Представяме ви една
нова книга на издателство Комунитас - „От 25-тия час до вечния час“, написана от
свещ. Константин Вирджил Георгиу.
След като я
прочетохме бяхме очаровани от поетиката и достъпно представеното богословие, но
най-вече от историята на неговия баща - свещеник в комунистическа Румъния. В тази книга е описан образът на истинския свещеник и образът на истинските християни осветени и обожени от Бога. Пожелаваме на всеки от вас да изпита лично преживяването от срещата с тази
книга, така както тя въздейства на нас, а след това да споделим впечатленията си.
***
Наричан още приживе ״православният Честъртьн", Константин Вирджил Георгиу (1916-1992) е румънски писател и православен свещеник. Негов бестселър е книгата 25 час (1948) - една от големите антиутопии на XX в., изобличаваща нацизма, комунизма и дехуманизирането на съвременния свят, преведена на почти всички световни езици (за съжаление, непозната на българския читател). Творбата е екранизирана през 1966 г. от режисьора Анри Верньой c участието на звезди като Антьни Куин и Вирна Лизи.
K. Вирджил Георгиу е роден в Ръшбоени (днешна Молдова) в семейството на свещеник. Учи философия и теология в университетите в Букурещ и Хайделберг. През 1940 г. печели Националната награда на Румъния за поезия за стихосбирката си Калиграфия по снега. Подобно на други ярки представители на своето поколение като Мирча Елиаде и Йожен Йонеско той получава дипломатически пост в чужбина като културен съветник в Загреб, което пък го спасява от репресиите на комунистическия режим в Румъния. От 1948 г. се установява във Франция. След успеха на 25 час започва да пише на френски. Неговите романи, изградени върху остросюжетна интрига и християнско светоусещане, описват драмата на съвременния човек в една забравена балканска страна като Румъния, изложена непрестанно на чужди нашественици, били те турци или руснаци. Ha 23 май 1963 г. K. Вирджил Георгиу е ръкоположен за свещеник в Румънската православна църква в Париж, а от 1966 г. е въздигнат в сан на ставрофорен иконом от Вселенската патриаршия.
Книгата Om 25-ия час до вечния час (1965) е опит за духовна автобиография, в която по нишката на детските си спомени писателят K. Вирджил Георгиу, този ״поет на Христа и на Румъния", както сам определя себе си, се връща към образа на бащата (два пъти отец - като баща и като свещеник), а също и към образа на човека в света, видян през призмата на православната икона - не само такъв, какъвто е, но и такъв, какъвто би трябвало да бъде.
---------------------------------
... И тъй, беше неделя. След Божествената литургия гледах как хората от селото излизат от църквата. Моят баща бе застанал на стъпалата и се прощаваше c всеки верен. Защото в неделя никой никога не пропускаше Божествената литургия. Имаше стари планинци c дълги бели бради, наподобяващи патриарсите от илюстрованата Библия, жени, мъже и деца. Всички в неделни одежди, c дрехи от лен или вълна, бели като млякото и снега. Бялото е национален цвят в Петродава. За всички възрасти и за двата пола. Ала чистотата на белите одежди бе нищо в сравнение c чистотата на погледите и на лицата. Всички на излизане от Божествената литургия изглеждаха преобразени, лишени от всяка земна грижа, осветени. И даже повече от осветени: обожени...Знам защо всички тези лица бяха красиви и защо всички погледи бяха озарени. Защо грозните жени бяха хубави, а грубите дървосекачи носеха около скулите и челата си светлини, подобни на ореолите на светците. Децата бяха като ангели. Ha излизане от Божествената литургия всички мъже и жени от нашето село бяха Theophores, сиреч ״Богоносци". Всички те се бяха причастили. И в техните вени течеше Божията кръв. Te бяха Божии чеда и обожени. Разбира се, тези хора бяха груби, бедни и клети селяни. Te знаеха какви са. Ето защо, преди да се причастят, произнасяха следната молитва:
״Господи, Боже мой, зная, че не съм достоен, нито годен да влезеш под покрива на моята душа...
