Слово на Негово Светейшество Патриарх Български Неофит
Вашe Светейшество,
Обични в Господа Първойерарше на светата Константинополска църква,
В деня, когато всички заедно възпяваме небесния архистратиг Михаил,
за нас е двойна радост, висока чест и приятно задължение – лично от наше име и
от името на пълнотата на Българската православна църква – Българска патриаршия
– братски да Ви приветстваме с „Добре дошли!” в Патриаршеската ни катедрала, ставропигиалния
наш храм-паметник „Св. Александър Невски” ведно
с придружаващата Ви изрядна делегация!
А радостта ни е още по-голяма затова, че
Вие приехте да направите това Ваше посещение в особено тържествена за Църквата
ни година,
когато у нас бяха отбелязани поредица от скъпи за родовата ни и църковна памет
годишнини, всяка от които е – в по-голяма или по-малка степен – свързана с
нашето вековно със св. Константинополска църква общение.
Първа
сред тях трябва да отбележим 1150-годишнината от Покръстването на св.
равноапостолен наш княз Борис І Михаил, а заедно с него, и на целия български
род. 1150 години от приемането на светата и спасителна Христова вяра именно в
лоното на предстояваната от Ваше Светейшество Константинополска вселенска
църква. Отбелязахме и 1145 години от учредяването на първата Българска архиепископия
на Константинополския събор от 870 година. Родната ни св. Православна църква бе
избрана от Бога да положи основите на Благовестието сред славянските народи.
Църква, която в дългата си и превратна история бе подлагана на най-различни
изпитания, но и която винаги успяваше да се въздига от руините, и дори в най-критичните
за св. Православие столетия да бъде сочена като образец за чистота на вярата си
в Господа Иисуса Христа и за вярност към Неговите завети, за което и
най-справедливо, на събора в Лампсак (1235 г.)
бе възстановена във високия патриаршески статут със знанието и със съгласието
на всички тогавашни православни патриарси – още едно паметно събитие, от което в
настоящата година се изпълниха 780 години.
Заедно с тези бележити годишнини, през настоящата година
църковната и научната общност у нас отбелязаха и още няколко важни годишнини,
свързани с някои от най-изтъкнатите и прославени православни йерарси, които
българският народ е дал на светата Църква: св. Евтимий, патриарх Търновски (640 години от възкачването му на Търновския
престол), св. Киприян, митрополит
Киевски, Московски и на цяла Русия (640 години
от интронизацията му) и
Григорий Цамблак (600 години от избирането му за Киевски митрополит).
И ето че, като красив завършек на тази
благодатна 2015 година, сега идва и настоящото Ваше братско посещение, за което
Ви бяхме отправили специалната ни покана. Нека дните Ви в гостоприемна България
бъдат светли и радостни! Нека радостта от взаимното братско общение бъде онази
благодатна среда, в която да премине всеки от тези благословени дни на пребиваването
Ви сред нас. Нека то бъде още едно свидетелство за вековното в Господа единство
на нашите две църкви – единство, утвърждаващо се върху крайъгълния
камък, Който е Господ Иисус Христос, и имащо осъществяването си в завещаната ни
от Него, безкористна и жертвена любов: „… Както Отец възлюби Мене, и Аз
възлюбих вас: пребъдете в Моята любов” (Иоан 15:9). Любовта, която – по думите
на Апостола на народите – е „дълготърпелива” и „пълна с благост”, която
„не завижда, не се превъзнася, не се гордее, не безчинства, не дири своето, не
се сърди, зло не мисли, на неправда се не радва, а се радва на истина” – любов,
която „никога не отпада” (1 Кор. 13:4-8).
