Слово на митрополит Атанасий Лимасолски
Тези дни са толкова натоварени с присъствието на големите Господски
празници около Рождеството на Христос, че е невъзможно човек да не каже нещо,
което да не е свързано със смисъла им. Невъзможно е да се избегне това, защото
са толкова силни в живота на нашата Църква и в живота на всички нас, че допълва
съществуването ни фактът , че Бог за нас се яви. И в тази нощ, според
възможността ни, ще се опитаме да кажем няколко прости думи за това събитие.
Доказано е и ясно се вижда от живота на
Църквата и от преживяванията на светиите, че всеки път, когато стоим пред Бога
и се молим, или Църквата отбелязва някакъв Господски празник, или се намираме
по каквато и да е причина пред присъствието на Бога, това наше стоене пред Него
има две важни характеристики – първо, изпълва ни с радост, защото виждаме
великата любов спрямо човека, докосва ни, задвижва сърцето ни в голяма
благодарност, тъй като всеки един от нас, според собствените си възможности,
чувства този велик Божии дар за нас, но от друга страна предстоенето ни пред Бога,
пред нашия Господ Иисус Христос за нас представлява съд, но особено тези дни,
тези свети празници, и всички събития, свързани с живота на нашия Господ,
словото Божие, Евангелието; всяко слово, всяко действие, всяко събитие от
живота на Господ осъжда човека, съди го по един правилен начин, спасително,
съди го, не за да го осъди, но за да го спаси.
Така, от една страна, стоим пред празника на
нашия Господ, за да почувстваме тази велика любов към нас и сърцето ни да се
изпълни с много благодарност към Него за всички тези големи блага, с които ни е
дарил, но най-вече за онова, което от практична гледна точка ни помага на
положението, в което се намираме, да осъждаме себе си. И както някъде св. ап.
Павел казва, „ако бихме изпитвали сами себе си, няма да бъдем съдени“. Ако в
този живот сами себе си осъдим, няма да бъдем съдени в последния ден, тъй като
съдът вече ще се е състоял в този стадий от живота ни. И така, този велик
Господски празник на Рождество е срещу нас и изживяваме тази атмосфера, точно за
да застанем до него и да изследваме себе си. Да изпитаме себе си според това,
което Господ е извършил за нашето спасение, тъй като знаем, че Христос нищо не
е направил по случайност – просто ей така да са се случили нещата. Всичко
Господ е ръководил като Господ на историята, поискал е нещата да станат така и до
най-малката подробност. Той е поискал да се роди през тази година, Той е
поискал да се случи по този начин, Той е поискал да се роди на това място, Той
е поискал да се роди с всички тези неща до последния детайл, като всички тези
неща изграждат този голям празник Господен.
Фактът, че се изпитваме посредством празника на рождението на Христос, се
забелязва в живота на нашите светии. Виждаме, че всеки път, когато нещо се е
случвало в живота им, са се поставяли пред живота на Христос. Изпитвали са себе
си и живота си според живота на Господ. Забелязваме, че, когато се случва нещо
по човешки в живота на светиите, те поставят себе си пред събитията от живота
на Христос, за да проверят до каква степен онова, което правят, е в съгласие с
живота на Господ, когато искаме да вярваме, че християнин означава този, който
подражава доколкото е възможно според човешката си природа на Самия Христос. Онова,
на което не може да подражава, го допълва с покаянието, смирението и плача,
които представляват духовния труд вътре в него. През тези свети дни, нашата Църква с такъв
богат набор от песнопения непрестанно възпява Господ за великото му снизхождение
спрямо човека и развива в такава дълбочина богословски смисъла на всички тези
идеи, за които добродетелни старци, добродетелни хора в действителност са работили
като свидетели на Рождеството.
