Старицата Анна Йованоглу се родила през 1903 г. в Панормос,
Мала Азия, в семейството на много благочестиви родители, Йоан и Димитра. Била
първородната, а след нея имала осем братя и сестри. На кръщението ѝ ѝ било
дадено името Анастасия.
По време на размяната на населението[1], след много изпитания семейството на Анастасия успяло да се установи в село
Пигадия, област Драма, Гърция. В селото баща ѝ станал развъдчик.
Тя, като най-голяма, се грижела за по-малките си братя и сестри, тъй като майка
им работела. От малка обикнала Христа.
Когато разговаряла с Христос и Богородица, плачела. От малка спазвала всички пости, а месо никога не хапвала. Слизали ли в селото монаси от Киргия, тя отивала при тях, защото искала да слуша за Христос. Не ходила на училище. Не знаела да чете. Тя разказваше: „Бяхме девет братя и сестри и следвахме повелите на баща си. Но дойде време, в което аз не ги изпълних, защото бях с тринадесет години по-голяма от тях, а те всички вече бяха на възраст за женене и ми мърмореха „ти кога ще се омъжваш, какво ще правиш?“.
Когато разговаряла с Христос и Богородица, плачела. От малка спазвала всички пости, а месо никога не хапвала. Слизали ли в селото монаси от Киргия, тя отивала при тях, защото искала да слуша за Христос. Не ходила на училище. Не знаела да чете. Тя разказваше: „Бяхме девет братя и сестри и следвахме повелите на баща си. Но дойде време, в което аз не ги изпълних, защото бях с тринадесет години по-голяма от тях, а те всички вече бяха на възраст за женене и ми мърмореха „ти кога ще се омъжваш, какво ще правиш?“.
Омъжила
се за един младеж на име Янис, който бил техен овчар. Родителите ѝ не били
съгласни и я изгонили от дома. Съпругът ѝ една седмица след брака отишъл до
Козани, за да се види
с близките
си, но така и не се върнал, а тя и не научила къде изчезнал. Никога не е роптала, нито
е говорила лоши думи срещу него, не се е оплаквала. Простила му и се надявала да
е добре. Казваше: „Така поиска Бог и така стана“. Анастасия, изоставена от
всички и бременна, се отчаяла и решила да отиде до едно езеро, за да се самоубие.
Тогава, както самата разказваше: „Влязох в езерото и когато водата достигна до врата
ми, почувствах размаха на криле зад себе си и чух глас:
„Ти такава душа ще я хвърлиш ли в
тинята?“ Ще да е бил ангелът ми пазител. Докосването на крилата още го помня.
Запечата се в паметта ми“. След това отишла при една нейна леля, София, която
се погрижила за нея, помогнала ѝ в израждането на детето, след което заедно го
отгледали, тъй като Анастасия работела на тютюневите полета в Доксато и в
Киргия. Анастасия се притеснявала за дъщеря си Венета, която растяла без баща. Казваше ѝ:
„Спокойно де, детето ми, имаш мен, аз се грижа за тебе, аз съм ти майка и
баща.“ Всичко правела,
за да не ѝ липсва никога нищо. Работела ден и нощ, тъй като помагала освен това
и на
братята и сестрите си, както и се грижела за възрастната си майка. Трудела се
усърдно по цял ден по полетата, а през нощите се молела. Свикнала заедно с
други жени от селото да се събират, редувайки се, по своите къщи, да
извършват заедно бдение пред една чудотворна икона на Свети Георги и да се молят за целия
свят. Тя самата се събуждала винаги рано сутринта, за да се
моли, защото вярвала, че тогава Бог я чува по-добре.
„Когато вярваш и се молиш,
Бога не те забравя“.
Анастасия много обичала
Бога! Използва ли думите „Боже мой“, душата ѝ се радва и ѝ потичат сълзи.
Казваше: „Толкова много обичам Бог! Искам да отида в Йерусалим и да се
поклоня“. Събирала драхма по драхма за Йерусалим. Първо посетила и се поклонила
в Тинос. Там, както
тя разказваше, видяла на живо Богородица и чула глас, който ѝ казал „отиди в
Йерусалим“. Отишла, поклонила се в Светите места и там се запознала със стареца
Амфилох и монахиня Елисавет от Хозева (...). След много молитви и голям пост
Анастасия приела монашеско пострижение в малка схима с името Анна. Изпълнявала послушание
към о. Амфилох, който ѝ
дал наставления и
правило, за да се подготви по-късно за Велика схима. Щом се върнала, била силно
развълнувана, макар и да не можела да ходи от умора и пост. След това останала
в един манастир в околността за 40 дена. Искала завинаги там да остане, но
понеже била възрастна, не я задържали.