Ваше
Светейшество,
Като
благодарим на Господа за тази наша нова среща, както и лично на Вас – за неизменната
подкрепа, която предстояваната от Вас Константинополска църква винаги е
оказвала на своята първородна дъщеря – Христовата Църква в България – искаме
още веднъж всесърдечно да засвидетелстваме нашата признателност към Вас и
всички Ваши усилия в осъществяване мисията на светото Православие. Благодарим Ви
за това че сте сред нас и за възможността заедно да принесем пред нашия Господ
и Спасител Хляба на живота!
Бог
на мира и любовта и общението в Светия Дух да бъдат с всички нас! Амин!
**************************************
Слово на Негово Светейшество Константинополски Патриарх Варголомей
Блаженейши и Светейши брате и съслужителю на наше смирение, патриарх на
София и цяла България господин Неофите,
Ваше Превъзходителство господин Президент на Република България,
Свещенейши и Преосвещени свети братя,
Ваши Превъзходителства, Ваши Почтености и всички благословени братя и чеда,
православни християни на България,
„Изреченото чрез Ангели слово излезе вярно“ (Евр. 2:2)
Повтаряйки тези думи на свети апостол
Павел, чувстваме особена радост и вълнение, че се намираме в православна
България, в която изреченото преди векове чрез ангели, т. е. чрез изпратените
от Цариградската църква свети равноапостоли Кирил и Методий слово на
непорочната ни православна вяра не само даде плод и се потвърди от онези, които
го бяха чули, но и се свидетелства в живота чрез извършването на тайнството на
Църквата и до днес, а сме убедени – и във вечни векове.
И така, от дълбочината на сърцето си отправяме славословие към всеблагия
Господ, задето удостоява наше смирение, Вселенския патриарх, сиреч родоначалника
на разпространението на православната вяра в България, да се намираме днес в
тази благословена страна и да виждаме „изреченото“ от пратениците на тогавашния наш предшественик православно
слово „увенчано със слава и чест“ (Евр. 2:7), независимо от
междувременно появилите се трагични обстоятелства, случили се заради
прекъсването на общението, т. е. известната схизма, и засвидетелствани
православно чрез премахването й „изсред Църквата“ преди седемдесет години след
дълга предварителна подготовка и при посредничеството и на сестра православна
църква. Тази честваната годишнина отвори нова страница в отношенията на двете
ни църкви: Вселенската патриаршия и нейната първородна дъщеря – Българската
църква. И не само това, но този особен момент на схизмата допринесе за
утвърждаването на православното учение, т. е. да се осъди чрез съборен акт в
Светия Дух наложилият се някога в Православната църква „смъртоносен“
етнофилетизъм или въобще филетизъм. В нашата Православна църква и вяра „няма
юдеин, ни елин, но всички ние сме едно в Иисус Христос“ (срв. Гал. 3:28).
Като идваме от Константинопол, Ваше Блаженство, носим лично на Вас, а и на
всеки клирик и на народа на България любовта, ласката, загрижеността,
заинтересоваността и преди всичко благословението на Вашата майка, светата
Христова велика църква, която запазва сред много и различни трудности
предаденото ни от отците богатство на православната ни вяра и полага грижи чрез
вселенското си свидетелство, но и чрез мисията си, щото това православно
богатство всекидневно да става общо достояние на повече народи по вселената.
Православният български народ е от първите, които са приели вестта за
спасението в Христос, и се е покръстил масово при съдействието на Божията
благодат, изразена видимо чрез просветената политика на светия цар Борис и на
Вселенския патриарх Фотий Велики, като и двамата станали на дело и на теория
родоначалници на християнска България.
Оттогава и днес, и винаги Христос спасява и благославя с богати дарове
христолюбивата православна България и нейния народ. Тази наблюдение ви носим от
Константинопол, който основателно се гордее за този свой спасителен принос към
страната и народа ви, но се гордее и че ви е предал истинското православно
съзнание, според което Църквата не познава предели и ограничения, но тя
„прегръща“ всички, както и нашият Спасител, Който „иска да се спасят всички човеци и да
достигнат до познание на истината“ (1 Тим. 2:4).
