23 август 2015 г.

“Я” - последната буква от азбуката”

През 2015-та година се навършват 1000 години от мъченическата смърт на князете-страстотерпци Борис и Глеб - първите прославени от Църквата руски светци. В Борисоглебския Аносински манастир се съхранява рядка светиня - частици от мощите на благоверните братя, подарени на обителта преди няколко години от семейство Шмакови. За значението на подвига на светите мъченици за съвременния християнин, проблемите на монашеството и духовния живот на миряните и защо наричат Борисоглебската обител “Женската Оптина” - беседа с предстоятелката на манастира игумения Мария (Солодовникова).


- Тази година е особена за Борисоглебския манастир: на 6 август Църквата отбелязва 1000 години от деня на убийството на светите благоверни князе Борис и Глеб. С какво съвременният християнин може да се поучи, взирайки се в подвига на тези удивителни светци?

«“Да пролееш кръв за Христа - този венец не е даден на всеки, той трябва да се заслужи”»

Паметта на страстотерпците Борис и Глеб в нашия манастир се почита вече две столетия, всяка неделя се чете акатист от сестрите. Житието и подвизите на светите мъченици направиха дълбоко впечатление на съотечествениците, като спечелиха безсмъртната любов на бъдещите поколения. Главното, което ние сме длъжни да вземем за себе си от техния живот е братската любов, страха от Бога, почитта към родителите (те са обичали и уважавали много своя баща Св. княз Владимир), достойното понасяне на скърбите. Трябва да се учим на всичко и винаги да разчитаме на Божията воля. Господ Сам управлява всичко, нашата работа е да се молим и да не униваме. Е, а да пролееш кръв за Христа - не на всеки е даден този венец, той трябва да се заслужи.

- От началото на основаването си Борисоглебският манастир се е отличавал със строг устав, подобен на устава на Оптинската мъжка пустиня. В какво се е изразявало това?

- Първата игуменка на Аносинския манастир Евгения (Мещерска) стремейки се да съживи духа на монашеското житие, с който така ярко сияли манастирите на древна Русия, помолила от Св. Филарет (Дроздов) строг устав за манастира и владиката дал на сестрите общежитие от ранга на Теодор Студит. Епископ Леонид (Краснопевков) в словото си за 50-тата годишнина на манастира отбелязал, че в работата по създаването на Борисоглебския манастир е особено видима душата на светителя Филарет, този истински любител на монашеството. И манастирът е първото духовно чедо на монахолюбивия архипастир, което обяснява неговото внимание към работата на княгиня Мащерска и благоговейното отношение към манастира. По онова време не се е разрешавало външни лица да ходят на територията на манастира (това правило се спазвало стриктно чак до затварянето на манастира в съветско време); не се допускал наемен труд - всичко правили сестрите, дори изработвали сами обувките си, не било благословено да се разговаря с посетители: игуменката, забелязвайки, че някоя от сестрите беседва с някого заплашвала с палец усмихвайки се - трябва да се молим повече, “да говорим” с Бога! И дори общуването с роднини било разрешено само в съседство от манастира. Това означава, че монахините не са виждали света, живяли са строг духовен живот, прекарвайки го в Иисусовата молитва.


В манастира службите са много продължителни: всенощното бдение, например, продължава четири часа (от 17:00 до 21:00). Храненето е два пъти на ден. Още от древни времена Борисоглебският манастир се е славил с подвизите на старчеството. В Оптинската пустиня били старци, а при нас са старици.

- Първата игуменка на обителта не е канонизирана, но има нейна икона на иконостаса в Троицкия събор, сестрите почитат много майката-основателка.

