш личността на Бога
Битува мнение, че има хора, които не ходят на църква и дори и те самите не знаят вярват ли в Бога или не, но живеят по съвест, по някакъв нравствен закон. Бих казал, че всеки такъв човек следва да се разглежда поотделно. Все по-често се казва: „Има невярващи, които са много по-добри от вярващите”. Има ли такива? Да, по принцип има, но са твърде малко.
В църквата съм срещал и срещам хора, които в борбата си с ветхия човек побеждават – постъпват по повелите на своя християнски дълг, въпреки земното човешко разсъждение. При това, понякога се принуждават, а понякога го правят като нещо съвсем естествено за тях. Затова аз не бих тръгнал да говоря, че точно тези невярващи хора, които са „много по-добри”, са множество и представляват някаква отделна категория.
Защо възниква подобна илюзия? Защото твърде много от нас, християните, често сме такива, че по-зле няма накъде и затова на фона на нас невярващите изглеждат напълно добри.
Усещането, да кажем така, за добро и зло е заложено изначално в човешката природа. Друг е въпросът, че под влияние на средата и на собствената ни недисциплинираност и разпуснатост ние можем напълно да заличим в себе си това чувство – до такава степен, че вече да не можем да поставим тази граница. У невярващия човек също има вътрешно усещане за добро и зло, поради което може да присъства и Адамовият страх, т.е. предчувствие за въздаяние за лошите и неверни постъпки, но страхът Божий не може да съществува у този, който отрича Бога.
Има и нецърковни хора, които се ръководят в живота от принципа на бумеранга: извършеното от теб ще ти се върне. Но това не са искрици на страх Божий – това са по-скоро искрици на знанието за истината, с което човек е бил изначално надарен. В падналия човек всичко това съществува, както преди, но в потиснато състояние и в определени моменти се проявява. Защо понякога виждаме как децата живеят съвсем неизвестен, непонятен за възрастния човек религиозен живот, въпреки, че никой не ги е учил на това? Защото неосъзнатото и потиснатото изведнъж се изправя подобно на стъпкана с крак трева. Но всичко това е твърде крехко и затова, без нужното развитие, рано или късно бива потиснато.

Някой вярва в принципа на бумеранга, друг – в закона за запазването на енергията, трети напомня на себе си и на другите, че земята е кръгла, но щом зад това не съзира главното – личността на Бога, то тези разсъждения нямат висока цена. Защото същността на християнството и въобще на религиозния живот се състои не в това да бъдем нравствени, честни и чисти човеци – това само съпътства религиозния живот. Главното е възсъединяването на човека с Бога и личните ни отношения с Него. Едното естествено е свързано с другото: когато човек иска да се приближи към Бога, той разбира, че това се възпрепятства от вътрешната му нечистота и започва да се бори с нея. По мярата на това как човек се приближава към Бога, намалява и нечистотата в него – както вследствие на борбата, така и вследствие на приближаването. И трябва да кажем, че именно в личните отношения с Бога се ражда това, което наричаме страх Божий. А животът, дори и правилен, в който човек се ръководи от някакви добри принципи и усещане за неизбежност на отмъщението, но без лични отношения с Бога, не може да води до спасение. Защото човек се спасява, усещайки Божията любов и откликвайки на нея със своята любов.
Текстът е взет от сайта Богоносци.
Автор: игумен Нектарий (Морозов)
Източник: www.eparhia-saratov.ru
Превод: Биляна Гълъбова
Блогът се поддържа от православни младежи обучаващи се в Софийската Духовна Семинария "Св. Йоан Рилски" и Богословския Факултет към Софийския университет "Св. Климент Охридски". Той е създаден, за да може светлото спасително Слово на Христа Бога и Боговдъхновеното учение на Св. Православна Църква да достигнат до повече хора. Надяваме се да ни извините ако случайно сме допуснали някаква грешка, при написване на текстове или нещо друго. Имаме и канал в Youtube, където може да чуете аудио записи на проповеди и слова на Св. Отци. Разбира се и за тях се извиняваме понеже записите не са професионални.