Започвам написването на това с надеждата не да постигна
нови истини, за които никой не се е сетил досега, нито пък да направя сериозен
“богословски” анализ на света, а за да мога възможно най-искрено и точно (ако
ми позволите) да обясня какво мисля, независимо дали смятате това за възможно
или не. Друго нещо, което е важно при четенето на тази “творба” е, че именно
това е начина, по който ще се обръщам към написаното и също така, че е написано на един дъх, без
достъп до интернет и други материали по темите, и тъй като това не е академична,
въпреки предназначението си, “творба” не намирам по-удачен начин да я започна
от кратък разказ на моето минало или както вече е модерно - бекграунд.
Моето семейство е като всяко едно друго
средностатистическо семейство по-света, нямам братя и сестри и живея нормален
(за което съм благодарен) живот. Моите родители са вярващи, но не религиозни. Ходи се на църква, но само в сградата. С
абсолютна сигурност мога да кажа, че те са духовни и несъмнено търсещи. По друг
начин казано аз и моето семейство се причисляваме към близо 85.5% от
Българското население (единственото което ме съмнява е духовността в
останалите). Именно на тези 85.5% искам да обърна по-специално внимание.
Наскоро попаднах на социална статистика и тъй като говоря по памет, има голям
шанс в числата да има малка разлика. Тази статистика показваше, че близо 90% от
населението на България се определят като православни християни. Това несъмнено
е хубаво, ще си каже всеки, но проблема е следващият въпрос: “ Колко от нас ходят
редовно на богослужения/църква и/или четат Библията”. Положително отговарят
по-малко от 5%. Останалите 85.5% (като си позволявам за тази информация да
използвам главно личния ми опит) смятат Църквата за една институция, с какво се занимава обаче не се повдига на въпрос.
Останалите смятат, че клира тежи върху миряните, дори и това да са термини, с
които те не са се сблъсквали. Останалите отиват в църквата, за да се заредят с
положителна енергия и да запалят свещ, чийто пламък гори заедно с желанията им,
а проста математика показва, че колкото повече свещи горят - толкова по-добре
или по-скоро се сбъдват желанията. Останалите, макар и не всички, застават в
поза лотус на пейките пред десният олтар в храм-паметник “св. Александър
Невски”, по време на службата на Цветница. В 85.5% от гордия, православен
български народ влизам и аз. Когато видя
свещеник да минава покрай мен аз избягвам погледа му, променям пътя си, за да
мога да избегна контакта с този човек защото осъзнавам, че може би не е уместно
да стоя пред св. Неделя с мляко с какао, похапващ кроасан с масло и шунка,
пушейки по време на Великия Пост. Когато свещеник ми подаде ръка в мен избухва
дебат, дали трябва да се наведа да целуна неговата ръка и да помоля за благословия
или да я стисна “мъжката” и да го тупна покровителствено по-гърба. Този дебат
често бива решаван по най-лесния начин - учтивото кимване и макар, че съм
сигурен, че не съм единственият, който преживява тези вълнения нямам как да
говоря или разсъждавам за чуждите, без да изпадам в сериозни словоблудства. С
оглед на по-горе казаното смея да твърдя, че всички тези събития и дебати се
пораждат в човек заради липса на възпитание и съм почти сигурен, че въпросното
пренебрежение към Църквата идва именно от там. Както предполагам сте забелязали
заглавието на тази “творба” е “Защо?”
и може сами да се досетите, въпреки опитите ми, че не съм тук, за да отговарям
на въпроси, а да ги задавам. Защо тогава се “страхуваме” от духовенството? Дали
ни е страх, че ще ни осъдят хората които вярват в религия в чиято свещена книга
буквално пише “Не съдете, за да не бъдете съдени”, или просто самите ние,
осъзнавайки “греховността си” се отдръпваме. По-склонен съм да вярвам във
второто.
Със следващите редове искам да очертая
една картина на Църквата или цялостната Й концепция от гледната точка на един
сравнително млад, “не-въцърковен” човек. Това е едно интересно място, на пръв
поглед сграда, впечатляваща със архитектурата си и иконите, които са нарисувани
явно от майстори. Всеки един човек с малко обща култура няма как да не се
възхищава на всичките западни средновековни и ренесансови постройки и
произведения на изкуството, защото те са базирани именно върху една вяра. От
тази гледна точка този човек, когато влиза в църква първо забелязва огромното
количество усилие и време отделено за даден предмет. Следващото нещо, което
забелязва по-горе споменатия млад човек са богомолците. Това са едни, на пръв
поглед, малко мрачни хора, гледащи го леко строго, обърнати към “онова място в
източния край на сградата” и четейки всевъзможни неразбираеми за него неща.
Младия човек обаче решава да остане, започва да чува дадени думи и фрази
по-често, научава се кога да се кръсти и покланя, разбира какво е кръстният
знак. Малко по малко започва да разбира какво се случва в църквата, започва да
вярва, макар и тази вяра да е малко в началото и да не може открито да каже, че
е религиозен. След месец, два този млад човек разбира какво е Църква, но не с
рационален ум, а със сърце.