Затова и тя причислява всички желаещи за свои членове – на едната, свята,
вселенска и апостолска Църква от символа на православната вяра.
Блаженейши свети брате,
Етнофилетизмът, осъден съборно от състоялия се в нашата катедра Велик събор
през 1872 г., пося тръни в отношенията на нашите две църкви и на цялото
Православие и предизвика издигането за десетилетия на стената на схизмата,
която според отците на Църквата представлява най-големият грях. Вселенската
патриаршия по време на целия си приблизително двехилядолетен път е поддържала в
църковното служение наднационален и надетнически характер, но наистина се е
оказала в трудно положение през 19 век, когато установила, че православният
народ взаимно се раздира от етнофилетистките сблъсъци и се разпада на части,
които се бият една срещу друга, дори се стига и до отнемане с насилие на дара
на живота, поради което и съзнателно патриаршията на събор отхвърли неудържимия
национализъм като враг на единството и на мира на светата ни Православна църква.
Това явление на църковния етнофилетизъм – разпалван за нещастие и в
настоящите времена, който е създаване на едно и също място на отделни племенни
църкви, които приемат всички едноплеменни и изключват всички другоплеменни, и
ръководени само от едноплеменни пастири, беше установено от онзи събор, че не
само е противно на учението на Евангелието, „но е и непознато в живота и в
свещеното законодателство на Църквата“ (срв. Ἀθ. Ἀγγελοπούλου, Ἡ ἑτεροδιδασκαλία τοῦ Φυλετισμοῦ. Ἐπίκαιρες ἐπισημάνσεις, Προβληματισμοὶ ἐθνικοὶ καὶ θρησκευτικοὶ ἐπίκαιροι Α΄, Θεσσαλονίκη, Ἵδρυμα Ἐθνικοῦ καὶ Θρησκευτικοῦ Προβληματισμοῦ - «Καρίπειον Μέλαθρον» 1997, 153-6).
За затвърждаване на тази истина привеждаме свидетелството на един от
мъдрите и разумни йерарси на Вселенската патриаршия, блаженопочиналия Сардийски
митрополит Максим, който потвърждава с непоклатими доводи, че етнофилетизмът
„не само представлява отклонение от здравата любов към народа и държавата, но е
и действителна пречка за сътрудничеството на православните църкви в света и е най-големият
враг на единството на Източната Православна църква“ (Σάρδεων Μαξίμου, Τὸ Οἰκουμενικὸν Πατριαρχεῖον ἐν τῇ Ὀρθοδόξῳ Ἐκκλησίᾳ, Θεσσαλονίκη, Ἵδρυμα Πατερικῶν Μελετῶν, β΄ ἔκδ. 1989, σ. 323).
А както е известно, братя, и се признава от всички, Константинополската
патриаршия и днес спазва същата линия при упражняването на своето църковно
вселенско служение. Независимо от всички промени през вековете – исторически,
идеологически, църковни и политически – в географското пространство на източния
и на западния свят, на старата „вселена“ („икумена“) и на съвременните
етнически държави, тя запазва своя православен вселенски характер. А проявите
на този вселенски дух проникват през вековете историята на цялата Православна
църква чрез нейния свещен център в Константинопол.
Плод на този вселенски характер е и християнизирането на славяните, преди
всичко на вашия български народ – не по прозелитистки, използвачески и
асимилаторски начин, но при пълно зачитане на етническото му своеобразие, което
беше запечатано и със собствения език на използваната и до днес Кирилска азбука.
Тази истина потвърждава и основателят на безбожното политическо движение и пръв
ръководител на комунистическото движение в България Георги Димитров, който се
гордее на прочутия процес в Лайпциг, че „много преди времето, когато
германският император Карл Пети казваше, че на немски си говори само с коня си,
и германските благородници и учени хора се срамуваха от майчиния си език и
пишеха само на латински, във „варварска“ България Кирил и Методий създадоха и
разпространиха старобългарската писменост“ (Γ. Δημητρώφ, «Κι᾿ ὅμως κινεῖται.