Помня, когато старецът Ефрем от Катунакия се връщаше от Йерусалим, и, както
сме казвали и друг път, когато отидохме да го видим, очаквахме да ни каже, че
се е развълнувал от Голгота, от Разпятието, от всички тези мъчения... Но онова,
което го е разтърсило, е било пещерата на Витлеем – пещерата, в която се е
родил Господ, тъй като е сравнил себе си с нея и казваше, „Мислех си, че в
Катунакия, живеейки в тази килия, та макар и с елементарните неща, с които
разполагах, бях нещо. Нещо съм вършил. Но щом зърнах, къде се е родил Христос,
тогава наистина замълчах, изплаших се, почувствах, че това е нищо. Няма как от
тук насетне да имам и най-малкото чувство, че съм направил и аз нещо в живота,
защото живея в пустинята, тъй като Христос ми затвори устата, понеже се е родил
в пещера – обграден и отритнат от всички, Който не е имал „къде глава да
подслони“, „нямаше за тях място“, Който е извършил най-великото събитие в
човешката история – въплъщението Си – в пълна тишина, смирение, неизвестност –
без абсолютно никой да разбере, че Господ през онази нощ е станал Човек за нас
и се е родил в онази пещера, с изключение на няколко прости пастиря и влъхвите
от Персия“. А това велико световно събитие е станало в крайна бедност, крайно
смирение, в крайна неизвестност. Ако искаме да изпитаме себе си, можем винаги
щом животът дойде, за да ни измъчи с искания, с избори, с желания, с всякакви
други хиляди неща, нека поставим себе си пред пещерата на Витлеем.
Можем да
поставим себе си пред събитието на Въплъщението на Бога Слово и да отсъдим до
каква степен нещата, които правим, доколко тези неща, към които се стремим ,
водени от нашите желания, приличат на онова, което е извършил Господ при
рождеството Си. По същия начин можем да изпитваме целия си живот. Спомнете си,
със сигурност ще сте прочели нещо в разни разкази за свети старци, отци в
патерика, където много се разказва за случки с хора, било то за мирски или
монаси, които са се намирали под властта на дадена страст – на злопаметството,
на осъждането, на злобата в крайна сметка, смятана за най-голямата страст, се
говори как, за да го отърват от тази страст, не са извършвали някакъв съд, с
който чрез логически доводи да покажат дали дадено нещо е лошо или добро, но
обикновен разказ или със скициране на живота на Христос са били достатъчни да
убедят тези хора, а в последствие – и нас, че нещата, които правим, не са
според позицията ни на християни. И това, чувстваме го всички, изживявали сме
го и всеки път го изживяваме, когато нещата работят по човешки в нас, и
човешката логика, светската логика се бунтува и изисква от нас светската справедливост,
светското право. Изисква не знам си колко хиляди права и хиляди други неща и не
можеш да отвърнеш логически, тъй като доводите, които ти представя логиката, са
много повече, много по-силни, ако разбира се са подпомогнати от нашата човешка
немощ.
Е, в такива моменти е достатъчно човек в действителност да изправи себе
си пред Господ Иисус Христос и да изкаже онова, което иска, онова, към което се
стреми и мисли – дали са според живота на Христос, дали са според онова, което
е направил Господ – избирай, изследвай, сложи се плътно до Бога и ако тогава
мислиш, че онова, което вършиш и искаш, прилича на направеното от Господ,
тогава можеш да продължиш. Но е пределно ясно, че съвестта ни ни осъжда и не ни
оставя да продължим, но единственото, което прави, е да ни смирява с човешката
нищета и слабост. От момента, в който Бог е станал човек и ангелите са пеели
„на земята мир“, което се е превърнало в толкова хубав лозунг в целия свят и
разбира се сега, когато мирът по някакъв начин е станал скъп и вече не се среща
толкова лесно и много от нас смятаме, че този мир е нещо, благодарение на който
няма войни, няма шумотевици, безредици, идва другото слово на Христос, в което
е казал „не мир дойдох да донеса, а меч“. Ама какво се случва тук – едно казват
ангелите, друго – Христос? Какъв е този мир и защо да казваме, че Христос е
донесъл на света меч, а не мир, и защо ангелите пеят за мира, който е дошъл на
света? Със сигурност Мирът, Който е дошъл на света, е Самият Бог, Самият
Христос, Който, като Човек, вече можем да обикнем. Вече ни е показал, че
връзката ни с Бога не е връзка с някаква теория.
