От какво могат да бъдат предизвикани
тъгата и депресията? Твърде често от бремето на греховния живот, от
неизповяданите и неразкаяни грехове. Тежко е да носим такова бреме. Защото
съвестта, този Божи глас, говори във всеки човек.
Млада
жена се обърнала към известен психотерапевт с оплакване от тревожност и потиснатост.
Нейната младост била преминала много бурно: множество блудни връзки, неуспешен
брак, развод... При това тя била възпитана в традиционно, патриархално
семейство, в която се грижели да й внушат (за жалост, неуспешно) строги
нравствени правила. Ситуацията е пределно ясна: гласът на съвестта и срамът
заради греховния и развратен живот изобличават жената, и тя, не знаейки как да
постъпи, изпада в отчаяние. Освен тъгата, я измъчват и страхове. Има чувството,
че ще й се случи нещо и със сигурност ще бъде наказана за греховете на
младостта.
Но какво
я съветва лекарят? Той утешава пациентката с думите, че младостта такава и
трябва да бъде – бурна и весела, и че тя за нищо и пред никого не е виновна.
Той не решава проблема, а само го „потулва” и „замазва”, приспивайки съвестта на
жената със своята защита. Ясно е, че такова „лечение” ще даде само временна
утеха. Проблемът, тоест бремето на ранните грехове, остава. Дори и гласът на
съвестта не може да бъде заглушен напълно. Действително, депресията,
предизвикана от срама заради греховете, може да бъде преодоляна единствено с
покаяние и очистване в тайнството изповед. Ако човек искрено се кае,
изповяданият грях остава само лош сън. Много е полезно, ако получим и епитимия
от свещеника и, естествено, да стъпим на пътя на изправянето и борбата с греха.
Случва се грехът да е изповядан, а неговите разрушителни последици да останат.
Съвестта е като извор, който сме засипали с камъни и залели с бетон, но той
рано или късно ще избие на повърхността.
Да
обобщим нашата тема. Борбата с тъгата се води, като се утвърждаваме във вярата
в Бога и надеждата на Него. Трябва да се научим да забелязваме Неговите
безбройни благодеяния в своя живот и да бъдем благодарни за тях. Борбата с тази
страст изисква постоянно усилие. И то наше лично. Защото „спасението на
давещите се е дело на самите давещи се”. Тъгата и унинието са разслабеност на
волята, а нея само човек може да възпитава.
Бог
не ни спасява без самите нас. Той ни изпраща помощ и средства, а ние трябва да
ги използваме. Между другото, на тази тема съществува и една поучителна притча,
също така за давещ се. Къщата на един човек се оказала в наводнено място. И
ето, водата прииждала все повече и повече, и давещият се преместил на тавана. Впрочем, той вярвал,
че Бог ще го спаси.
Наоколо
минавали хора с лодки и викали към него: „Скочи при нас, ние ще те спасим!”, а
той решително им отговарял: „Не, мен Бог ще ме спаси!”. А през това време
нивото на водата се покачвало все повече и повече... Човекът се преместил на
покрива. Минал и един сал, но той пак пропуснал случая да се спаси, мислейки,
че Господ ще го избави. Нещастникът вече до гуша във водата, видял как плава една
голяма дъска, но пропуснал и нея, мислейки, че Господ ще му помогне по чудесен
начин. Накрая човекът загинал и душата му застанала пред Бога. „Господи, защо
не ме избави от бедата, когато аз така твърдо вярвах и така усърдно Ти се
молех!” И Бог му отговорил: „Аз три пъти ти изпращах средства за спасение, но
ти всичките три пъти отхвърли Моята помощ”.
Страстите
на тъгата и унинието, макар и сходни помежду си, все пак не са едно и също.
Ето
как определя греха на тъгата свети Игнатий (Брянчанинов): „Това е огорчение,
скръб, загуба на надежда на Бога, съмнение в Божиите обещания, неблагодарност
към Бога за всичко, което се случва, малодушие, нетърпеливост, отсъствие на
самоукорение, оплакване от ближния, ропот, отричане от подвига на многотрудния
християнски живот и скрито намерение да слезем от неговото поприще”. Отказване
от бремето на кръста – от борбата със страстите и греха.
Ето
и някои от характерните черти на унинието: „Леност за всяко добро дело, особено
за молитва. Оставяне на църковното молитвено правило. Изгубване на памет за Бога.
Оставяне на непрестаната молитва и душеполезното четене. Невнимание и бързане в
молитвата. Нерадение. Неблагоговение. Безделие. Излишно успокояване на плътта
със сън, излежаване и всякакъв вид изнеженост. Търсене на спасение без труд и жертви.
Преминаване от място на място, с цел избягване на трудностите и себеотрицанието.
Чести разходки и посещаване на приятели. Празнословие. Богохулство. Оставяне на
поклоните и останалите телесни подвизи. Забравяне на собствените грехове.
Забравяне на Христовите заповеди. Нерадение. Унес. Изгубване на страха Божи.
Ярост. Безчувствие. Отчаяние.”
Превод от сръбски:
Татяна Филева
Из книгата „Православна аскетика за миряни”
