„Ето, давам ви власт да настъпвате
на змии и скорпии и на всяка вражеска сила;
и нищо няма да ви повреди.”
(Лук.10:19)
Господ
Бог казва: „Царството небесно прилича на
човек, посеял добро семе на нивата си; и когато човеците спяха, дойде врагът му
и посея между житото плевели, па си отиде.” (Мат.13:24-25). Тук се усеща лек, едва доловим, повей на страх. А
това е така защото човек се страхува. Поради увредената човешка природа човек е
отнел възможността си да преценява вярно, нищо че още от Старите Времена „Адам стана като един от Нас да познава добро
и зло.” (Бит.3:22), както
разкрива Господ Бог. В тази греховност човек, всеки човек – без изключение
/който вярва в Спасителя; който вярва, че „Иисус
е Христос, Син Божий”, който вярва, че „Словото
стана плът, и живя между нас, пълно с благодат и истина.” (Иоан.1:14)/ има нещо в себе си, което
в цялата тъмнина и слепота да го води безпогрешно. Това „нещо” е личната
съвест. Вървяща неразделно, ръка за ръка, в дъжд и пек, със свободната човешка
воля.
Чрез нея и нейното човешко разбиране и още по-погрешното нейно тълкуване
човек е „свободен” да избира това или онова. Да прави избор всеки миг. Във
всеки момент през своя съзнателен – или не – живот. Избира как да постъпва,
когато настане време за жетва! Това време е всеки ден. Тази жетва е самият той
– човекът. Тази жетва сме всички ние. От нас зависи дали ще чуем: „Враг човек е сторил това.” – че на
нивата ни, тази нива, вътре в нас, са посети плевели. И то не само посети, ами
дали ние сме позволили това. От нас зависи дали по време на жетва ще успеем да
отделим житото от плевелите, а него да приберем в житницата си. Която житница
едновременно се пречупва през призмата на егото и съвестта ни.
Изборът,
а с него и възможността да сгрешим, е приблизително напълно реална, и то без
изключение, ако в сърцето си не се надяваме непрестанно на Божията милост,
любов и прошка! Затуй, когато преди да подхванем кое-да-е начинание, в сърцето
ни е потребно да е горещата молитва към Господ Иисус Христос. Тогава ще бъдем
като един от седемдесетте Негови ученици и ще чуем от Него словата: „Ето, давам ви власт да настъпвате на змии и
скорпии и на всяка вражеска сила; и нищо няма да ви повреди.” (Лук.10:19).
Тук
е тънкият момент, където можем болезнено да се порежем от опасната наклонена
плоскост, по която ще тръгнем. Точно защото имаме свободната воля. Точно защото
съвестта ни нашепва правилния избор и ни показва достатъчно ясно: и кое е
житото /а то е „Възлюби Господа, Бога...,
и ближния си като себе си.” (Лук.10:27)/,
и кои са плевелите /а това са всичките ни вродени и /особено/ придобитите
предразсъдъци; цялата осъдителност, с която – по човешки представи – човек
човека осъжда. И с това той – човекът – влиза доброволно в грях/.
А
двете заедно – и свободата да избираме, и съвестта ни /която е нашето мерило за
правда/ са нивата, от която на снопове да вържем плевелите и ги изгорим. И те
да отпаднат от нас, а после – и извън нас. За тях – плевелите – които са нашите
страсти /както ни посочва Св. Ап. Иоан Богослов: „Защото всичко, що е в света — похотта на плътта, похотта на очите и
гордостта житейска, не е от Отца, а от тоя свят.” (1 Иоан.1:16), и после още – които са нашите грехове /породени от
малодушния ни страх да не би някак покрай плевелите да вържем всред сноповете и
житните класове/, които са и нашите бесове, Господ Бог казва: „Видях сатаната как падна от небето като
светкавица.” (Лук.10:18). А това
се случва всеки път, когато се борим със страстите си и им надделяваме.
Но
за да не треперим егоистично над всеки житен клас, да не гледаме осъдително над
всяка плевел, трябва да приличаме на човек „посеял
добро семе на нивата си”.
Всяко
едно наше начинание бива да е подкрепено от молитвата. Само с помощта на
молитвата не ще заспим, а ще сме будни. Така ни наставлява Светия Апостол
Матей: „Бъдете будни, защото не знаете ни
деня, ни часа, когато ще дойде Син Човеческий.” (Мат.25:13). И точно защото „Всичко
е голо и открито за очите на Оногова, пред Когото ние ще отговаряме.” (Евр.4:13) много трябва да внимаваме
през целия си съзнателен – или не – живот какви са постъпките ни спрямо Бога и
спрямо ближния. Как се грижим за нивата си и дали тя ще даде добър плод – или
не.
Всеки
един от нас има възможност да бъде един от седемдесетте Христови ученици. Но!
Поради нашата гордост, поради нашия страх и поради нашата свободна воля да
правим каквото си искаме някак сме точно обратното.
Ето
къде е опасността. Изборът. След което ние се възгордяваме! че сме успели. Ние сме успели. Тук на заден план като
че остава Божията помощ към нас и молитвата, която сме отправили към Него –
само до преди час дори. Като че забравяме, че в отклик на молитвата ни можем да
кажем: „Господи, в Твое име и бесовете се
покоряват нам.” (Лук.10:17).
Защото сме заслепени от успеха си. Гордостта ни прави слепи и тази слепота не
само ни отдалечава от Господ, но при слепотата, причинена от възгордяването ние
все едно се отмятаме от Бога! За което Господ Бог Иисус Христос казва: „Който се отмята от Мене, отмята се от
Оногова, Който Ме е пратил.” (Лук.10:16).
Това
не бива да се случи! Ние не бива да
допускаме да стане. И то не ще се случи, ако всеки ден отправяме молитви към
Господа и Спаса нашего Иисуса Христа. Тогава ще бъдем радостни от това общение
с Бога. А за да бъде радостта ни от успеха красива като докосване на цвете,
след – още повече: дори по време – на
начинанието непрестанно /заедно с молитвата ни/ е нужно да благодарим Господу,
че не ни е изоставил. Че Е до нас.
Тогава,
в Негово име, нищо няма да ни повреди.
Тогава
ще можем да чуем Неговите думи, отправени лично към всеки един от нас /който
вярва в Спасителя; който вярва, че Иисус е Христос/: „Обаче не се радвайте на това, че духовете ви се покоряват, а радвайте
се, че имената ви са написани на небесата.” (Лук.10:20).
Амин.
Автор:
Христо Димитров
