Случвало ли ви се е да ударите
дъното? Ама наистина да го ударите? Да падате, падате надолу и още по-надолу,
бавно и сигурно, но затова пък спокойно и някак мистично... Не ви се е
случвало? Как да ви кажа... С какво да ви дам пример... Ще помисля още и ще се
сетя. Какво ли е чувството, когато падаш надолу? Предполагам, че е ужасно, но
може би ако падаш дълго, започваш да си мислиш, че сърцето ти ще се пръсне не
от мъка, че летиш към бездната, а от радост, че все пак се движиш в някаква
посока... Защото докато падаш, може да ти се стори, че летиш...
А сега си представете, че сте в
една лодка по средата на спокойно езеро. Разлюлява се лодката, а вие падате. И
започвате да потъвате – надолу и още
по-надолу. Спокойно и сигурно. И ви харесва. Водата не ви плаши. Стигате все
пак дъното... Представихте ли си всичко това? Но въздухът свършва, а вие
започвате да се мятате като риба на сухо... Нямате въздух... А той е живителен
за вас...И накрая достигате дъното... И изведнъж се сещате, че сте чували
някога, че когато стигнеш дъното, можеш да се удариш в него и да литнеш нагоре
от силата на своята тежест и така да изплуваш на повърхността...
Така...Опитвате се да подскочите,
но изведнъж се оказва, че нямате тежест. Да, нямате тежест. Докато сте падали
надолу, по тялото ви се е налепила тиня и мръсотия, която тежи повече от
собственото ви тегло.
Нещо такова си представих, когато
прочетох, че в нашата църква вече ще има монаси „за един ден“. Да, за един ден.
Влиза някой си в манастира, облича расото, прави се на монах и после го
съблича. Харесало му или не му харесало, няма значение, важното е, че е облякъл
расото и се е позабавлявал...
Мислех, че сме ударили дъното, но
се оказа, че не сме. Досега се подигравахме със себе си, но сега вече се
подиграваме с това, което винаги е крепяло Църквата – със самото монашество.
Падахме, падахме надолу, потъвахме, докато си въобразявахме, че летим, а накрая
стигнахме самото дъно. И аха – да се изправим, но не можем. Защото цялата тази
кал и мръсотия вече толкова тежи, че освен да ровим тинята по дъното и да си
мислим, че ставаме, нищо друго не ни остава...
Стана ли ви тъжно и болно? Да? Ами
аз точно това исках, да ви стане и тъжно, и болно. Толкова болно, че да си
кажете задавени от мъка: „ И аз съм
виновен. Всички сме виновни. Виновни сме, защото мълчахме.“
Ако се опитаме да се изправим,
няма да можем. Вече нямаме тежест. Църквата няма тежест, Тя олекна от калта и
мръсотията. В очите на хората ние, православните християни сме едни лицемерци,когато чуят думата „православие“ им прилошава. Представят си забрадени жени с
дълги поли, купени задължително от втора употреба, свещеници със сплъстени
бради и вмирисани раса, епископи, които нехаят и монаси, които се държат така,
сякаш, са да дошли в манастира за един ден. Всъщност, има ли значение дали си
сложил расото за един ден или за цял живот, щом не осъзнаваш колко тежи това
расо?
И какво ще правим сега? Църква
нямаме – тя потъна, докато ние строяхме и ремонтирахме сградите на нови храмове
и позлатявахме кубетата им. Сега имаме колкото искате нови храмове, но Църква
нямаме, тя потъна под тежестта на калта и мръсотията, с която я засипахме,
докато мълчахме.
Ако вече си отворите устата, за да
кажете нещо, никой няма да ви чуе, защото всички сме на дъното и дружно драпаме
нанякъде. Не отваряйте уста, за да не се удавите. Само се молете. Молете се Бог
да ни издърпа, за да поемем въздух...
Автор: презвитера Ренета Трифонова
