Църквата и синдромът на „черната овца”

„Виновни търсим за да успеем
невинни в калта да заспим.
Хората сега са глупави стада”

Ахат – „Черна овца”

Църквата по своето визуално измерение е многолика. В нея участват хора, разнородни по произход, език, визия, характер, темперамент, политически и всякакви други убеждения и прочие. Църквата е мозайка от най-различни хора, обединени от вярата в Христос. Тя има едно основно предназначение – да бъде път към спасението, тоест към Христос. Църквата е кораб, който се носи сред вълните на греха, който ни пренася през вълните на грехопадението, устремен към Царството Божие. 

Но защо толкова много  хора, търсещи, жадни за спасение, остават извън спасителния кораб? Защо не съзират спасението вътре в Църквата, а продължават да го търсят извън нея?

Понякога вярата бива неправилно поднесена, което води до незавидни резултати. Образът на Благовестието бива заменен с някаква изкривена карикатура. В ролята на такава карикатура влиза налудничавият образ на конспиративната параноя. 

Човекът, в своя грехопаднал вид, притежава естествен стремеж към издигане на собственото его над останалите. Едни  се опитват да постигнат това чрез демонстрация на превъзходство. Други, нямайки възможност да изразят своите достойнства, описват себе си като жертви. Втория тип (разбира се, тук изключвам реално страдащите хора), това са типичните „черни овце”. Те винаги вършат това, което трябва, но биват несправедливо обвинени. Никой не ги уважава. Срещу тях обикновено се води някакъв заговор от някакви зли и нечестиви хора. Понякога и целият свят е срещу тях. Те разказват демонстративно за своите нещастия, търсейки подкрепа.

 Погледнато в най-общ план, може би във всеки от нас може да се намери по една черна овца. Но понякога тази черта преминава в патологична параноя.  Среща се и масово из църковните среди. Може да се каже, че тя се е превърнала в едно от лицата на Православието. По –точно в една изкривена маска на истинското Православие.  Днес, човек може да влезе в някой форум с православно име и да види точно това. Десетки страници, изобличаващи този и онзи. Като се започне изобличаване на емблемите в шоу-бизнеса и се стигне до редица православни клирици. Зад тези страници, стоят десетки хора, търсещи „врагове на Православието”.   Подобно на средновековните западноевропейци, които (поне според разпространеното мнение) обвинявали във вещерство всеки, който се занимава с физика, химия, астрономия или просто има черна котка. В случая с православните, е достатъчно някой да спомене с добро Папата, Вселенския Патриарх, Шмеман, Зизиулас или Майендорф…

Можем да видим „православни” които говорят за смирение и послушание, а не признават нито патриаршески сан нито професорска титла.  Такива, които говорят по–малко за Христос, а повече за антихриста. Които са убедени, че могат да разпознаят точно кога и от къде ще дойде, та дори и реално кой е самият антихрист. В числото на тези православни фигурират и клирици, някои от които върло проповядват тези параноични идеологии. За такива свещеници, Св. Порфирий беше казал, че нанасят сериозна вреда, като подтикват миряните да мислят непрестанно за личността на антихриста и реално в сърцата на миряните, основно място заема именно той. Няма как да отречем или пренебрегнем написаното в пророчествата за края на света, но и няма как да определим точното време на тяхното изпълнение.  Много християни днес приемат чисто аксиоматично, че сме достигнали буквално до ръба и антихристът, едва ли не, чука на вратата. 

Такива хора са убедени, че са избрани, да водят битка за „спасението на Църквата”.  Но в своята борба не говорят за тежките проблеми на обществото като: материализъм, секуларизъм, атеизъм, национализъм, егоизъм, анархизъм, навлизане на всякакви псевдо духовни и пантеистични учения и прочие.  Борбата на такива хора за „чисто Православие” всъщност се явява като едно автоимунно заболяване в православното общество.  Те „спасяват” Православието от самото него. Погледнати отстрани, напомнят на Дон Кихот, който се борел с вятърни мелници, представяйки си, че се бори с дракони. Само че те не нападат бездушни сгради, а истински човешки личности. За някои от техните идеолози не е проблем да опишат Св. Силуан Атонски като прелъстен монах. Нито е проблем да се подиграят с ред православни богослови от световен ранг. На много от тези хора им се стори въпрос на чест да се подиграят лично с  Вселенския Патриарх Вартоломей, да отрекат неговото лично достойнство, както и авторитета на неговата титла и на Вселенската Патриаршия като цяло. След тази акция, много хора се чувстват герои и дори мъченици.  Трудно и почти безсмислено е да се спори с тях, тъй като не признават никакви аргументи.  Всеки, който не приема тяхното мнение се оказва пратеник на рогатия, целящ да ги отвърне от вярата.    За жалост, човешката наивност не остава незлоупотребена. В техните разбирания лесно прозират и евразийски следи. По този повод мисля да завърша с един цитат от о. Георги Флоровски:

„Поетите тълкуват действителността догматично. Дръзновението на тяхната „вяра” е силно – те са готови много неща да приемат без „доказателства”, но спасителна ли е вярата в собствената мечта?”

Автор: Петър Иванов