27 февруари 2015 г.

Едно Св. Тайнство, което почти сме забравили

По случай Великите пости

Беше преди общоевропейската война. Още като студент при Черновидския университет ни падна случай да присъстваме на великопостните беседи на йезуитските пастири в същия град. Беседите се държаха вечер, като на деца, ученици, ученички, майки, бащи и старци се говореше по отделно в разни часове и дни. Порази ни ентусиазмът, с който йезуитът говореше. С кръст в ръка, стъпил на специално възвишение в дъното на залата, той сякаш сам изгаряше в пориви на вюра и жажда за святост и разкаяние: той подготвяше паството си към изповед.

Така постъпва с паството си свещенството на Франция, Англия, Италия, Германия, Австрия и пр. През Великите пости започват специални великопостни сказки и курсове: и всички те имат една цел - да подготвят паството към тайнството изповед. така народът расте във вярата си и чувства, че пролетта, заедно с птичите песни и благоуханните аромати, донася и за душата тихи радости и чисти сладки пориви към Небето. 
Същото нещо наблюдавахме и не веднъж в православния Черновидски катедрален храм: през великите пости там всички се изповядват преди да се причастят. За да се улесни изповедта, в храма има специална изповедалня - малка дъсчена стаичка, прикрепена до дясната страна в западната част на храма. 
Разбира се - тази изповедалня не е като католическите, които са устроени тъй, че само свещеникът влиза вътре, а изповядващият се говори отвън, седнал до едно замрежено прозорче, за да се не вижда лицето му от свещеника. В православната изповедалня влизат свещеника и изповядващия се християнин. Целта е - да се отстранят от шума и да се уединят. И народът тъй е привикнал към изповедта, че в дни на причащение, пред изповедалнята стоят стотици християни, мъже, жени, деца и с благоговение чакат реда си, да влязат и да се изповядат. Още тогава почувствахме, колко сме останали назад и в това отношение. Наистина в Буковинската църква всички свещеници, без изключение, са с висше богословско образование, но това обстоятелство не бива да ни обезнадеждава. На първо време ни предстои да вземем ред мерки не само за привличане на по-образовани хора към свещенослужение, не само за бъдещето подобрение образователното ниво на свещенството ни, но и ред мерки - за премахване от богослужебната практика пакостни за вярата обичаи и традиции, които нямат нито общовселенски, нито догматически или канонически характери. Такъв един вреден обичай е - обичаят да се чете на причастниците само покаянна молитва, вместо да се извършва над всекиго тайнството изповед. Основанията ни са следните.
Преди всичко, позволява ли се постоянно причастие без изповед, християните привикват да пристъпят към най-страшното, но и велико тайнство на приобщаване с Тялото и Кръвта Христови без надлежната душевна подготовка. Причастниците вярват, че пристъпват към Тялото и Кръвта Христови достойно, щом свещеникът им е чел разрешителна или покаянна молитва, затуй се е създал постепенно у нас обичай, да се приготвяме към св. Причастие повече външно, физически, отколкото душевно. Наистина хубавият народен обичай за вземане прошка от роднини и близки, преди да се пристъпи към причастието създава до някъде известно благоприятно, душевно разположение, но това не е достатъчно. Св. Тайнство е тъй велико, че всеки, който има представа за неговата същина, трябва да пристъпва  към него след дълга душевна подготовка. Да се приобщиш с онова Тяло, в което е съчетано Бог с човешката природа, значи да приемеш и Бога в себе си. А Бог е дух, и как може да го приемем достойно този, който само тялото си почиства, за да приеме великия Гост? Тъкмо моментът на св. Причастие е най-удобния за духовна обнова и равносметка. Християнството обновява човечеството и благодатно, мистично, но и то го обновява и по чисто психически път: като заставя хората да се самонаблюдават и само пречистват. И ако се замислим над въпроса: кога, в кой момент от живота си, при кое св. Тайнство християнинът е поставен пред най-благоприятни условия за духовен растеж в доброто, ще видим, че такъв момент е тъкмо моментът преди приемането на Св. Причастие. Защото: кръщаването и миропомазването стават над малки деца; бракът се извършва обикновено веднъж в живота; тайнството свещенство се извършва само над една малка част от християните, и то без повторение, а елеосвещенството е само в случай на заболяване. Остават евхаристията и изповедта - двете тайнства, които са не само повтаряеми, но и по съществото си са свързани тъкмо с душевното разположение, с душевния растеж на християни към доброто. Изповедта подготвя, пречиства душата, измива я от отровата на греха, а причастието приобщава човешката бренност с Божеството. Съвременната литература е отзвук на болезнените копнежи на човешкия дух към възход. Тя свидетелства, че първата крачка към Бога е добрата мисъл. В шеметния водовъртеж на живота човекът извиква на душата си: "Стой!" И, като се спира, обръща очи на вътре, уединява се в себе си и започва да се самонаблюдава и самокритикува. Колко скъпо е едно такова спиране! То понякога раздрусва цялото същество на грешника; то спасява повехнали души; то озарява полуослепелите  от вечен устрем напред нещастници; то избистря погледа, разведря душата, дава сили за нова работа, разкрива нови хоризонти.



