 |
| Негово Високопреподобие Архимандрит Поликарп |
Мнозина от нас познават отец Поликарп, познавам го и аз вече няколко години. Един духовник възпламенен от Вярата, отдаден на Бога. Предложих на отец Поликарп да даде интервю за нашия блог. Слава Богу той се съгласи. Прочетете духовният ни разговор за Вярата, Спасението, протестите и диалога с Негово Високопреподобие Архимандрит Поликарп.
Здравейте,
отец представете се на нашите читатели.
- Аз съм архимандрит Поликарп, председател на катедрален храм „Св. вмчк Димитър Солунски“ в гр. Видин и духовен надзорник на Видинска и Кулска духовни околии. От 5 години съм във Видинска епархия, като преди това съм изучавал богословските науки и паралелно с това съм се занимавал с различни дейности, както духовни, така и социални. С благословението на Видинския митрополит Дометиан и във Видинска епархия се занимавам с духовно-просветителска и социална дейност. От както се помня, съм имал желание да се занимавам с това и с благословението на епархийския Архиерей това е факт.
Вие сте монах, какво ви доведе при Бога, как се решихте да се отдадете на този подвиг?
- Винаги съм
казвал, че не е имало време, когато да не съм бил при Бога. Може да съм бил
светски човек, цивилен, но винаги съм бил с Бога. От както се помня сърцето ми
винаги е копняло да бъде с Бог, да бъде част от Него, както и да му служи
според силите си. Затова не бих казал,
че нещо ме е довело, винаги съм бил с Него. Не е лесно човек да посвети себе си
на Бога, но положи ли усилия, прояви ли необходимото търпение и воля, Бог му
помага. Важното е да поискаме Той да бъде наш Бог и Спасител. Още от дете съм
бил в Църквата, не съм възпитаван по този начин, но от вътре, от сърцето ми е
извирала любовта към Бога и Неговата Църква. Въпреки, че не съм бил кръстен, аз
посещавах храма и се стремях да се уча на доброто и полезното. След като
разбрах, че съществува училище, в което мога да се запиша, за да уча и да се
запозная с вярата, аз го направих, загърбвайки предишно училище и занимания.
Определено, по отношение на монашеството, голям принос имат сестрите монахини
от Ресиловската света обител „Покров Богородичен“, край гр. Дупница. В
монашеския подвиг бях пленен от техния пример, което повлия да имам неотклонен
стремеж към този чин, който и получих, ми бе даден на 21 ноември 1996 г. Мой
духовен отец стана йеромонах Сионий, сега епископ, който ми даде и първите
съвети и наставления в монашеството.
Виждаме, че вършите доста дейности във Видин и Видинска митрополия, как хората там приемат тази дейност?
- С Божия
помощ и с благословението на Видинския митрополит Дометиан имаме възможност да
се трудим. Има голямо поле за изява. Стига да иска човек, да желае, има с какво
да се занимава. Това, с което аз и отците заедно правим е надяваме се от голяма
полза и е едно истинско свидетелство за нашата вяра и всеотдайност, чрез които
се трудим за Бога, за хората и за спасението на душите си. Дейностите не са
много, понякога се преувеличава, но са мисля, достатъчни, за да подпалят и
други да работят и да развиват за полза на Църквата Христова. Все пак ние
трябва да знаем, че не Църквата, не Бог има нужда от нас, а ние сме тези, които
се нуждаем от Църквата, от Бога – ние сме нуждаещите се. Поради това човек не
трябва да се взима много навътре, а да бъде смирен и въздържан, защото делото е
Божие, а не наше. Хората във Видин приемат дейността на Църквата с достойнство,
уважение и респект. Народът, вече, вярва в Църквата има упование, има надежда,
че Тя наистина се грижи и спасява своите чеда. Хората във Видин виждат, че
всичко, което се прави е за тях, за тяхно добро и за тяхна полза и не само се
радват, но и ни помагат, за да бъдат участници в делото Божие. Радостта ни е
голяма, когато виждаме как хората се стичат да ни помагат и подкрепят. Това
радва и нас защото виждаме, че Бог работи, Той се труди и ние наравно с Него.