Ἡ ἀπολογία του στὴ δίκη τῆς Λειψίας», ἐκδ. «Μνήμη», Ἀθῆναι, σελ. 19).
Вселенският характер на служението на майката – Константинополска църква
има за изходна точка и е вдъхновен от църковното съзнание на апостолската
общност, която единодушно изживяваше въодушевяващия дух на мъчениците, както и
дълбокото чувство за общност в едното тяло Христово, „наедно“, на всички
събиращи се народи, различни езици и традиции.
Освен това в нашата Православна църква от самото й зараждане местното се
отъждествява с вселенското. Всяка отделна църковна община се обединява с едната
вселенска църква, всеки християнски храм се обединява с горницата на
Петдесетница, с храма на Божията премъдрост. Всяка поместна църква се движи в
рамките на вселената и нейният дух е „граница между света и онова, което е над
света“[1],
т. е. живее и диша есхатона (крайните времена).
На това място отбелязваме и следното: че Вселенската патриаршия е свързана
с православния български народ не само чрез връзката между майка и дъщеря,
която е трайна и неразрушима, и неоспорима, но и чрез пастирското обгрижване от
нея на православния български народ в много трудни периоди и запазването на
неговата идентичност и единство, както и чрез общите мъки и изпитания,
съвместните сълзи и тревоги, и опасности. И българският народ живя около
петстотин години под робство, изправен пред изключително трудни обстоятелства,
гонения до смърт, непосилни данъчни тежести, глад, изпитания, затруднения и
много други до степен „тъй че
не се надяваше и жив да остане“ (2 Кор. 1:8) .
Но въпреки всичко това той не изгуби своята православна християнска вяра и
народния си език, и своята идентичност. Това наистина е чудото на
наднационалния характер на православната ни вяра. Същевременно обаче показва
колко дълбоко светите Кирил и Методий са посели семето на християнското учение
в сърцата на славяните.
Плод и резултат на това православно свидетелство беше и вдигането на
схизмата и излизането от периода на противодействие поради „проклетия“ (както
беше подходящо окачествен) етнофилетизъм, проникнал в православния свят и
увредил разцвета и единството на едната Православна църква. Така наречената
българска схизма следваше една неудачна традиция на Балканския полуостров,
която за съжаление целеше превръщането на Църквата от богочовешко тяло за
спасение в обикновен кивот-фалшификат и въплъщение на етническите тежнения и
стремежи на народите, кивот обаче лишен от духовна дълбочина и от същността на
целта за съществуването на Православната църква, която е изключително тази: спасението
и обожествяването на човека.
Тъкмо в тези рамки приснопаметните митрополити Халкидонски Максим и Илиополски
и Тирски Генадий благоразумно подеха свещения почин, който на 22 февруари 1945
г. се увенча от вдигането на схизмата с патриаршески и синоден акт и чрез
свещени прояви в Константинопол и в София – един факт с капитално значение за
църковната история на православния българския народ за по-нататъшния му духовен
път. Този факт има още по-големи измерения и значение, като се вземе предвид,
че се е случил в трудни времена, в които светът и особено Балканският полуостров
беше политически разделен и бъдещето на Православната църква в България –
несигурно.
Вселенската патриаршия на дело показа и по-късно с друг свой
църковно-канонически акт подобаващата своя динамичност за единството и
премахването на привмъкналите се и тогава проблемни състояния, когато на 27 юли
1961 г. приснопаметният патриарх Атинагор и Светият и свещен синод около него,
като посрещнаха мъдро в дух на любов сторените, със съдействието на лукавия, свършени
факти, отстъпиха на дъщерята Българска църква и я повишиха в патриаршеско
достойнство и положение, като Вселенската патриаршия имаше предвид и при своя
конкретен акт и решение, че е печално да се използва Църквата като оръдие за
засилване и развиване на етнофилетизма и на национализма, който – повтаряме –
справедливо беше осъден като ерес и неприето учение.