Някои "модерни" хора не обичат да слушат за тайнства, за себепречистване чрез вярата в Бога, чрез поглед към Небето. Те си мислят, че са надминали своя век и често ги слушаме, да съжаляват, че са се родили тъй рано на земята. Те съжаляват обаче, тъкмо за туй, защото в душата им има един тъмен кът, към който те не смятат да погледнат: там спи тяхната съвест. Те рядко разговарят с нея и вратите на нейната килия са ръждясали, а ключа от нея са захвърлили в кипящото море на плътските страсти. И ако днешния социален живот предлага такива нерадостни проблеми, сочи меча и огъня на спасители на човечеството - това се дължи на факта, че днес съвестта много малко говори. Модерният човек, залутан за материални блага, бърза, вечно устремен напред, тласкан от бича на живота, без да намери минутка за душевна равносметка. Никое време не се нуждае тъй от душевна равносметка, от вътрешно "стой!", от лична себекритика, както днешният неравен и обладан от външен живот век. 
Църквата има в ръцете си средство да буди съвестите. И това средство е посочено от Онзи, от когото още не се е родил, нито ще се роди по-велик, - от Онзи, пред когото сме тъй малки, и който се пак  ни нарича свои приятели. Спасителят, вечно модерното учение, на когото е още загадка и идеал за човечеството, и такова ще си остане, е посочил най-силното обновително средство - изповедта. Всека болест се лекува със специални лекове. Полуобезверената душа се спасява чрез изповед. Дрипавият и калян просяк, без много да му мисли, стъпва в калта, а чисто облеченият интелигентен подбира камъчета и стъпва върху тях внимателно, докато прегази калта. Защо? - Защото на чисти дрехи кал не прилича, а пък калният от кал не се бои. Грешникът окалян до гуша в грехове, лесно прегазва дълбоките калове на греха. Но... пречистили се чрез покаянието, окъпе ли душата си в сълзите на горчивото разкаяние, усети ли в душата си все пречистващото докосване на небесната роса  - той, поне за едно време, ще внимава как и къде ходи, ще мисли преди да стъпи в някоя кална локва. Какво дълбоко психическо въздействие и непостижимо по своята психична сила средство ни е посочил Спасителят! И ние... сме го почти забравили. Небесната манна сме заровили в земята, и даденият талант сме захвърлили в праха. 
Време е да въведем изповедта в такава широта употреба, каквато и подобава. Инак, ще отговаряме пред Всевишния, че сме пренебрегнали една Божествена заповед. Инак, ще допускаме поверените от Бога души и занапред да пристъпят към висше общение с Него неподготвени и в такъв случай няма защо да скърбим и да недоумяваме, защо ежедневно хиляди поверени нам души, безсилни в съблазните на живота умират с очи дирещи Небето, без обаче да е имало кой да им го посочи, да им разкрие неговите безбрежни красоти и да им посочи средства за душевен растеж и прозиране оттатък видимото в хубавия този земен мир, който става три пъти по-хубав, ако гледаме на него през призмата на вярата в Бога.

Автор: Прот. Иван Гошев
Източник: Църковен Вестник Брой IV, 1921 г.
Блогът се поддържа от православни младежи обучаващи се в Софийската Духовна Семинария "Св. Йоан Рилски" и Богословския Факултет към Софийския университет "Св. Климент Охридски". Той е създаден, за да може светлото спасително Слово на Христа Бога и Боговдъхновеното учение на Св. Православна Църква да достигнат до повече хора. Надяваме се да ни извините ако случайно сме допуснали някаква грешка, при написване на текстове или нещо друго. Имаме и канал в Youtube, където може да чуете аудио записи на проповеди и слова на Св. Отци. Разбира се и за тях се извиняваме понеже записите не са професионални.