Този иконостас е изграден още преди моето игуменство, а относно почитането - на хора с такъв живот и дух е невъзможно да не се възхищаваме. Майка Евгения стриктно спазвала въздържание, задоволявала се с обикновена храна, носела власеница, спала кратко време на твърдо легло, голяма част от нощта прекарвала в молитва, четене на Божието слово и на Светите Отци. Тя давала пример на сестрите със строгия си живот, богослужебната ревност, труда и дори дрехата, която била най-обикновена. Но особена черта на игумения Евгения било най-дълбокото искрено смирение, което пронизвало нейното отношение и към монасите, и към миряните. Тя оставила на своя манастир примера на собствената си вяра, чистота, кротост, труд и живот в името на Иисус. Ние подготвяме документите за нейната канонизация.
Други прославени сестри от манастира са преподобна мъченица Дария ( Зайцева; честваме паметта ѝ на 1/14 март) и Татяна (Фомичева; честваме паметта ѝ на 20 ноември/ 3 декември). Излезнаха няколко книги в които е писано подробно за тях.
Въобще всички наши предшественици са удивителни хора. Внучката на майка Евгения, втората предстоятелка на манастира, също е била строга подвижница, пламенна молитвеница, придобила дарба на непрестанна молитва. Съвременният християнин има с какво да се поучи от тях.

- А какъв е вашият път в Аносинския манастир?

- Аз съм родена в Митишчи, получих медицинско образование. Когато бяхме млади храмовете бяха затворени. Бях на 22, вече работех и много исках да се потрудя в манастир. По това време манастирите бяха действащи само в Прибалтика и в Украйна. Всяка година по време на отпуската с майка ми пътувахме до Свето-Троицкия девически манастир в Рига, където се подвизавахме в продължение на месец. На 29 години постъпих в Покровския Хотковски девически манастир, а на 33 години приех монашеството. През 2005-та Патриарх Алексей || ме благослови за предстоятелка на Аносинския манастир. На 21 март 2013г. с благословението на Светия Патриарх Кирил бях възведена в сан игумения.

- Във вашия манастир се подвизават предимно възрастни монахини. А идват ли млади момичета с желание да поживеят в манастира и да се потрудят?

- Преди имаше повече желаещи, сега идват по-рядко.

- Според Вас с какво е свързано обедняването на “монашеските кадри”? Архимандрит Тихон (Шевкунов) веднъж отбелязал, че младите хора в днешно време нямат смелостта и решимостта да се изправят пред монашеския път.

- Без съмнение, времето оставя своя отпечатък.


- Какво е това манастир? Това е тихо пристанище, където се подвизават сестри в славата Божия. Където са послушанието и молитвата. Аз много обичам Аносино - уединено и спокойно място. Събуждаш се сутрин, а навън птичи хор. Както забележително е казал руският Среброуст свещеномъченик Серафим (Звездински; паметта му се чества на 13/26 август), живял в манастира от 1925 до 1926 и обичащ монашеството - монашеството може да се сравни с великолепна градина на необичайна красота, тази градина е заобиколена от стени, установена на издържлива основа върху четири скъпоценни камъка - това е Свещеното Писание на четиримата Евангелисти. Монашеството е призив Божий. Всеки който търси спасителния монашески път Господ води в светата обител. Който има желание да стане монах става навреме, а на някои е възможно и все още да не им стигат силите да се подвизават.

- Майко, в момента се говори много за правилното отношение към изкушенията и скърбите. Преподобни Амвросий Оптински се радвал на смъртния си одър и ни е заповядал: По време на земния си живот трябва да преминем през всичко: и тъга, и радост. Чрез скърбите се прочистваме духовно.

« Всяко изпитание, всичко, което се случва с нас се случва по воля Божия »

- Християнина и по-конкретно монаха винаги трябва да помни, че Господ изпраща скърби заради нашето спасение. Все по-често започнахме да търсим причини за нашите беди и скърби, търсим виновни, нужно ни е да обвиним някого за своите нещастия: съсед, познат, родителите, децата. Но никой не е виновен! Хората, които ни заобикалят: роднините, близките, приятелите, колегите - те носят в себе си Божия образ. А всички ние заедно сме деца на Бог. Господ е нашият духовен Отец към когото ние прибягваме в болка и радост, в тъга и щастие. Ако ни се е сгромолясала болест или неприятност не трябва да питаме: “Защо? Защо именно мен застигна?” Слава Богу, Господ ни посети! По време на земния си живот трябва да преминем през всичко: и тъга, и радост. Болестта ни сближава с Бог, чрез скърбите се пречистваме духовно, защото се намира свободно време за молитва.