Но ето, че от седемдесет години „древното премина и ето, всичко стана ново“
(2 Кор. 5:7) в отношенията и общото свидетелство на нашите сестри
православни църкви. Оттогава и до днес двете ни църкви „обладани от братолюбие…
без щета за себе си съхраниха силата на своето мнение;[2]
защото, където Бог е обичан, се пренебрегва целият свят[3]“.
Блаженейши свети брате,
Особено се радваме, че продължавате своето първосветителско служение ,
вървейки по линията на блаженопочиналия Ви предшественик патриарх Максим, но и
на великите Български патриарси и свети исихасти Евтимий Търновски, Теодосий
Търновски, Роман, въвел исихасткия живот, Киприян, Киевски митрополит, който е
бил ученик на преподобни Теодосий, и на цял сонм свети патриарси, йерарси,
клирици и монаси на Вашата богохранима църква.
Ваше Блаженство,
Светата ни Православна църква върви вече последователно и с разумни стъпки
към свикването през идната година на нейния Свети и велик събор за разрешаване
на важни съвременни проблеми, които занимават православния народ и нашите
църкви, но и за да заяви пред целия свят своето единство като тяло Христово. И
всички сестри православни църкви, движени от Светия Дух и с разумност и мъдрост
Божия, имаме отговорност и задължение да оправдаем очакванията не само на
православните, но и на целия свят.
Имаме задължението пред нашия Господ Иисус Христос, Учредител, Основател и
Ръководител на Църквата, „заради Когото е всичко и от Когото е всичко“ (Евр. 2:10), да завършим това поето свещено начинание, както преди
седемдесет години беше възстановено всеправославното единодушие и единство,
което трябва да остане винаги единство в благодатта, в дух и в истина, в Иисус
Христос, като се изгражда чрез дела, а не само чрез думи, които за жалост често
пъти са условни и празни от съдържание и същност.
Привършвайки нашето слово, желаем да отправим към вас, обични чеда на
светейшата Българска църква, и да повторим като патриаршеско насърчение от
вашата майка-църква последните слова на преподобния Теодосий Търновски към
неговите ученици малко преди успението му в цариградската света обител „Свети
Мамант“: „Бъдете привързани към Бога, молете се, очиствайте чувствата си и угаждайте на Господ с всекидневния си подвиг“ (вж.
Житие на преподобни Теодосий Търновски).
На Изкупителя на всичко и Осигуряващия единството на Православната ни
църква, на „Седналия на престола, на
Живеещия вовеки веков: слава, чест и благодарност“ (Откр. 4:10-11).
Амин.
[1] Μητρ.
Ναυπάκτου Ἱερόθεος.
Άγιον Όρος: «Προναός
ουρανίας Θ. Λειτουργίας
και όριο ανάμεσα στην Ορθόδοξη (Ἡσυχαστικὴ) Παράδοση και την Βαρλααμική»
(“Μεταπατερική”) https://christianvivliografia.wordpress.com/2012/02/09/%E1%BD%81-%CF%80%CF%81%CF%8C%CE%BD%CE%B1%CE%BF%CF%82-%CF%84%E1%BF%86%CF%82-%CE%BF%E1%BD%90%CF%81%CE%AC%CE%BD%CE%B9%CE%B1%CF%82-%CE%B8-%CE%BB%CE%B5%CE%B9%CF%84%CE%BF%CF%85%CF%81%CE%B3%CE%AF%CE%B1%CF%82/
[2] Из І стихира на литията, вечерня от службата в чест на св. Дионисий,
Егински архиепископ (17 декември).
[3] Из „Слава“ на „Господи, воззвах“, вечерня от службата в чест на св.
Евлампий и Евлампия (10 октомври)
