„И след като бесът биде изгонен,
немият проговори.”
(Мат.9:33)
Братя и сестри,
Чухме и знаем за слепите, които прогледнали... чрез
вярата си. Разбрахме за немият, хванат от бяс, че проговорил.
В посланието си до Евреите Св. Ап. Павла говори: „Чрез вяра проумяваме.” (Евр.11:3). И ние, също както слепите,
имаме вяра. Но ако се запитаме дали тази вяра е достатъчна, за да изгоним от
нас ежедневните си бесове, по-вероятно е да не чуем Христовите думи: „Нека ви бъде по вашата вяра.” (Мат.9:29). И това е по-страшното от
слепотата, от това да не можем с думи да се разберем помежду си. И няма да
проумеем...
Вярата. Тази невидими сила, това могъщо средство, с което
разполагаме, но което сме заровили като талант, боящи се да не го изгубим. То
е, което не ни достига и за което четем в Светото Писание. А без достатъчно
вяра, подкрепена от молитвата, ние няма да можем да проговорим, понеже бесът
още ще е в нас. Не ще можем дори да прогледнем, защото и да имаме вяра в
Спасителя, тя няма да е достатъчна, за да кажем, както слепците отговорили на
Иисус Христос, след като ги запитал: „Вярвате
ли, че мога стори това? Те Му казват: да, Господи!” (Мат.9:28).
И друго в тази случка е важно за нас.
„Когато Иисус си
отиваше оттам, тръгнаха подире Му двама слепци и викаха: помилуй ни, Иисусе,
Сине Давидов!” (Мат.7:27).
Въпреки, че са слепи били, това не им е попречило да разпознаят в Него
Спасителя. Да разпознаят в Него сина на дърводелеца Давид. Дали са разпитвали
за Него – как изглежда, с какво е облечен? Едва ли. Слепците разчитали на това,
което е вътре в тях – вярата. Това ни
показва, че и да са слепи, сърцата им горят с жива вяра и благодарение на която
очите им се отворили. Нашите очи са отворени всеки ден, но сърцето ни е
маловерно и затова – сляпо и не може да види нито красотата на света, нито
добрината човешка.
Когато „В начало
Бог сътвори небето и земята. А земята беше безвидна и пуста; тъмнина се
разстилаше над бездната.” (Бит.1:1-2),
тогава Бог е сътворил светлината. Не сме ли ние тази бездна? Не сме ли ние така
безвидни и пусти? Молим се, ходим на църква, палим и свещ. Ала светлината у нас
я няма или мъждука толкова слабо, че прави мрака в сърцата ни още по-плътен. От
друга страна – не е ли казано в Писанието: „И
светлината в мрака свети, и мракът я не обзе.” (Иоан.1:5)? Което ни дава една надежда, че колкото и мъничка да е
светлинката в нас, колкото и да не виждаме, имаме вярата. Можем да я разгорим
тъй, че да пламне и освети всичко като ден!
Братя и сестри,
Когато палим свещ и се вгледаме в пламъчето, можем да
видим като отражение собствената си душа. Там се намира и жертвеника, и Св.
Олтар, където да поднесем жертвата си Богу! „Вие сте храм Божий, и Духът Божий живее във вас.” (1 Кор.3:16), ни подсеща Св. Ап. Павел
в посланието си до Коринтяни. И това наистина е така. Защото, макар да сме
слепи за красотите на заобикалящият ни свят, можем с премрежен поглед да се
вгледаме вътре в себе си. Да опитаме да открием молитвата в нас. Тогава с нейна
помощ ще можем да разпалим пламъчето на вярата си, то да се разгори и ние да
прогледаме. Да разберем, че само с вяра можем да постигнем съвършенство. Тогава
ще проумеем – по думите на Св. Ап. Яков – че, „Вярата без дела е мъртва.” (Иак.2:26).
Делата после ще ни служат за оправдание. Не като извинение, а като правда. „Нали с дела се оправда Авраам, нашият отец,
като положи върху жертвеника сина си Исаака? Видиш ли, че вярата съдействуваше
на делата му, и чрез делата вярата стана съвършена?” (Иак.2:21-22).
Ето по този път и делата ни, след като вярваме в Бога
Спасителя наш Иисус Христос, ще станат съвършени, пък и ние ще изпълняваме
Божиите заповеди, основани върху Любовта. А когато има вяра, Любовта рано или
по-късно идва при всеки. Тогава вече с по-леко сърце ще можем да кажем: „Помилуй ни, Иисусе, Сине Давидов!” (Мат.9:27). Защото вече сърцето ни ще
може да познае, па макар и очите ни да бъдат слепи.
Амин.
Автор: Христо Димитров