Ho както прие в пещера и в ясли на безсловесни да легнеш... и в дома на Симона Прокажени...
Така приеми да влезеш и в яслата на моята безсловесна душа и в оскверненото мое тяло.
Бог - след причастието ־ влиза ״под покрива на всяка душа", както у хората от нашето село. И на излизане от църквата те носеха Бога вътре в тях. Затова вървяха предпазливо. Както се върви, когато носиш нещо безценно. Всички те бяха Theophores, ״Богоносци". Когато носиш лампа или свещ, лицето ти се озарява от пламъка; а когато носиш в себе си Бог, Който е светлината на светлините, ти си озарен отвътре по такъв начин, че цялата ти плът и тялото ти биват преобразени, разкрасени. Знаем как артистите се преобразяват на сцената под светлините на прожекторите и на неоновите светлини. Под много ярка светлина човек c мъка разпознава своя син или дъщеря, толкова те са променени. Ето защо c мъка разпознавах жителите на нашето село на излизане от църквата, когато те носеха Бога ״под покрива на душите си", толкова те бяха красиви, величави, възвишени... Никога не съм виждал по־красива кожа или плът от тази по лицата на Theophores, на хората, носещи в себе си омайната светлина на Бога. Тяхното тяло бе обожено, без тегло и обем, преобразено от светлината на Духа Божи.
Затова гледах, както се гледа спектакъл, върволицата от селяни ״Богоносци". Бях очарован и пренесен другаде. Както всеки зрител, присъстващ на чуден спектакъл.
Всички селяни, които излъчваха светлина, наподобяваща тази на диаманта, се приближаваха до моя баща. Спираха пред него на малко разстояние. И се покланяха като пред икона. Защото моят баща беше икона. След което верните протягаха ръце и в дланите си, събрани като чаша, поемаха дясната ръка на моя баща, както се поема реликва и набожно я поднасяха до устните си; целуваха я, както се целува благословения хляб, анафората, преди да го вкусиш. Целувайки десницата на баща ми, верният казваше:
- Благослови, отче. A баща ми отговаряше:
- Бог да те благослови, сине.
За първи път осъзнах това: всички тези хора наричаха моя отец ״отче"!
A той - уважаваният и обичен мой баща - се обръщаше към всички жители на селото със ״сине"!
Бях разтроен и стъписан. Това беше непоносимо. B първия момент дори отказах да повярвам в подобно нещо. Казах си, че може да не съм чул добре. Подобно нещо не можеше да e истина. Вече знаех - макар и да бях малък, - че не трябва да се доверяваме на сетивата си, защото окото ни мами, а ухото ни лъже. Затова се доближих до баща си. Почти се долепих до него. И скоро се убедих, че не съм се излъгал. Нямаше никакво съмнение. Невероятното бе истина: всички селяни целуваха десницата на баща ми, наричайки го ״отче". Моят собствен баща беше ״баща" на всички! Той - моят прекрасен и любим баща - наричаше ״сине" всички тези селяни. Затворих очи, за да не гледам повече това. Избухнах в сълзи и избягах. Възможно най-далеч, за да не виждам и да не чувам това. Подобна несправедливост бе непоносима за малката ми крехка личност. От този ден нататък се вглеждах внимателно в децата на съседите. Te бяха деца на същата възраст като мен. И докато ги гледах, наново се разревавах. Всяко от тези деца - за разлика от мен - имаше свой собствен баща. Само негов. He като мен. Защото аз имах баща, когото трябваше да споделям с цялото село. И никой, никой на този свят не можеше да си представи болката на едно малко същество, когато то открие, че неговият обожаван баща e баща на всички. Беше по־зле, отколкото изобщо да не бях имал баща...
Превод от френски: Тони Николов
