Бим-м-бам-м, бим-м-бам-м - биеха коледните камбани. Малкият Тошо се захласна в техния звън. Той не забеляза как се откъсна от ръката на майка си. Докато се огледа, видя се заобиколен от непознати хора, които изпълваха площада пред голямата църква.
- Мамо, мамо! - завика Тошо и затича между хората. - Мамо, къде си?
Никой не му се обаждаше. Само камбаните биеха весело: бим-м-бам-м, бим-м-бам! Тошо заплака и се завтече към камбанарията. Като стигна до нея, вдигна ръчички и извика нагоре:
- Мамо, мамо!
Струваше му се, че камбаните ще му помогнат да намери майка си. Но те не искаха да чуят, а все си биеха: бим-м-бам-м, бим-м-бам!
Тошо заплака отново. Как ще си отиде самичък? Той знае - майка му го търси сега. Но как ще го види сред толкова хора? По-добре е да се покачи на църковните стъпала. Там ще я чака. Там тя по-лесно ще го забележи.
Тошо се сви на каменната стълба. "Ей сега ще зажумя - мислеше си той. - Като си отворя очите, мама ще бъде при мене. Тя ще дойде. Тя знае, че не мога да си ида самичък." Детето зажумя. Сетне отвори очи, но майка му я нямаше. Едри сълзи потекоха по бузите му. Той пак зажумя.
Изведнъж един тънък гласец се обади до него:
- Кажи защо плачеш? - попита повторно момченцето.
- Загубих мама - отвърна Тошо, като хълцаше. - А не мога да си отида самичък.
- Не плачи - рече момченцето. - Ела с мене! И аз не зная къде е домът ми. Хайде, ще търсим заедно.
Тошо погледна момченцето. То беше облечено в дълга бяла дреха и държеше тояжка в ръка. Тошо го хвана за ръката и тръгна с него.
Но малкото момченце съвсем не знаеше накъде да върви. На всяка порта се спираше, хлопаше и питаше: "Тук не е ли домът ми?". Но навсякъде го пропъждаха. То изреди много врати, ала никъде не чу добре дума.
Най-после бялото момченце наведе глава, седна на един камък край пътя и заплака. То плачеше тъй жално, че Тошо поиска да му помогне.
- Малък или голям е твоя дом? - попита Тошо.
- Не зная - отговори момченцето. - Пратиха ме да диря и ми рекоха, че имам дом на много места. Но не ми казаха къде! Тошо се замисли. Той чу отново коледните камбани, което биеха отдалече. И изведнъж си спомни за бедния обущар, който живееше близо до тяхната къща. Той обичаше децата и животните. Винаги имаше малко халва и симид за малките си гости. Всякога намираше някой кокал или месце за бездомните кучета и котки. Там, в малката къщурка на бедния обущар беше хубаво и тихо. Там ще отворят на малкото момченце. Но как да намерят къщурката на обущаря?
- Студено ми е - рече момченцето с бялата дреха.
- Ела - каза Тошо и хвана другарчето си за ръка. - Аз зная къде да те заведа.
След малко двете деца стояха пред малка схлупена къщурка. Прозорчето й светеше. Отвътре обущарят пееше: "Бог се роди, Коледе ле, снощи вечер, по вечеря..."
Щом чу песента, малкото момченце плесна с ръце и извика:
- Тук е!
После върна палтото на Тошо, прегърна го и рече:
- Иди си и ти! Майка ти е тук наблизо!
- Как се казваш! - попита Тошо. - Ще се видим ли пак?
- Аз съм малкият Христос - отговори момченцето. - Когато поискаш да ме видиш, ще ме намериш в къщата на бедния обущар.
Тошо разтвори очи. Той поиска да попита още нещо. Но малкото момченце веднага изчезна. Тогава Тошо разтвори още по-широко очи и изведнъж прогледна. Той видя, че не е пред къщата на обущаря, а в малкото си легло. Над него стоеше майка му и му се усмихваше.
- Мамо! - извика радостно Тошо - Къде беше?
- Виждаш ли! Който не слуша се губи! - отвърна майка му. - Добре, че добрият Господ ми помогна да те намеря на стъпалата, дето беше заспал.
- А къде е майлкият Христос? - попита Тошо.
- Той ти прати тази изграчка - рече шеговито майката и му подаде една красива топка.
Тя не знаеше, че Тошо наистина беше видял тая нощ малкия Христос.
Автор: Д. Шишманов
Източник: За да бъдем по-добри