- Защо все по-често приемаме скръбта трудно?

- Защото пречи нашето “Я” (“аз”), болно ми е, обидно ми е. Но “Я” е последната буква от азбуката, затова не на себе си трябва да обръщаме внимание, а на заобикалящите ни, да е удобно на ближния, а не на нас. От ранна възраст мама ме будеше за служба в 05:00ч сутрин всяка неделя, а аз не възразявах. При това тогава учех шест дни в седмицата и неделята беше единственият ми почивен ден. Младежите по наше време не употребяваха понятия като “не искам”, “няма”, ние не задавахме въпроси като “защо именно аз, а не той?”.


- В какво според Вас се изразява основният проблем в духовния живот на съвременния човек?

- Как живеят хората по света? Свободно, каквото искат това и правят. Приема се за навик да се разпореждат с времето си. По наше време ни бе заложено послушанието към възрастните. Изобщо възпитанието започва в майчината утроба. Мама ми казваше какво трябва да правя, учеше ме, а аз се стараех да го изпълнявам. Тогава имахме шест работни дни и на седмия ден от седмицата отивахме в храма Божий на ранната Литургия, мама пееше на клира, понякога оставахме и за по-късната Литургия и никога не казвах: “няма да дойда, не искам, няма”. Майчината дума беше закон за мен. И отивайки на работа в родилния дом аз пренасях там това възпитание и навика да слушам. И досега при мен идват колеги и пациенти, спомнят си това време, казват, че сме били спокойни, доброжелателни, търпеливи. Ние правехме това, което ни беше казано. Когато работех не достигаше медицинският персонал и ни молеха да взимаме нощните смени. Завеждащата ни молеше да поработим: някой е болен, например или просто някой е излезнал и никога не се казваше: “не искам, не мога”. Обикновено идвах на работа преди началото на работния ден за да имам поне половин час резерва. Поемах родилките, лекарствата, чистенето на стаите, залата. Разбирах, че това е моя отговорност.
Така е и в манастира. Понякога, разбира се, на сестрите им се приисква да си починат или някоя монахиня не може да дойде защото се е разболяла. Това не е забранено, разбирам, че това в слабост. Но все пак трябва да се принуждаваме, да се стараем. Понякога не искам, но трябва. Не искам, но все пак трябва да го направя.
Послушанието не се избира приемайки го като от ръцете Божий. Послушанието трябва да се осъществява не заради наградите, а в Слава на Бога и по такъв начин, че след това да не ни е тежко на съвестта.


Всяко нещо в манастира се прави с молитва, затова и градините цъфтят, и зеленчуковите градини са плодородни и храната в толкова вкусна. (Усмихва се). Всичко трябва да правим за слава на Бог с любов. Трапезата трябва да се услажда от молитвата и светото послушание. “Ти положи старание, а Господ Сам ще услади храната”, - ни казваха старите монахини.

“Монасите не падат от луната”, - каза веднъж Берлинскогерманският и Великобритански архиепископ Марк (Арндт). С други думи бъдещите деца на своето време, те неизбежно ще внесат в манастира навиците и особеностите на средата в която са възпитани. Забелязвате ли това влияние?

- Категорично. Идват различни хора, някоя от сестрите е израснала в благочестиво семейство, получила е благословение за монашески живот, а на някоя друга родителите на обратно, не са желаели да я дадат в манастир. Всичко това е признак за характер и поведение. Когато ние растяхме думата на възрастните беше закон за нас, като цяло хората бяха по-отговорни, затова и се вписах така лесно в манастирския живот. Разбрах, че тук, както в семейството си и на работното си място трябва да се слуша, да се подчинява на началниците.

