В
едно далечно време, на изток, живеели хора, надарени с ум и благородство. С
години обхождали различни земи, търсейки място за живеене. Като стигнали до
Голямата Река, решили да останат тук. Построили си къщи, направили си село и произвели
голямо, многобройно и здраво потомство. Избрали си и крал, на име Разум.
Получили вяра, език и писменост. Така се създал народът. Бил широко известен
със своята честност и мъдрост.
Времето
минавало. Животът им бил богат. Но всичко, което е добро, привлича и завистта
на хората. От най-далечните западни краища на страната, където властвали
несъгласието и омразата, а тяхната кралица се казвала Завист, тръгнали да
нападат този народ. Разрушавали къщите им, отнемали децата им, горели книгите
им...
Но
народът бил храбър и неустрашим. Затова Завистта решила да убие Разума. Така и
станало. Народът останал без крал и решил властта да принадлежи на неговата
жена. Тя се наричала Чест. Имала дъщеря Свобода и син Живот. И вместо народът
да пропадне без Разум, с Честта те станали още по-силни. Честта се държала
почтено и достойно. Била скромна, искрена и праведна. Нейната дъщеря й помагала
във всичко. Свободата била най-красивата девойка на света и много обичана от
народа.
Завистта,
вече бясна, се опитала да убие и Честта, но без успех. След това се опитала да
отнеме Свободата, но и тя била неуловима. Народът ги пазел добре, така, както
се пази най-големият завет на предците. Но Завистта нямала покой. Търсела път
до злото. Така наговорила Живота да се отрече от майка си и сестра си,
обещавайки му в замяна вечна слава и власт. Животът повярвал на измамата, и
затворил Честта и Свободата в кутията на забравата. Станал крал. Народът се
уплашил от новия крал, защото Животът без Чест и Свобода е Живот със страх.
Тогава истината и надеждата са далече, а тъгата и злото са първи съседи.
Завистта имала дъщеря Лъжа, която, подучена от майка си, се омъжила за краля. С
нея Животът станал още по-суров, а народът – още по-нещастен. Животът и Лъжата придобили
дъщеря Измама и син Забрава[1].
Настъпили
още по-черни дни. Народът от ден на ден все повече пропадал. От разумен, честен
и свободен, той се превърнал в измамен народ. И забравен.
Не
се минало много време, и Завистта решила да си отиде оттам, защото вече нямала
за какво да им завижда. С нея тръгнали и дъщерята Лъжа и внучката Измама,
защото такъв, какъвто е, Животът вече им бил дотегнал. Когато кралят останал
сам, със сина Забрава, почувствал безмерна тъга и разкаяние за онова, което
направил на своя народ, и легнал болен. Синът се смилил над своя баща и решил
да намери кутията на забравата. Не било трудно да я намери. Тя била на пътя,
забравена. Зарадвал се, но напразно се мъчел да я отвори. Дни наред седял тъжен
край постелята на баща си, надявайки се, че той по някакво чудо ще оздравее.
Един
ден го видяло малко момче със златна коса и го попитало:
„Познаваш
ли Честта и Свободата?“
„Не,
аз съм се родил след тях“, отговорил синът Забрава, „но моят баща Животът ги
познава“.
„Чуй
ме добре“, рекло златокосото момче, „ако искаш Животът да оздравее, трябва да
изпълниш три задачи. Така кутията на забравата ще се отвори“.
‒
Първата е: Забрави завинаги за завистта, лъжата и
измамата.
‒
Втората: Върни на народа честта и свободата!
‒
Третата: Не позволявай езикът на твоя народ да
потъне в забрава!
Синът
Забрава изпълнил всичко това, и Животът отново се пробудил. С Него и Честта, и
Свободата живели дълго и щастливо. Така живеят и днес, но трябва да ги пазим от
кутията на забравата.
Никола Боровичанин
ОУ „Васа Чарапич“, клас
6/1
Бели Поток, Белград, 27
януари 2014 г.
получил голямата
награда в Светосавския литературен конкурс
Превод от сръбски: Татяна
Филева