Радостта ни е от това, че виждаме храмовете да се пълнят и затвърждават с
вярващ народ. Народ, които знае защо е в храма, защо е в Църквата, не основаващ
се на битовизми, а на духовния живот и зрялост.
Как хората в света да се спасят, по-лесно ли е да се спаси човек в манастир?
- Спасението
е за хората, за всички, за клир и народ. То не е привилегия на едни или други.
Това, което ниe всички
трябва да знаем е, че е необходимо само да вървим по стъпките на Нашия Спасител
Господ Иисус Христос, Който сам каза“ „Аз съм пътят и истината и животът!“.
Това е важно човек да изпълни и ще се спаси. Когато ние всички, народ и клир се
отдадем на Божиите ръце ние ще спечелим, когато робуваме на егоистичните си чувства,
вярвания и настроения ние загиваме. Това е независимо кои сме и какви сме, дали
монаси, свещеници или народ обикновен. Не случайно св. Йоан Лествичник
изобразява изкачването към Бог като лествица-стълба. Това ни показва, че не
мястото само по себе си спасява, а нашата вяра, всеотдайност и любов в името на
Единия господ и Спасител Иисус Христос. На тази тема може да се говори много и
винаги би имало и изключения, но никой от нас не бива да унива, защото всички
ние се спасяваме по милост, по милостта на Бог. Не се спасяваме поради нашите
трудове. Бог е Този Който ни спасява. Нека вярваме в Него с цялата си душа и
сърце. Да бъдем негови и Той ще бъде наш!
Какво мислите за протестите в страната?
- Протестите
в страната са доказателство за духовната болест, в която сме всички изпаднали.
Протестите не се нищо друго освен да ни покажат, че сме далеч от Бога и всичко
свързано с Него. Както в България, така и в другите страни. Разбира се, ние по
никакъв начин не трябва да обвиняваме или оправдаваме, напротив. Ситуацията е
такава, че Църквата днес трябва да даде добър пример на всички как да живеят,
за да се избавят от бездуховността. Днес, нашето общество не е научено на
добродетели. То не може да търпи, не може да се смирява, не може да обича, не
сме личности. Ако някой казва, че търпи, то това не е вярно, защото делата
показват, че и в това ние сме роби на греха и на злонамереността. Търпението на
което Църквата ни учи то е чисто, непокварено, свято, както и всяка добродетел
разбира се. Ние имаме истински пример за това – Христос. Страданието на хората
се чете в очите им и именно защото боледуваме духовно каквото и да се случи и
управляващи и народ все ще са на улицата и ще треперят и едните и другите от
страх пред неизвестното. Защо? – защото няма Бог, защото не се уповаваме на
Него, а на нашите си собствени сили, както и не се стремим да бъдем в полза, а
да се ползваме. Ето защо, Църквата е лекар, Който трябва да лекува и да
наставлява, а не да протестира. Това са много важни неща, които мимоходом се
избягват и то е защото се търси от Църквата само подкрепа, Тя се развежда като
едно циркаджийско животно, за да бъде показано и де се извлекат дивиденти от
това и нищо друго. За съжаление разбира се. Неволно вкарах и Църквата във
въпроса, защото считам, че е важно.
Каква трябва да бъде политиката на Църквата относно проповедническата дейност и мисионерството?
- Тук няма
какво толкова да се мисли. Нещата са казани и показани. Господ ни ги откри,
говори и нареди. Светите апостоли ни затвърдиха в това, а Светите Отци
постоянствуваха и дадоха живота си, за да бъдем и ние такива. Тоест, Църквата
не трябва да мълчи. Тя трябва да говори. Но, има разлика от говорене до
говорене. Църквата трябва във всеки случай да говори с любов, така както го
правеха всички. Всичко, което църквата иска и трябва да каже е да го казва с
любов Христова, с търпение и снизхождение, както и да бъде както казва св. ап.
Павел: „всичко за всеки“. Само тогава делото и проповедта ще устоят. Те няма да
изгорят като непотребни. Всичко трябва да бъде мъдро и разумно. Ако не е така,
каквото и да се прави то не ще даде достойни, и най-вече трайни плодове.
