Днес една
новина ме разтърси. Не преувеличавам.
Ректорът на Великотърновския университет обявил, че университетът е пред
фалит, тъй като не може да изплати заплатите на служителите си. Не знам дали
това е истина, надявам се да е просто блъф. Но самата мисъл, че този
университет може да бъде закрит, е стряскаща. Университетът е на над половин
век, което за нашата родна просвета не е кратък период. Евентуалното му
затваряне би означавало погубване на петдесетгодишен опит, трупан с усилията на
хиляди хора. Унищожаването на народната просвета е една основна стъпка към
обезличаването на един народ.
Падането на България под турско робство е
съпътствано с унищожаването на образования елит, народът е осакатен и оставен
без водачи. Потисната е църковната дейност, а просветната е напълно прекъсната.
Всички знаем какво се случва следващите
пет века. До момента на Възраждането, което също започва именно от Църквата и
просветата. Но уви, налага се всичко да започне отначало – извоюват се права,
намират се помещения. Нужни са образовани хора, които да преподават, а такива
по онова време не е имало много. Затова се налага и големите ученици да
преподават на по-малките в т.нар килийни училища. Много от възрожденците ни са
учили в чужбина, получавали са чуждестранно образование, с всичките му
субективности.
Погледнато през обектива на историята, тези времена ни изглеждат
някак далечни, странни, дори и романтични. Казваме си – ето това са били големи
българи, вижте как са се борили, снимаме се до техните портрети, хвалим се и въздишаме... Но за хората, които са живели в епохата на
Възраждането, може би всичко е било една огромна каша - низ от избори и рискове на живот и смърт. Цялото Възраждане преди и след Освобождението
е извършено с кръв и пот, а не със сладки високопарни приказки. За да има градеж в дадена насока, е нужно
постоянство. Дори изграждането на една обикновена чешма изисква време и труд.
Някой намира извор, друг копае трап, за да може трети да постави основите, а
четвърти да изгради чешмата. Ако рушим всяка готова чешма, сме обречени винаги
да пием с шепи от някоя кална локва. Как тогава може да рушим изворите на
познанието, какво би следвало от това? Връщане отново в епохата на килийните
училища? Който е завършил специалност, която изобщо не е застъпена в училище,
знае какво означава това - започване от нулата. В момента всички са се
устремили към тази нула, към един огромен крах. Ред елитни училища,
университети и библиотеки с богат набор от книги и архиви са в окаяно
състояние. Без поддръжка и отопление. Хората в тях работят при мизерни условия
срещу минимално заплащане и това е срамно и унизително при положение, че днес
сме свободни да развиваме учебна и църковна дейност, колкото ни сърце иска.
Вместо това, ние сами унищожаваме духовността и просветата. Нови ВУЗ-ове никнат
като гъби, но това не компенсира западането на старите утвърдени такива. Те
просто не са взаимнозаменяеми – тук не става дума за бензиностанция или
супермаркет от голяма верига. Какво ще прави новият ВУЗ, какво ще се изучава в
него, кой ще преподава, какво ще преподава? Каква научна дейност ще развива?
Кой ще я развива? Не става дума за сгради с гръмки имена и лъскави тоалетни.
Става дума за школа с опит и традиции.
За утвърждаването на една такава школа
са нужни десетилетия и дори векове на усилен научен труд. За сравнение,
Оксфордският университет е основан през XII в., а
Кеймбриджкият – в началото на XIII век. У нас нямаме университет, който може да се
похвали с подобна многовековна традиция. Но бихме могли и сме длъжни да запазим
поне това, което имаме - дотолкова, доколкото имаме елементарно самоуважение,
като разумни човешки същества. Но това няма как да стане, ако оставим всичко на
икономическия произвол. Образованието не
е бизнес и финансовата конкурентоспособност на даден ВУЗ не е критерий за
неговото качество като научно средище.
Ако днес
оставим изворите на познанието да рухнат, то утре не бива да се чудим защо се
налага да гребем с шепи от калното блато на жълтата преса...
Автор: Петър Иванов
