Около 1910 г. в Лондон била публикувана следната обява: “Търсят се мъже за рисковано
пътешествие. Ниско заплащане, суров студ, дълги месеци тъмнина. Безопасното завръщане
е съмнително. В случай на успех - почит и признание“. Трудно е да се каже колко
хора биха приели такова предложение, но вероятно не много. На тази покана обаче
се отзовали с молба да бъдат включени над 5 000 души. Защо ли? Защото
отдолу стояло името на прочутия полярен изследовател сър Ернст Хенри Шекълтън.
Името му било залог за успех.
Безброй примери от живота на Светите Апостоли Христови, светиите,
безбройните християни, всеки от нас, обикновените християни (всъщност
християнинът никога не може да бъде обикновен, самата ни вяра, животът ни,
смъртта ни дори са необикновени), всички ние постоянно даваме отговор на тази
покана. И дори да се залутаме, да се поколебаем, днешното Литургийно Евангелие
ни припомня най-важното за живота и вярата ни, с примера и обещанието в
случилото се тогава, на третия ден от
Възкресение Христово.
И така, двама от учениците Му – Лука и Клеопа, вървели по пътя към селото
Емаус – на десетина километра от Йерусалим. Не се просто разхождали, а объркани
и натъжени, много е вероятно да си отивали, да се отказали или поне се
колебаели дали да продължат. Нали помним – поканата за опасното пътуване, без
заплащане, най-вероятно водещо към смърт? Говорели, обсъждали станалото, не
можели сякаш да го приемат. Били допълнително объркани, защото
жените-мироносици разказвали за ангели, а и че Той възкръснал в плът. Разкъсвали
се между чудесата, на които и те били свидетели през трите години с Него, на
обещанието Му да се върне и смъртта Му. Смърт жестока, смърт сигурна, от която
връщане няма. Но Лазар съвсем наскоро бил възкресен, значи, дори за невярващите
било ясно, че възкресение има. И ако Иисус възкресил брата на Мария, ясно било,
че и самият Той ще възкръсне. За какво тогава се колебаели и тъгували? Защото
ако Иисус го нямало, нямало кой да извърши чудото ли? Защото римската войска
била навсякъде? Защото първосвещениците предали един от своите на смърт? Защото
сред учениците се оказал предател? Или заради всичко това заедно?
Така и ние сме разпилени, объркани, натъжени, но нека не забравяме – Той
винаги е около нас, винаги ще ни доближи, ще е наш спътник и ще ни попита, с
устата на непознатия, с гласа на съвестта ни – какво се случва с нас, какво ни
вълнува. Без да изисква, без да ни насилва, ще заговори с нас. Дори да не Го
познаем. Затова винаги трябва да сме готови да се държим със странника, сякаш е
сам той Христос и да знаем, че Бог винаги невидимо ни съпровожда. А ясно е, че
очите ни се премрежват от страдание, от болка, от обърканост и маловерие, та не
Го разпознаваме. Но и тогава Той не ни изоставя, и дори да не изпълним завета
Му да Го призовем (Пс. 49:15), дори да мислим, че ни е напуснал, Той пак няма
да ни остави. Ето, в разговора Лука и Клеопа описват Иисус като пророк, силен
на дело и слово (ст. 19), но пророк, не Син Божий. Пророци имало и преди,
всички били избити, но Синът Божий бил един. И те сигурно се колебаели, особено
след като се надявали (ст.21), че ще избави Израиля, а вече минали дни, откак
бил предаден на смърт. Така се оказва, че нашите очаквания, това, което искаме
от Бога е нашата пречка да Го видим, да Го изповядаме и следваме. Още повече,
такава е и причината да страдаме, да сме тъжни, объркани и да вървим без път. –
нашите собствени очаквания раждат нашите разочарования. Ако следваме Него и
заповедите Му, като Му се доверим, Той ще ни заведе там, където принадлежим, ще
ни даде всичко, от което имаме нужда. (Мт. 6:33). Защото и да имаме злато, в
пустинята ни трябва вода, и да сме сред тълпите, трябва ни един любим човек.
Бог знае най-добре кое е за нас и ни го дава, стига да търсим Неговата правда и
да Го следваме.
После Той възклицава – „О, несмислени и мудни по сърце да вярвате на
всичко, що са казали пророците“ – и тогава започва да им говори. Разяснява
Божието слово, предричащо разпятието и славата Му. Защо? За да можем завинаги
да запомним, че отговорите на всички въпроси са в Свещеното Писание, че Бог
всичко е вече изрекъл и няма нужда да търсим нови пророци, магове или световнви
водачи – просто да се доверим на Словото Му е достатъчно.
Така Лука и Клеопа непрестанно водят диалог с Бога – дори в съмнението си и
отчаянието си не похулват Бога че ги е изоставил, въпреки, че са се чувствали
сами, те не забравят заповедта на Господа да бъдат страннолюбиви (Рим. 12:13)
като канят непознатия си спътник и настояват да остане с тях и да вечеря,
въпреки че Той дава вид, като да желае да продължи. И отговорът на Бога на
тяхната кротост и изпълнение на заповедите Божии не закъснява – Той взима
хляба, благославя, преломява го – точно както даде завета Си на Тайната вечеря,
подава им го и... очите им се отварят! Ето Го! През цялото време е бил до нас!
Вървял е с нас, говорил ни е с думите на пророците, в извършеното Тайнство на
Светото Причастие, което приемаме ние отваряме очите си, съществото си, живота
си за Бога. Слава на Господа!
В живота на всеки от нас Бог е дошъл – по различен начин, в различно време.
Разпознали сме Го, Негови спътници сме. Имали сме колебания, дори сме се
отричали от Него, виждали сме Го обруган, оплют и разпънат в унижението на
творението си – в падението на самите нас, в обезобразяването на творението Му.
Явявал ни Се Е неведнъж, но за постоянно не сме Го имали при себе си. Та щом
Апостолите не са пребивавали постоянно с Него, как ние бихме могли? Щом на тях
Той каза, че е за малко и после ще Го няма (Йн 16:16), какво би обещал на нас? Отговорът
е много прост и ние го знаем, виждаме го в действията на Лука и Клеопа след
като Го познали – въпреки, че станал невидим, че било вечер и били далеч от
дома, те станали, завтекли се към братята си и заедно с тях продължили делото и
пътя. Отговорът е, че дори невидим, Бог е наш спътник, дори мълчалив, Той ни
говори с думите на Свещеното Писание, дори да страдаме и да сме наскърбени, ще
имаме радост, която никой не ще може да ни отнеме (Йн. 16:22), защото имаме
Неговото обещание, имаме Библията, имаме тайнствата, които ни правят едно с
Него и знаем, вярваме и изповядваме, че дори разпънат на кръст от страдание,
Нашият Бог е победител, победител над греха и смъртта, завинаги. Христос
Воскресе!
Автор: Деян Петров