Църквата е мъдра, тя е Божествена, тя знае как, въпросът е ние да се вслушваме
в Нейния глас и да вървим напред. Много често се получава, че ние мислим, че
следваме гласа на Църквата, но сме следвали нашите егоистични намерения и
желания. Днес, в България Църквата трябва да работи, не да чака някой друг да и
свърши работата, но да работи сама. Тя не е сама, с нея е Бог, той няма да ни
остави никога. Всеки на своето си поприще е необходимо да прегърне проповедта,
мисионерството и да върши Божието дело, защото то, пак казваме, не е за
свещеници и монаси, а за всичко, най-вече за народа.
Трябва ли Църквата да общува с останалите християнски и нехристиянски вероизповедания и деноминации?
- Разбира
се, че трябва. Спор по този въпрос няма. В крайна сметка Евангелието ни показа
в лицето на Нашия Спасител Господ Иисус Христос именно това. Той ходеше и
помагаше и общуваше с отхвърлените, обременените, изгонените, самаряните,
митарите и грешниците. Той не делеше хората на вярващи, невярващи, на
правоверни или езичници. Той бе там, за да им бъде Спасител на всички. Църквата
днес е признава да прави същото. Тя не трябва да се капсулира в себе си, а да
бъде свидетелство за Христос, за истината, за Православната неподправеност на
вярата, за чистотата на вярата, която е запазена цяла само и единствено в
Православния дух. Свидетелствата показват, че отношенията, които Църквата е
имала с инославни са били ползотворни и много хора, а и днес е така, се
възхищават на Православната Църква и Я приемат. Достоен пример е Света Гора за
това. Много католици, протестанти, поддръжници на източни течения религиозни
отивайки там, пленени от вярата и Бог, оставят всичко и се посвещават не само
на вярата Православна, но и на монашески подвиг. Нека споменем, че поради
общението си с православните другите, а и ние с тях те виждат какво означава
православен да си, както и какво е Православната Църква. Единственото
доказателство някой да познае вярата е да попипа, да види, за да повярва.
Затова мястото на църквата е не да бяга, а да свидетелствува истината за Христа
и да държи на нея. Ако един човек е силен и знае в Кого вярва – Христос Бог,
той не бива да се страхува от нищо, напротив, ще бъде като многобройното
множество светии, които покориха сърцата на мнозина. Христос каза: „Ако не бях
дошъл и не бях им говорил, грях нещяха да имат, а сега нямат извинение за
греховете си.“ Който е слаб, нека не участва, не се сближава, за чиста съвест,
ни учи св. ап. Павел. Свидетелството на вярата е нещо, което ние ежедневно
трябва да правим, защото към това сме призвани.
Вярващи или обезверени са днес хората?
- Хората
днес имат вяра, но не е насочена там където трябва. Тя е в пустото, в „силата“,
„имането на нещо“, а не в Бог – Отец, Син и Свети Дух. Нашата работа на
свещениците и клира е да научим този народ, да го извадим от блуждаенето и да
му дадем Христос. Нашият народ е закърмен с вяра, храмовете виждаме, че на
големи празници се препълват. Нека това не бъде битова вяра, нека се пълнят
всеки ден, всяка неделя. Това може да стане когато свещенството като цяло си
свърши работата. Работата ни е да работим, да се трудим, да се молим и да се
осланяме на Бог. Нашата любов, която грее за благото на хората, които са около
нас, ще накара и Бог да снизходи и да благослови трудовете ни. Той ще ни даде
това, което искаме само тогава когато види, че не постъпваме егоистично, а се
жертваме за нашите ближни. Това е и най-голямата заповед. Да положиш душата си
за своя ближен.
Пожелайте нещо на нашите читатели.
- Единственото
нещо, което бих пожелал е това да бъдем всички единомислени, защото когато
четем Деянията на светите апостоли виждаме, че когато пребиваваха в молитва и
единомислие в Сионската горница, тогава над тях слезе Светият Дух. За да бъдем
достойни Духът Божий да ни ръководи, нека бъдем всички единомислени. Да се
обичаме, а любовта е незаменима, тя е всичко.
С отец Поликарп разговаря Ангел Карадаков.
*Снимките са взети от профила на Архимандрит Поликарп в Facebook
