 |
| снимка: http://bnr.bg |
Днес нашето съвремие е изправено пред един много труден за разлглеждане въпрос. Такъв проблем в някои страни отдавна е решен. В България този проблем зашумя едва когато бе предложен за въвеждане като закон- Легализиране и пълно законно прилагане на евтаназията.
Терминът евтаназия идва от гр. език- „euthanasiq” и означава: „ лека, приятна смърт”, т.е. евтаназията е акт на безболезнено активнo или пасивно умъртвяване на човек.
Човек носи в себе си Божия образ. Човешкият живот е създаден от Бога и е свещен по самата си природа, той трябва винаги да бъде зачитан и защитаван. Момента на смъртта, както и на самото зачатие си остават в Божийте ръце. Сам Бог е Повелителят на живота, смъртта и процеса на умиране. „ Времето за живот” и „ времето за умиране” трябва да си останат в Божие решение.
Трябва максимално да се прилагат всякакви усилия за възстановяване здравето на пациента в оптимални граници като същевременно животът му си запазва своята пълна стойност и ценност, дори и когато здравето не може напълно да бъде възстановено. В случаите на неизлечими болести обаче ( при необратимост на процеса на умиране и приближаване към момента на смъртта), е възможно отказване или отнемане на животоподдържащи системи, които са само бреме за пациента. Особенно в случаите на мозъчна некроза ( бавна смърт на мозъка) и не само безполезно, но и неморално е болтият да се поддържа „жив” чрез системи.
Съществена разслика на „смърт на целия организъм” и „смърт на организма като цяло”, която тук се прави, е ключова при изяснението на въпроса за пациентите в кома( в така нар. Биологично вегетативно състояние).
Единствената „добра” смърт за православният християнин смиреното приемане края на своя земен живот с вяра и упование в Бога, и с надежда за възкресение. В една от ектениите се съдържа прошение, в което се молим за „ християнски край на нашия живот- безболестен, безгреховен и мирен”, а в самата молитва за умиращ християнин се призовава за „мирно отделяне на душата от тялото”, Следователно „добра смърт” е тази, при която се запазва максимум съзнание и минимум страдание, както и смирено отдаване на нашия живот в милостивите Божий ръце.
Св. Православна Църква изразява желанието на християнина да бъде избавен от „внезапна смърт”. Истинското християнско отношение е друго, защото признава неоходимостта от подготовка за смъртта: да има време умиращият да потърси примирение и християнско общение с членовете на семейството си и приятелите, време за примиряване с Бога чрез изповедта ( св.Таинство Покаяние) и последно причасти с Животворящите Тяло и Кръв Христови (св. Таинство Евхаристия). Т.е. да умреш „добре” означава да имаш толкова време, колкото е необходимо за вътрешния мир, подходящо обгрижване и любов.
Православните етици смятат за „позволено” прекратяването на животоподдържбащите системи при случаите на неизлечими заболявания, когато това прекратяване е с пределното желание на пациента и когато системите на допринасят нищо добро на пациента. Това обаче поставя въпроса: кое определя един случай като „неизлечим” и дали прекратяването на животоподдържащите системи означава „евтаназия”?
За „неизлечимо болен” обикновенно се счита пациент, който според медицинска професионална оценка се намира в необратим биологичен процес, водещ до непосредствена смърт. Така при премахването на системите при случаите, когато това премахване не означава „евтаназия” в онзи смисъл, в който днес този термин обикновенно се използва., защото пъвоначалното значение на термина „евтаназие” е „добра смърт”.
Грижите при неизлечимите случаи, където метастазите на раковото заболяване или други болестни състояния причиняват непоносима и упорита болка и страдание, могат да включат така нар. „крайна доза успокоителни”. Това не е убийство, а морално допустимо лечение наложено от обстоятелствата, което се прилага само в случаите, когато единственият изход на пациента е да бъде оставен да умре в продължително страдание и мъки.
Когато се използват морфин или други опичти нетрябва да се смята тяхното прилагане като „евтаназия”. Тул целта не е да бъде умъртвен пациента или да се съкрати животът му. Замисъла е да се създадът максимални условия за притъпяване и успокояване на болката, както и грижи за болния, така че процесът на умиране да доведе, доколкото е възможно до „безболезен, безгреховен и мирен край”.
Ако неизлечимо болният заяви лично, чрез завещанието „Лична воля относно живот” или чрез пълномощно, дадено на лекарският екип, че нежелае спосожи на лечение, които само ще удължат процеса на умиране.
Становището на Православната Църква е такова, че „добрата смърт” изисква не само грижа за тялото, така и за душата, която е много по-важна, защото е вечна.
От семейството и близките на умиращият се изисква те да са до него и да го обичат. А от църковното общество да осъществи своята свещеническа функция като отправи милотва към Бога за болният и изрази чувства на обич, състрадание и застъпничество пред Бог.
Другият проблем, с който се занимава днес пастиря е донорството.
То по своята същност е животоспасяващо, но в различни случаи отнемащо живот. Когато със съгласието на близките се дават органите на един човик на друг, то това нещо е похвално, защото в Св. Евангелие много точно и ясно се казва, че: "няма нищо по-хубаво от това човек да положи душата си за своя близък".
Използвана литература:
1. Брек, Джон, "Свещеният дар на живота", С. 2002 год.
