Защо децата губят вяра в Бог?

Защо някои хора могат да познаят Бог и да вярват в Него до края на дните си, а други губят своята вяра докато са още млади? Как се получава тази загуба на вяра и по какъв начин вярата може да бъде опазена или подновена? 

Преди, обаче, да отговоря на тези въпроси бих желал да кажа няколко думи към тези, които заявяват, че религиозните вярвания не трябва да бъдат „натрапвани“ на децата.

Религиозната вяра не може да бъде натрапена на човек, тя не е нещо чуждо на човека, а напротив, тя е съществена нужда на човешката природа, тя съставлявя основното съдържание на вътрешния живот на човек.

Когато се грижим едно дете да израстне като честно,  добро дете, когато развиваме в него правилно разбиране и вкус за красивото, ние не му натрапваме нещо чуждо или външно, а само му помагаме да открие и подбере това в себе си, ние му помагаме да разпознае в себе си тези черти и пориви, които са общи за всички човешки души.

 Същото трябва да кажем и за познаването на Бога.

 Ако спазваме принципа на ненатрапването на нищо в детската душа, трябва да престанем изобщо да помагаме на детето в развитието и утвърждаването на неговите таланти и възможности на душата му.  На същия този принцип ще трябва да го оставим докато вече е пораснал и сам реши кои принципи да приеме и кои да отхвърли.

Но в този случай ние няма да сме опазили детето от чужди влияния, но само ще направим тези чужди влияния още по-хаотични и по-спорни за него. 

Но нека да върнем на въпроса защо някои хора запазват в сърцата си постоянна и непоклатима вяра до края на дните си, а други я губят, понякога напълно, а понякога се връщат към нея с големи усилия и страдания?

 Коя е причината за този феномен?  Според мен това изглежда да зависи от посоката, в която вътрешния живот на човек ще поеме още в ранното му детство. Ако човек, съзнателно или инстинктивно, успее да запази правилна връзка между себе си и Бог, то той няма да загуби своята вяра, но ако неговото его окупира неподходящо голямо и доминантно място в душата му, то тогава неговата вяра ще бъде подменена.  В ранното детство човешката природа още не е заела първо място, още не е обект на преклонение. И по тази причина е казано: „истина ви казвам, ако се не обърнете и не станете като деца, няма да влезете в царството небесно;“ (Мат. 18:3). И докато годините си вървят, нашият вроден егоизъм расте все повече и все повече в нас, докато не стане център на нашето внимание и обект на нашето удовлетворение.

 И този себенасочен егоистичен живот обикновено протича по две  линии – линията на чувствеността, удоволствие и задоволство на тялото,  и линията на гордостта, стриктна вяра в и поклонение пред разума като цяло и на собствения в частност.

 Тези две линии обикновено не съществуват едновременно в един и същ човек. Някои са подвластни на изкушенията на чувствеността, а други на изкушенията на ума. С възрастта чувствеността понякога се изменя в нездрава сексуалност, от която, тези които са подвластни на разума и гордостта, са често освободени.

 Чувственост и гордост са точно тези черти, които, както знаем, представляват първородния грях на Адам и Ева и  създават бариера между тях и Бог.

 И това, което се случва на нашите предци, се случва и на нас.

 Нездравословната посока на нашия вътрешен живот още от детството, водеща  до развитието в нас или на чувственост, или на гордост, замърсява чистотата на нашия вътрешен духовен взор, отдалечава ни от виждането на Бога. Откъсваме се от Бог, оставаме сами в егоистичния си живот, заедно с всички последствия на такъв живот.

 Такъв е процесът на изоставянето на Бог от наша страна.

 У тези, които успяват да запазят правилна връзка с Бог, развитието на егоизма, чувстеността и гордостта  е препънато от помненето на Бога, такива хора запазват сърдечна чистота и смирение на ума, техните тела и умове са поставени в рамка на религиозно осъзнаване и дълг.Те гледат на всичко, което извира от душата им от позицията на тяхното религиозно съзнание, оценяват правилно чувствата и страстите си и не им позволяват да вземат връх. Въпреки всички изкушения, които се появяват по пътя им, те никога не губят посоката в живота си.

 Затова и целта и трудността на религиозното ръководство се корени в това да се помогне на детето, а сетне и на тинейджъра, да запази правилна връзка между себе си и Бог и да не допуска в себе си развитието на изкушенията на чувствеността и гордостта, които замърсяват чистотата на вътрешния духовен поглед.

 Спомняйки си младостта ми, трябва да си призная, че минах през същия вътрешен път, по който загубих вярата си, когато бях на 13 или 14 г. Примамката на чувствеността, прекалената увереност в разума и гордостта на рационалността, които се развиваха в мен, умъртвиха душата ми. И не бях само аз, това се случваше с болшинството от приятелите ми.

 Ако имахме опитен духовен наставник до нас, който да проникваше в душите ни, може би щеше да открие нещо добро в тях, но това, което основно щеше да види, беше безделие, чревоугодничество, измама, лицемерие, самоувереност, прекалена вяра в способностите и възможностите ни, критично и скептично отношение към мнението на другите, склонност към прибързани и необмислени решения, инатливост и увереност във всякакви негативни теории и прочие.

 Единственото нещо, което той нямаше да намери в душите ни беше помненето на Бога, а от там и тишината и смирението, които то поражда.

 Но ние нямахме такъв наставник. Нашият учител по религия, достолепен протойерей, едва имаше време да влезе в часовете по Закон Божий и да обясни изучаваното. И ние се отнасяхме към тези уроци със същата скука и безразличие като всички останали. Извън часовете нямахме никакъв контакт с нашия учител. Изповедта, на която ходехме веднъж годишно, ние приемахме с неразбиране.

И нищо не можа да ни попречи да бъдем духовно изгасени.

Автор: Автор: Прот. Сергий Четвериков

Превод от Английски: Божин Дончев

Източник: http://tokandylaki.blogspot.ca/

Снимка: www.pravoslavie.ru