« Сега дефицитът на добрата дума не говори за нещо повече” »

Просто един разговор, но понякога е много.
Когато при нас идват желаещи да поживеят в манастира първоначално се запознават с манастирския живот и с послушанията. Ние от своя страна се заглеждаме в тях как изпълняват послушанието, как се отнасят към Божия храм, богослуженията, какви молитви знаят, четат ли Светите Отци, житията на светиите. Живеейки известно време в обителта човек разбира дали може да остане тук. Когато желаещите монашески живот се сблъскат с първите изкушения и помисли ние се стараем да им обясним, да ги утешим за да не се разстроят. Сега вече дефицитът на добрите думи не говори за нещо повече. Понякога надделяват помислите: “Искам вкъщи! Домиляха ми родителите”. В такъв случай трябва да съобщим на човека какво се случва. Особено в началото на монашеския си живот човек се сблъсква с подобни изкушения, но това преминава. Монахът е длъжен да разбере, че е дошъл на това свято място за да работи в името Божие, за да спаси чрез своето послушание и молитви в манастира себе си и своя род.



На днешното поколение не достига послушание без което няма спасение. Монахът има само три думи: простете, благословете, помолете се. Това не е лесно, отвътре има силен конфликт, но в това и се състои монашеството - в работа на своето “аз”, разпъване на себе си заради Царството Небесно.

«“На днешното поколение не достига послушание без което няма спасение”»

Прочетете житието на небесните покровители на Аносинската обител и нашите майки-игуменки - ето това е изворът на мъдростта. Всичко при тях ставало с разсъждение, нямало е недоволство, а само упование в Господ, молитва и смирение, въпреки че са претърпяли много скърби, хули, клевети. Съвременното монашество трябва да се моли по-усърдно и да благодари за всичко на Бог.
Господ ни призовава, той желае за нас само спасение. Да вземем например брака. “Искам да се омъжа”, - казват много момичета. А помисли, полезно ли е това за теб, присъства ли волята Божия в това желание, ще се спасиш ли в този свят? В никакъв случай не ви разубеждавам от брака. (Усмихва се) Но преди всичко трябва да се молим за да разкрие Господ Своята воля. Както казват Светите Отци: “Годеникът се избира не с очите, а със сълзите”. Ако я има Божията воля какви съмнения може да има?



- Майко, а Вие нямахте ли съмнения при избора си на монашески път?

- Много съм благодарна на Бог, че живея в манастир. Никога не съм се съпротивлявала на Божията воля. Разбрах, че ако бях избрала друг път, ако бях поела кръста на брака, то къде бих била и какво щеше да се случи с мен е неизвестно. А сега по милостта на Бог се намирам на свято място, в свята обител.


Когато Светейшия Патриарх Алексий II ме въведе в Аносино аз се вълнувах много как ще понеса раздялата с Хотковския манастир. Много обичах Хотково, където се намират мощите на Светите Кирил и Мария - родителите на преподобни Сергий на когото се молех преди напускането на манастира. Когато Негово Светейшество ме попита колко е разстоянието от Хотково до Аносино аз отговорих: “100 км”. “Е, не е толкова далеч”, - каза Светейшия.
В началото ми беше трудно в Аносино. Сутрин се събуждах неразбирайки къде се намирам, гледах картината на Хотковската обител, която ми подари майката-игуменка и едва тогава осъзнавах, че съм в Аносино.
Знаете ли, заобичах Борисоглебския манастир с цялото си сърце. Манастирът има богата история, това е толкова свято и благодатно място. Всичко което се случва тук: реставрирането на храмове, плодородните градини и пчелинът е дело Божие. Той Сам възражда нашия манастир, ние сме само съучастници. Какво сме ние сами? Само изпълнители на Божията воля.
А какви молитвеници имаме, какви застъпници: Господ, Света Богородица, светите угодници Борис и Глеб, паметта на които отбелязваме на 6 август, великомъченица Анастасия, Димитрий Ростовски и други. Те не ни оставят и сърцето ни се радва. Слава Богу!
Сега е благоприятно време, трябва да благодарим за всичко на Бог, че ни е довел в манастира, че служим на Господ.


