В мрачните години на комунистическо езичество, на принудително безбожие и груб материализъм повечето от нас, по-възрастните, почти напълно бяха забравили пътя към храма, а по-младите дори не го и знаеха. Обрасъл с тръните на забраните и потулен с идолите на лъженауката и псевдоморала, по него минаваха само най-смелите, за които вярата в Бога и нейното изповядване бяха по-скъпи от облагите в тоя свят. След промяната в края на 1989 година ние, сякаш събудени от кошмарен сън, си спомнихме, че има храм и вяра, че има нравственост и добродетели, и че пътя до тях трябва да измине всеки един от нас и обществото като цяло. Но едва тръгнали по този път на спасението, ние с горчивина трябваше да установим колко много са препятствията по него, колко упорити и трайни са плевелите на злото, спъващи не само стъпките ни, но и пуснали жилави корени дълбоко в душите ни; трябваше да осъзнаем колко трудно е в мрака на заблудите да държим вярната посока и колко още светлина ни трябва, за да прогоним този мрак и да намерим истината.
С рецидивите на старото изкривено мислене, с лъжливите представи за добро и злопродължаваме да се срещаме едва ли не всеки Божи ден. Допустимо ли е например да се спори по това, дали да се върне на собственика й открадната вещ, или не? По такъв въпрос спор въобще не може да има; осмата Божия заповед е пределно ясна: „Не кради!” Следователно всякакви уговорки, че дадена вещ е национална светиня и че трябва да бъде в България, за да е достояние на всички са не само неуместни – те са просто неморални. Връщането на откраднатото е единственият начин да изкупим донякъде вината си. А това, че крадецът се е ползвал с държавно покровителство, с нищо не променя нещата – то е само отежняващо вината обстоятелство и красноречиво свидетелство за безнравствеността на властниците и на цялата система.
Друг поразителен факт е дискусията около отварянето на досиетата. Не може да се върви напред с нечистия товар на миналото; не можем в новия и чист дом, в които искаме да превърнем родината си, да домъкнем старите проядени мебели, мръсното бельо и вонящите парцали; не можем да градим отношения на доверие, яснота и братство, ако не прочистим зловонията на подозренията, отровата на страха и изнудването. Защото това са оръжията на злото и ако продължаваме да ги мъкнем със себе си, винаги и навсякъде животът ни ще бъде все така близо до ада.
Но въпреки всички убедителни доводи и аргументи, въпреки добрия и успешен пример на другите държави, сходни нам по съдба, все така настойчиво и безсрамно се чуват гласове, които се опитват да ни убедят, че досиетата не бива да се отварят, тъй като това щяло да навреди на националната сигурност. Що за довод е това? Тъкмо обратното! Именно животът в мрак и неизвестност, в лъжи и подозрения, в страх и заблуди подкопава сигурността на държавата и на всеки един от нас, а не светлината, прозрачността, истината и доверието. Ние искаме да изградим едно свободно общество, а истината е тази, която ще ни направи свободни (срв. Йоан 8:32); искаме да живеем пълноценен, осмислен и одухотворен от възвишени идеи и цели живот, а светлината, и то Христовата светлина, е единственото условие за такъв живот.
Защото Сам Спасителят казва: „Аз съм светлината на света; който Ме последва, той не ще ходи в мрака, а ще има светлината на живота” (Йоан 8:12). Точно тази животворна светлина искат да ни отнемат тези, които сами са чеда на мрака, та да продължаваме да се лутаме в тъмнината и те да продължават да властват над нас. „Но ето – казва пророк Исайя,- Господ излиза от жилището Си да накаже жителите земни за тяхното беззаконие, и земята ще открие погълнатата от нея кръв и вече няма да скрие своите убити” (Ис. 26:21).
Ние вече не сме същите хора. Въпреки трудностите и колебанията ние сме поели по пътя към храма. Защото Христос е с нас и смелост облъхва душите ни от Неговите думи: „И тъй, не бойте се от тях: защото няма нищо скрито, което да се не открие, и тайно, което да се не узнае” (Мат. 10:26).
Друг поразителен факт е дискусията около отварянето на досиетата. Не може да се върви напред с нечистия товар на миналото; не можем в новия и чист дом, в които искаме да превърнем родината си, да домъкнем старите проядени мебели, мръсното бельо и вонящите парцали; не можем да градим отношения на доверие, яснота и братство, ако не прочистим зловонията на подозренията, отровата на страха и изнудването. Защото това са оръжията на злото и ако продължаваме да ги мъкнем със себе си, винаги и навсякъде животът ни ще бъде все така близо до ада.
Но въпреки всички убедителни доводи и аргументи, въпреки добрия и успешен пример на другите държави, сходни нам по съдба, все така настойчиво и безсрамно се чуват гласове, които се опитват да ни убедят, че досиетата не бива да се отварят, тъй като това щяло да навреди на националната сигурност. Що за довод е това? Тъкмо обратното! Именно животът в мрак и неизвестност, в лъжи и подозрения, в страх и заблуди подкопава сигурността на държавата и на всеки един от нас, а не светлината, прозрачността, истината и доверието. Ние искаме да изградим едно свободно общество, а истината е тази, която ще ни направи свободни (срв. Йоан 8:32); искаме да живеем пълноценен, осмислен и одухотворен от възвишени идеи и цели живот, а светлината, и то Христовата светлина, е единственото условие за такъв живот.
Защото Сам Спасителят казва: „Аз съм светлината на света; който Ме последва, той не ще ходи в мрака, а ще има светлината на живота” (Йоан 8:12). Точно тази животворна светлина искат да ни отнемат тези, които сами са чеда на мрака, та да продължаваме да се лутаме в тъмнината и те да продължават да властват над нас. „Но ето – казва пророк Исайя,- Господ излиза от жилището Си да накаже жителите земни за тяхното беззаконие, и земята ще открие погълнатата от нея кръв и вече няма да скрие своите убити” (Ис. 26:21).
Ние вече не сме същите хора. Въпреки трудностите и колебанията ние сме поели по пътя към храма. Защото Христос е с нас и смелост облъхва душите ни от Неговите думи: „И тъй, не бойте се от тях: защото няма нищо скрито, което да се не открие, и тайно, което да се не узнае” (Мат. 10:26).
Автор: Свещеник Александър Лашков
Източник: Пътят към храма – книга 1
