.jpg)
Вторник вечер. По една от българските телевизии се появи ново предаване.
Нещо интересно, вълнуващо, различно. В това предаване хората, участниците не
живеят в къща, където да им се дават мисии и те да не ги изпълняват, няма
изповедалня, няма брат, камо ли да е голям брат. В това ново предаване няма
джунгла и участниците не са разделени на племена, те не се борят помежду си, не
се и състезават. Тук не се наблюдава и някакъв особен талант, може би защото
самият формат не го търси, няма и музикален идол или пък фактор. В това
предаване участниците се... женят. Да, женят се от пръв поглед.
Когато видях рекламата на това ново предаване в метрото, ми стана
интересно, исках да го видя. Дали наистина ще се оженят? Има ли такива смелчаци,
дето ще се впуснат в това друг да им търси половинка? Очевидно отговор на тези
въпроси веднага и последва – да. Първият епизод на това предаване създаде у мен
противоречиви чувства. Изгледах го от начало до край. Много неща не ми
харесаха, имаше и такива, които ми допаднаха. В началото се появи и свещеник,
който до някъде легитимираше нещата (поне за мен). Съобщиха колко много
участници са се записали, после ни запознаха с някои от тях. Няма да ви
разказвам цялото предаване.
Има обаче нещо, което ме смути. Това, че всичките участници казваха, че са
самотни, че не са открили половинката до себе си, че не са разбрани, че
предишните им връзки не са били пълноценни, че са изпълнявали и мъжката и женската
роля... И са се записали, за да се оженят... Но това не е краят. Екип от
специалисти в продължение на няколко дни определя психопрофила на всекиго от
участниците и после ги свързва според техните интереси, работа, житейски статус
и сигурно ред други неща. Свързва ги на една бяла дъска, придърпвайки снимките им
една към друга... Още когато видях
участниците, за мен вече беше ясно, кой с кого ще свържат, беше някак очевидно.
Проблемът тук е друг. Подмяната на всичко важно. Какво имам предвид ли?
Всеки е имал първа среща, всеки се е влюбвал и макар да не са отговаряли
винаги на неговите чувства, човек ги е преживявал. Те са се пробудили в неговото
сърце и са се развили в дадена посока. Едва ли има човек, който да не е
чувствал любов, да не е чувствал привличане. Много от хората не успяват в
живота, не успяват да намерят своето друго аз, изразено в противоположния пол.
Защо се случва така, ще кажат психолозите, а аз не съм такъв. За мен
притеснително е това, че тези хора са съгласни да се лишат от толкова
скъпоценни моменти, като романтиката на първата среща, трепета на първата
целувка. Тези хора са съгласни, с лека ръка да захвърлят зад гърба си летните
горещи спомени, зимната романтика в снега или есенните чувства на жар и щастие.
Тези хора са съгласни психолози да им „уредят нещата“.
Те да намерят
подходящата за мен жена, да ме свържат с нея и не само да ме свържат, ами да ме
оженят. Да ми дадат това, което ми липсва – половинката. Половинка, която
виждам за първи път, вече се оказва завързана за мен во веки... или поне докато
трае меденият месец. Странно е как всичко някак се променя... Това че млади, интелигентни,
добре изглеждащи хора са съгласни друг да избира половинката им е плашещо,
потресаващо е. Вярно, не е нужно да се срамиш пред девойката, да и се обясняваш
в любов, да харчиш пари за цветя, театър, кино, вечери, обеди, екскурзии и
прочие и прочие. Не е нужно да я изпращаш, да и звъниш, изобщо нещата са доста улеснени
и ако имах и аз „смелост“ бих се записал. Даже, да ви кажа си го и помислих –
колко би било лесно, ако направо някой ме ожени, без да е нужно да се мъча да
търся половинката си. Нека чичо Гошо и леля Гичка да ми я изберат – те са
психолози.
Вече ми е ясно как ще продължи и по-нататък предаването. Ясно е както
продължават всички предавания. Но това, че над 2000 души са се записали говори
за нещо, отново ще се повторя – плашещо. Да не искаш да изживееш такива моменти
– първи срещи, вечеря на свещи, рози, филми, театри... разговори... опознаване...
първа целувка..., които да те накарат да пожелаеш да прекараш живота си с
този човек или да, извинявайте тези неща
са само по филмите.
Какъв ще е завършека на такова семейство - ще видим, но когато дойде моментът
и се родят децата, когато бракът даде и плода си, ще ми е интересно тези
родители какво ще разказват на децата си, как ще им кажат, че са се видели за
първи път на сватбата и как ще ги накарат и те да не правят така.
За тези, които ще питат дали Църквата няма да се изкаже по този въпрос и
къде в цялата работа е свещеникът, ще кажа, че за Църквата проблем при такъв
брак на практика няма. Няма, защото Църквата и в древност е давала
благословение за брак на напълно непознати млади хора, събрани от своите роднини
във вечен съюз. Проблемът тук е съвсем друг, поне според мен. Проблемът е там,
че младите хора, че хората са съгласни друг да им избере половинка, защото така
е по-лесно.
Понякога и аз така си мисля, казвам си: „Защо сега не се върнат тия времена
роднините ми да ми изберат половинката”. Щяха доста да ме улеснят. Интересно е
и да се обърне внимание на това защо вече роднините не съчетават младите, а
оставят те сами да се намерят. Такива бракове често са били насила, много от
младите не са се харесвали, не са се обичали и именно затова хората са
преценили, че тъй ще е по-добре - всеки да избере и да намери своята половинка
в живота. Представете си тези хорица женени пред екрана, пред зрителите, дали ще се обичат? Те освен визуална красота,
за какво друго ще се хванат на сватбата? И нима телесната красота е по-важна от
душевната? Нима някой предпочита да се ожени за красива, но покварена жена?
Въпросите са много, а отговори не винаги идват. Хубаво е обаче да се
загледаме и да видим себе си в тези двойки, да видим обществото ни, болното ни
общество. Болно от към... любов.
Автор: Ангел Карадаков