Никой не може да обикне някаква идея. Можеш да обикнеш идея, но тя самата
не може да те обикне. Т.е., можеш да си фанатичен последовател на някаква
теория, но никога не можеш да кажеш, че тази теория те обича. Възможно е да
бъдеш верен последовател на някакво философско течение или философска система,
но е невъзможно да се породи любов в тази система. Колкото и да я обичаш, тя
никога не би могла да те обикне. Но в Църквата се случва нещо противоположно на
това. В Църквата нямаме никаква връзка с никаква теория. И Словото не стана
идеология, нито пък Словото стана философия, но Словото стана плът, Словото
стана Човек, точно за да можем ние да Го обикнем. И когато Го обикнем, когато
извършим това движение, тогава ще разберем, че Той ни е заобичал преди това,
преди нас, по един неописуем начин. „Ние обичаме Бога, защото Той ни обикна
пръв“, казва апостолът. Т.е., когато си мислим, че ще трябва да се борим, за да
Го обикнем, веднага щом направим някакво движение към Него, веднага ще
почувстваме огромната Му любов още преди да разберем, че трябва да стоим близо
до Него. Това и събитието, което се извършва в Църквата, е тайнство. За това
Христос, като Мира на света, е станал обект на любов, а не обект на вяра,
защото вярата се превъзмогва, трябва да превъзмогнеш вярата, да превъзмогнеш
надеждата, за да останеш в любовта. Както казва ап. Павел, когато накрая
изчезне и вярата, и надеждата, остава любовта, защото само любовта е емпиричен
и онтологичен фактор, чрез който човек чувства, че в действителност е свързан с
Бога. Този път са изминали всички, които от момента на раждането на Христос, са
Го обикнали до край.
Днес отбелязахме паметта на един велик светец на църквата – първомъченик
Стефан, който ни е запечатал с тази любов, с това събитие на любовта към Бога,
по начина, чрез който се е уподобил Нему. Първомъченик Стефан, архидякон, който
е сред лика на мъчениците, се казва в Деяния апостолски, че, когато са го
хванали евреите, преминал през съмнителен процес и признания пред синедриона, светнало
лицето му като лице на ангел. Те го осъдили на смърт и го завели до мястото на
екзекуцията му, където го убили с камъни. Това е било вид смърт – хвърляне на
камъни, наложена от Моисеевия закон, за най-неблагочестивите и грешни.
Представете себе си със заровени ръце и крака и ви хвърлят камъни, докато не
умрете. Колко страховита и зловеща смърт е това. Но въпреки това, писанията
казват, че в този момент, в който е бил изпълнен с Духа Святаго, се е помолил.
И се е помолил за кои в крайна сметка? Не за себе си. Както Христос, Който като
е бил на кръста, не се е молил за Себе Си, а за света, така и
Стефан, първомъченикът, е запазил последния си дъх с молитва за онези,
които са хвърляли камъни срещу него, умолявайки „Господи, не им зачитай този
грях“. Т.е., умът на Стефан, сърцето му, умът му, вниманието му не са били
насочени към онези, които са го умъртвили в бурята от камъните и омразата на
евреите, но е искал Бог да не зачита греха на онези, които са хвърляли камъни
срещу него. Ако искаме да установим в кой момент Стефан се е уподобил на
Христос и е станал истински Христов ученик до съвършенство, тогава е лесно да
разберем, че се е уподобил на Христос не само чрез мъченическата си смърт, но
най-вече в момента, в който сърцето му, умът му и любовта му са били устремени
към онези, които са го убили с камъни.
Днес има и още един мъченик, за когото прочетохме в днешната служба. Някой
си светец, който също е умрял от ужасяваща смърт – св. Мавриций, живял според
Синаксара през 3 век, по време на гоненията, и е бил уловен заедно с други
християни, бил е измъчван, смущаван, заплашван да смени вярата си, но не е
приел да предаде любовта Христова. И какво е сторил управителят? Хванал е сина
му - Фотинос, който е бил малко дете – 10-12 годишен, и го е заклал пред баща
му. Т.е., казал му е, „не се ли отречеш от Христос, ще убия детето ти“.
Представете си този зловещ избор. Той останал верен на Христа и пред него убили
детето му. След това какво е направил? Хванал Мавриций и останалите, отвел ги
при едно ужасяващо блато, завързал ги за колове, намазал ги с мед и, синаксарът
тук разказва, че от пчели, мухи и не знам какви още хиляди други насекоми,
нахапани, за цели 10 дни, светиите починали. А и още нещо по-лошо – мощите на
детето му Фотинос били поставени пред краката му, докато той в това време е бил
вързан, намазан отгоре-до долу с мед, докато осите, пчелите, мушиците и
комарите, както и всички други в блатото, не го хапали, докато не предаде
последния си дъх Богу. Там останали 10 дена тези мъченици, Мавриций и
останалите християни, и по този начин мъченически завършили живота си.
