Имам един приятел, свещеник, който
служи в околните села. Енориите са малки и обезлюдени, но все пак се намират
хора, които да посещават служенията. А свещеникът не пропуска след Св. Литургия
да каже проповед - обикновено кратка и импровизирана. Спомням си една такава
негова проповед: "Знаете, че е
казано да не събираме земни богатства. Ето, минавам през селото и виждам
големи, ремонтирани къщи. Хората цял
живот са работили и събирали, за да има за децата и внуците им. Децата и
внуците от години са заминали по големите градове и по чужбина, а възрастните
са се сврели в някоя стаичка на долния етаж и големите им къщи стоят празни."
В храма имаше предимно такива възрастни хора
и те всички се трогнаха, а някои дори се просълзиха. Тази проповед беше насочена към хората и
отразяваше проблемите и болката им. Показваше им разочарованието от техния
житейски труд и ги насочваше да търсят спасението в Църквата. Затова и те се
трогнаха.
В противоположност на тази искрена
проповед, се сещам за една църковна брошура, от онези, които издават
митрополиите. Бяха ги раздали на една сбирка на българската православна младеж.
Брошурата беше изпълнена с високопарни славословия, които обаче никой не си
правеше труда да прочете до край. Просто безсмислен текст, но писан с една особено
лицемерна снизходителност. Едно от изреченията гласеше: "Не трябва да бъдем любопитни и да задаваме
въпроси, а като добри чеда на Светата Православна Църква, да приемаме всичко,
което ни се казва…" - както баба говори на невръстното си внуче. Подобна
грешка се среща при някои учители. Учителят говори умилително на учениците си:
„И сега, дечица, отворете си
тетрадчиците, вземете си химикалченцата и…”, и съвсем скоро изгубва
авторитета си пред учениците. Подобно несериозно отношение е недопустимо за един
педагог, дори и към първокласници. А допустимо ли е църковна проповед, насочена
към зрели хора, да звучи снизходително и напудрено, с едно несъобразено
наставничество?
Напротив, за да може един проповедник
да спечели уважението на един нормален човек, той трябва да покаже, че също е
нормален и мислещ, да познава проблемите му, да докосне болката му. А болката е
видна, защото днес, хората повече от всякога чувстват празнина в душите си.
Животът им изобилства от всичко, но не могат да намерят смисъл. Тук е и
най-важната роля на Църквата – да даде смисъл, да благовести Христос, за
спасението, което Той ни донесе със своето раждане. Симон Петър Му отговори: Господи, при кого да отидем? Ти имаш думи за
вечен живот. (Йоан 6:68)
Сектите отдавна познават тази екзистенциална
човешка болка и се възползват, за да примамват хора на своите събрания. И
техните събрания действително са пълни и с млади хора. Докато ние, православните не можем да се
похвалим с това. Не можем, защото някои хора, проповедници или съставители на
проповеди, още отказват да осъзнаят, че съвременният млад човек е образован и
мислещ. Не може да бъде спечелен с напудрени приказки и фалшиво раболепие, а с
разбиране и човечност.
Автор: Петър Иванов