След тези силно разхвърляни мисли бих
искал да вкарам малко по-стегнат вид на
това “творение” като наблегна на със сигурност болна тема на горе споменатия
млад човек - нападките над Църквата и по-специално тези от страна на медиите
във всичките им измерения.
Медия означава медиатор. Медиатор
между “информационния облак” и човека. Ролята на медиите през последните 120
години ги е превърнала в едно от най-важните звена на веригата която тегли
“модерното” общество напред - поне така ми чух в една новинарска емисия.
Въпреки това, в днешно време поне, те имат огромно влияние върху почти всичко и
според простите морални принципи който са ни заложени от раждането ни можем да
кажем, че тяхната отговорност не е никак малка. От тях зависи каква информация
ще получи човек за сегашното състояние на почти всяко едно нещо по света. Тяхна
отговорност е доставената от тях информация да е истинна. Няма смисъл, надяваме
се, да казвам, че целия свят се върти от парите и също, че почти всеки прави
почти всичко за достатъчно голяма сума, ако не е имало нужда да го казвам то е
пределно ясно, че и медиите като всяко едно “звено във веригата” работят за
пари, в голямата си степен. Това просто означава, че ако някой иска някой друг
да види, чуе или прочете нещо или обратното и има достатъчно пари, то това ще се
случи. Всички тези неща ги казвам не като разсъждения, а като факти, обсъждани
от всички на по чаша, възмущавайки се от повредения свят в който живеем.
Въпреки това аз съм склонен да вярвам, че медиите казват истината, дали повече
или по малко нямам как да знам. И като наивно вярващ, че “системата работи”, смятам, че е именно тяхна отговорност информацията да стига до нас, а човек с
достатъчно способност да промени нещо може сам да разбере коя новина/събитие е
истина и кое - не. Друго нещо което няма смисъл да се споменава е т.нр. рейтинг
като е ясно, че голяма част от нещата се правят в негово име. За да мога да не
звуча толкова ограничен, че да гледам “собствената си градинка” ще се откъсна
за малко на около 11 000 км. западно, към “Новия Свят”. Държава, определяща се
като Християнска нация, печатаща парите си с мотото “IN GOD WE TRUST” има логика да е една от най-верните и най-защитаващите
вярата си. Ако разсъждаваме по този начин няма как да си дадем отговор на
въпроса, защо има хора като Джордж Карлин, допускани до национален ефир и защо
почти всеки един комик има “скеч” в който се гаври с Църквата. Простия
отговор е т.нр. свобода на словото.
Дойде отново онзи момент, в който се налага не да отговарям, а да задам въпроса.
Защо това не се случва в България? Защо трябва сериал за Ванга да бъде спрян по
време на Страстната Седмица? Защо трябва образите на различните свещеници във
всевъзможните комедийни предавания да бъдат осъждани от Църквата или
поне приемани като обидни? Нима Църквата ми
е толкова слаба, че да трябва да ни защитава от такива тривиалности? Аз
отказвам да повярвам това и не намирам нищо нередно в това, която и да е
телевизия да пуска който и да е сериал или предаване, когато иска. Простата
причина аз да смятам това е, че ако сериалът за Ванга се излъчва по телевизията
то това означава, че се гледа. Ако се гледа то той се гледа от 85.5% които са
“вярващи, но не религиозни”. Ако Църквата е против това излъчване то тези 85.5%
няма да застанат зад Нея, а ще се дръпнат още по-настрани. Проблемът е не, че
има сериал за Ванга, а че има кой да го гледа. За мен Църквата трябва да обърне
внимание именно на тези 85.5%. Нека не забравяме, че е дълг на всеки християнин
да обяснява и показва на лутащите се, но никой не може да направи невярващия
вярващ на сила. Надявам се тук думите ми да не бъдат разбрани като нападателни
към Църквата, а подкрепящи медиите, защото това никога не ми е била целта.
Всеки човек има свободата да избира и именно в този избор се крие трудността.
Човек сам трябва да избере, но за мен Църквата и Истината са тези, които трябва
да му помогнат в избора.
Последният въпрос който искам да задам
е, защо религията е почти несъвместима с “модерния” живот. Защо религиозните са
малко “врътнали”? Защо се приема, че за да си вярващ и религиозен трябва да си слаб, което не отричам че съм, а да си
вярващ, но нерелигиозен е признак на задълбоченост и “далеч по-трудният път” от
другия? Нима петдесет години анти-религиозна политика може да промие съзнанието
до такава степен? С риска да се повторя аз отново не вярвам, че това е
възможно, а единствения начин да се открие отговор на тези въпроси е да се
попитат правилните хора. В този случай уверено мога да твърдя, че правилните
хора сме именно ние. Дано с четенето на тази “творба” не съм променил виждането
на никого, а напротив съм успял възможно най-ясно да изкажа моето.
Автор: Теодор Аврамов