Някой би казал, че от момента, в който Христос е дошъл на света и е донесъл
мир, от тогава милиони, десетки милиони, довечера ще отбележим празника и на
20 000 мъченици, изгорени в Никомидия; милиони мъченици са дали живота си за
тяхната вяра, за тази в Христа, защото в действителност са обикнали Христос,
наистина са вкусили от великата Христова любов, защото животът на Христос е
говорил в сърцата на тези хора, защото всички неща, които празнуваме днес, не
са юбилеи на паметта, в Църквата няма такъв юбилей, но тези събития са
присъствали в живота им. Не са могли, не са искали да направят нещо различно от
всичко това, защото са чувствали дълбоко в себе си, че Този Бог ни е обикнал
първи, много повече, отколкото те самите биха могли да Го обикнат, защото
събитията около празниците на Църквата за тях са били съд, изпитвали са живота
си спрямо живота на Христос. Не са прекарвали дните си, как да го кажем, повърхностно,
но са вниквали в дълбочината на смисъла и са се изправяли пред събитията на
празниците. Пред празника, който Църквата отбелязва, са се изпитвали, осъждали
са се, поставяли са се от страната на Христос, яслата, смирението, скромността,
тишината, отхвърлянето, бедността, духовната нищета...
Всички онези неща, които човек може да си представи, това, което Бог е
приложил за себе си. Поставяли са се от другата страна и са се самоосъждали.
Поради това съдът за тях е вече приключил, не е било нужно да преминават през
друг съд. За тях Христос вече не е Съдия, а живот вечен, защото вече са осъдили
себе си и са преминали през страданието от съда, за да достигнат до отмората в любовта
на Христос. Ако човек прави така в Църквата, всеки път, когато стои пред Бога и
остави Бог да съди живота му, и оставим Бога да ни осъди в този свят, няма да
бъдем осъдени, когато се намерим в последния Божий ден, защото този съд ще
стане за нас спасение, защото не е възможно да следваме Христос, а животът ни
да е чужд спрямо Него. Бог ни е показал ясно чрез опита на апостолите и на
всички светии - не е възможно в нас да обитава Светият Дух, а ние да нямаме
плодовете на Светия Дух. И за да не се оправдаваме, ясно ни е казал – „Братя,
плодът на духа е – любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие,
вяра, кротост, въздържание“ и т.н. „Против такива няма закон“. Това е плодът на
Духа. Хвани този списък на плодовете на Светия Дух, това, което показва, че
Духът е в нас, и да изследваме себе си. Когато в нас чувстваме, че вместо любов
имаме омраза, вместо радост, изпитваме униние, отчаяние, вместо благост
изпитваме отмъстителност, вместо всички неща, са обратни на това, за което
говори, нека не се трудим, чудейки се, защото „по плодовете ще ги познаете“,
„дървото по плодовете се познава. И ние можем да разберем, ако изпитваме себе
си, къде се намираме. Този съд е наложителен. Спасителен съд е и тези свети
дни, тези свети празници, ако действат в нас като съд за нашия живот, тогава в
действителност можем да кажем, че тези празници са спасителни, тъй като ни
дават причина за духова борба чрез покаянието, смирението и промяната в живота,
но и същевременно ни дават стимул да потърсим с много любов милостта Божия, тъй
като чувстваме, че сме „народът, който седеше в мрак“. Тогава и ние ще кажем
„къде наистина Твоята светлина трябваше да просияе, освен за онези, които седят
в мрак?“. Къде ще отидеш да просияеш, Боже мой, къде ще блесне Твоята светлина
освен върху онези, които стоят в мрака? Но, когато чувстваме, че сме вътре в
мрака, тогава наистина ще потърсим светлината, а ако се заблуждаваме, че сме в
светлината, то тогава ясно сме в мрака, и дума не може да стане да видим истинната
светлина.
Нека се помолим, скъпи братя и сестри, тези свети дни да станат за нас
спасителни дни, за да ни отведат до Бога. Бог ни учи чрез събитията от живота
Си и разбираме, че нашата връзка с Бога не може да бъде връзка с някаква
теория, не може да е теоретична връзка, но е връзка, която има определени
плодове и определени резултати. Пожелавам на всички да прекараме добре и
останалите дванадесет дена. Нека Бог винаги да е с нас и да ни дава радостта на
собственото Си присъствие. Амин.
Превод от гръцки: Асен Андонов
Източник: H γεννηση του χριστου αθανασιος λεμεσου.