- Как мислите, защо в наши дни хората станаха нервни, раздразнителни, всички бързат за някъде и се боят да не пропуснат да направят нещо?

- Главният проблем е в това, че не всички идват в Божия храм. А на тези хора, които живеят без Бога им е много тежко - и морално, и физически. Храмът - това е духовно пристанище, дом Божий в който присъства Господ, Света Богородица, ангелите, архангелите, светците. Както пишат отците на Църквата: с камбанния звън Самата Майка Божия идва в храма Божий. Ако хората ходеха на църква, четяха молитви и се укрепяха духовно в Божията помощ, то биха били по-спокойни, уравновесени, умиротворени, нямаше да има сривове и раздразнения. Божият храм е духовна хранилка, където човек се храни с духовна храна, слуша Божието слово и се насища с тях. Който ходи на църква е по-силен духовно. А Господ е винаги наблизо, Той чува всичко, знае дори намеренията ни и помага.


Сега има много суета, безпокойства: хората се страхуват да не изгубят работата си, някои имат две работни места за да изхранват семейството си. Затова те не успяват да се занимават с домакинската работа. Защо сега децата са такива? Защото родителите преди всичко са заети с осигуряването на материалното състояние, а не с духовния живот на децата си. Ако близо до тях беше майката или бащата те биха им подсказали кое е добро, кое е лошо, как да постъпят в една или друга ситуация. А когато родителите са постоянно на работа, а понякога на две или три, те не намират време, което да отделят на детето си. Училището не може изцяло да възпита децата, те трябва да са под родителски контрол. Не бива да казваме, че детето е вече голямо и разбира всичко само - не, не разбира и затова може да допусне грешки. Затова и съществуват майките и бащите - те трябва навреме да подсказват и насочват.
Трябва да е ясно, че Тайнствата (Кръщение, Причастие, Изповед, Брак) и постите са необходими. Ако не изпълняваме това, не живеем по заповедите на Бог, не посещаваме църква ще ни бъде трудно. Подобно на това как човек спазва установените правила в светския живот така и в духовния живот трябва да изпълняваме заповедите на Господ. Това ще укрепи нашата вяра, издържливост, мъжество, ще се усъвършенстваме духовно, заобикалящите също. И в семейството ще има мир и ред, и на работното място и във всяко едно нещо.

«“Мислим за днешния ден, а Господ ни желае на първо място спасение!”»

Всички беди са от това, че хората все по-често нямат правилното възпитание, те не са имали примери. В духовния живот на християнина е много важно наличието на духовник, който навреме да прекрати, да обясни, че това което се прави не си струва, няма да принесе ползи.
Често хората идват в манастира и казват: “Майко, ето ние идваме на църква, молим се, молим Бог за помощ, поръчваме молебни, а не получаваме измоленото”. Защо се получава така?
Те искат, например, заплатата им да не е по-малко от 100 хил. рубли. Но ние не знаем каква ще е тази работа и ще има ли полза от нея за душата ни. Ние мислим за днешния ден, а Господ ни желае на първо място спасение! Душата - ето кое е главното.

С игумения Мария (Солодовникова) разговаря Кристина Полякова
Превод от руски: Елена Зелямова
Източник: http://www.pravoslavie.ru/                                                  
Блогът се поддържа от православни младежи обучаващи се в Софийската Духовна Семинария "Св. Йоан Рилски" и Богословския Факултет към Софийския университет "Св. Климент Охридски". Той е създаден, за да може светлото спасително Слово на Христа Бога и Боговдъхновеното учение на Св. Православна Църква да достигнат до повече хора. Надяваме се да ни извините ако случайно сме допуснали някаква грешка, при написване на текстове или нещо друго. Имаме и канал в Youtube, където може да чуете аудио записи на проповеди и слова на Св. Отци. Разбира се и за тях се извиняваме понеже записите не са професионални.