Живял някога един човек на име Закхей.
Той бил дребен на ръст, бил началник на митарите и бил заможен, богат човек. Но
случило се така, че този дребен човек чул за Христос. Поискал да го види, но от
множеството народ, струпало се пред Спасителя, не могъл. Тогава решил да се
изкачи на една смоковница, за да го зърне поне отдалеч... И Христос го видял...
В Евангелието се говори за този Закхей като за човек, който имал добро сърце,
но се страхувал от това, че длъжността, която заема – събирач на данъци, няма да
му позволи да стигне до Бога. Затова и той искал поне да Го зърне...
“И като се
затече напред, покачи се на една смоковница, за да Го види, защото щеше да мине
оттам. Иисус, като дойде на това място, погледна нагоре, видя го
и му каза: Закхее, слез по-скоро, защото днес трябва да бъда у дома ти. И той бързо
слезе и Го прие с радост.” (Лука 19:"4-6)
Закхей много прилича на днешния човек,
всъщност хората никак не са се променили от Раждането на Христос досега. Всички
сме "ниски на ръст", т.е. грешни сме, искаме да видим Христос, но не
успяваме поради начина си на живот. Търсим, лутаме се, докато живеем със своята
съвест, оправдавайки я почти за всичко и Бог сякаш не ни е нужен... Такава
съвест имал и Закхей, но чак когато се качил на смоковницата, т.е. когато
проявил съвестта си, тогава Христос погледнал към него, погледнал нагоре...
Закхей си нямал човек, който да го
бутне напред, пред тълпата или да го качи на раменете си, пък и кой ли би качил
на раменете си грешен човек?
И така, както си нямал човек, Бог го видял. Видял, че този грешник иска да се срещне
с Него, да го познае, да го види и чак тогава му казал: „Слез по-скоро, защото
днес трябва да бъда у дома ти.“ (Лука 19:5)
Подобна случка станала и в къпалнята,
наричана от всички Витезда – дом на милосърдието. Там пък болен от трийсет и
осем години човек, лежал на постелка, но не можел да влезе във водата, която
ангел Господен раздвижвал, защото си нямал
човек. Нямало само някой, който да се смили над него и да премести
постелката му във водата... (Йоан 5:1-15)
На колко хора от нас са се случвали такива
неща? Кой от нас не се е изправял пред този днешен синдром – за всяко нещо да ти трябва човек? За
работа, за училище, за препоръка, за услуга...
За всичко търсим човек.
Независимо какво образование имаме, каква работа сме
вършили досега, какъв опит сме натрупали, щом нямаме човек, значи нищо нямаме.
Щом няма кой да ни препоръча или "побутне", значи всичко, което сме
или имаме е било напразно...
Оказва се,
че ние в България живеем "по евангелски". Както в Евангелието хората
чакали човек, за да им стори милост, така и ние днес постоянно чакаме или търсим човек за нещо си. Наследството ни
днес от миналото е точно такова – нямаш ли човек, значи нямаш нищо. Човек.
А Бог? В миналото търсихме човек, защото Бог беше забранен,
изхърлен от съвестта ни, а днес, когато никой не Го забранява, защо пак търсим
човек? Защо не търсим Бог? Или щом не Го виждаме, значи не съществува и не ни е
нужен?
И Закхей нямал човек, който да го повдигне,
затова се изкачил на смоковницата сам. Сам със съвестта си. Тя му подсказала,
че някъде там има Бог, Той идва срещу него и само трябва да направи крачка,
усилие, за да срещне очите Му. Не разчитал на никого, само на своята сила и
воля. Но видял Христос, и беседвал с Него, а после Христос му казал: "Днес
стана спасение на този дом, защото този е син на Авраама" (Лука19:9), т.е.
той се завърна в лоното (при Бога), дойде
на себе си, съвестта му проговори. Закхей поискал да види Бог и затова Бог
погледнал към него. Направил усилие и вече не му бил нужен човек, защото Сам Бог бил там. А разслабеният пък също нямал човек,
но имал вяра, че неговото търпение ще бъде възнаградено. Трийсет и осем години
той чакал, без да има човек, но
вярвал и се надявал, че Бог ще му помогне. И Той му помогнал...
Нямам си човек... Но защо ти е човек, щом
имаш Бог? Защо ти е ходатай, когато Бог е най-големият Ходатай? Защо ти е да
разчиташ на слугата, когато Господарят те кани на трапезата Си?
Автор: Ренета Трифонова