От тогава близките ѝ, които се виждали с нея, чувствали особена благодат. А самата
тя казваше: „В Йерусалим, където отидох, душата ми прихвана нещо от Бога и не
мога да направя лошо нито на себе си, нито на другите. Имам благословия върху
себе си. Не чувствам умора,
нито пък постите ме изтощават, летя“. Расата ѝ благоухаели. Който я посещавал,
чувствал близо до нея благодат и радост. Черпела гостите си с кафе, яйчице и
отговаряла на въпросите на хората, като им предавала благодатта и своите
преживявания. Дълбокосините ѝ очи светели и излъчвали доброта. Прикадявала
иконите в килийката си, а
през нощта излизала на пътя и кадяла пред хората, които влизали в тютюневите
полета. Прикадявала цял Доксато и се молела за света. Г-жа Елени
Ради-Тамбулиду, за
която старицата Анна работела като домашна помощница, разказваше: „Дойдеше ли
вкъщи, вземаше кадилницата и прикадяваше цялата къща, молейки се. Съветваше ме и аз да го правя, понеже така
не можел да ме доближи
дяволът. Разбира се, ме съветваше да кадя и децата преди да си легнат, да
полагам кръста на челото им. Когато се молеше, стоеше с наведена глава и
въздишаше. Когато ставаше
през нощта, за да се моли, децата я чуваха и ми казваха, че тази баба цяла нощ
пеела (пеела песнопения, молела се). Тя през цялата нощ пеела на Христос, както
казваше, а сълзите ѝ капели по пода. Молеше се за всички човеци“.
Старицата съветваше: „Молете се призори, навън, с ръце към небето.
Тогава Бог те чува, виждаш и ангелите. Когато се молиш, моли първо Христос, а
след това светиите, които почиташ, не само един. Светиите отнасят твоите
молитви и отиват при Богородица, а Богородица ги дава на Христос. Веднъж се
молех и забравих свети Теодор. И така, появи се, и ми казва: „Всичките ги
молиш, а мен ме забрави“. „Кой си ти?“, казвам, „не те познавам“.
„Аз съм Свети Теодор“, казва. Оттогава всеки път го моля“.
Казвала простичко в молитвата си: „Сестра Анна ви моли:
„Свети Алексие, свети Панталеймоне““ и поменавала много светии, които почитала,
както и всички светии, на които имала икони.
Общуването със светиите било нещо нормално за старицата. Приемала
простодушно и без любопитство появяванията им, с вяра, без да преминават през
главата ѝ суетни мисли. Когато дъщеря ѝ я посещавала в килийката, старицата не ѝ давала да седи, обърната с гръб на изток, защото виждала по някой светия да
седи там и смятала, че това е неуважение. Съветвала дъщеря си винаги да се моли
преди всяко дело, за да е успешно. В трудности казвала на дъщеря си: „Не се
тревожи. Ще се моля, а дойде ли часът, ще се справиш. Ако не е Божия воля, не
става. Знам ли аз защо това се случва“.
Веднъж на Неделя Православна старицата държала иконата по
време на литанията и видяла отпред да върви изобразеният на иконата светец.
Старицата Анна била толкова простодушна, че по никакъв начин не минали мисли на
гордост, тъй като всичко това го смятала за нормално. За блажената простота, благоговение,
чистота и силната ѝ борба, била удостоена с много явявания на светии. Видяла
пророк Илия и му стиснала ръката. Видяла и Светия Предтеча,
забелязала белега от обезглавяването му! Често виждала светите Теодоровци,
които нощите минавали на коне и в униформите си през Доксато. Имало църкви на
светите Теодоровци, те пазели селото. Видяла и свети Василий по време на
Божествената литургия.
Искала да познае Светия Дух:
„Чудех се, не можех да разбера, че е Светият Дух. Исках да познавам всичко
свято.“ Молела се и го видяла като гълъб.
Веднъж старицата била грабната в Рая, както самата тя
разказваше: „Благодатта ме грабна... отиваме по един път, хубав път, (минава)
сред полета, които имаха и тръни. След това отваряме една врата и започваме да
ходим в една градина. Влизаме и след две крачки започвам да виждам хубави
неща. Имаше неща за ядене. Видях боровинките - да ти се прииска да си хапнеш.
„Да си взема една?“, „Не, не са твои“, каза ми, „ще дойде време да бъдат твои“.
Върнахме се, не продължихме навътре в Рая.“ „Един друг път“, разказваше,
„направих едно добро дело, не помня какво, само помня как ме отнесе нагоре-нагоре
в небето. Издигнах се над земята и гледам как хората се движат като мравки. И
как сега да се върна долу? Мисля, мисля.... монахиня бях там. Виждах,
че птиците летят там долу. И духна един силен вятър и слязох обратно. И си казвам, къде съм сега? Тогава
разбрах, че ходя по земята, че се намирам в света, който познавам, тъй като оня
другия не го познавах. Още помня птиците, които бяха под мен“.
Веднъж чула глас, който ѝ казал: „Добродетелта ти е в
повече“, същевременно изпитала благодат. Блажената и съвсем простодушна старица
Анна, макар и да изживяваше добродетелта, не знаеше какво означава „добродетел“
и попитала някого: „Познавах една старица в Киргия, казваше се Добродетел, тя
умря. Ма как сега така се сети за мен след толкова години и дойде в съня ми!?“
Старицата споделяла, че когато се причастявала, чувствала нашия
Господ вътре в себе си за една седмица, а членовете си чувствала като членове
на Христос. Когато след това ходела при дъщеря си в къщата ѝ и пиела кафето си,
първо пийвала малко вода, за да слезе Божественото Причастие. След това миела
кафената чашка и хвърляла водата в саксията. Внимавала много с Божественото
Причастие и Го уважавала.
Следва продължение...
Откъс от книгата
„Подвижници в света“, манастир „Св. Йоан Предтеча“, изд. „Преображение
Господне“, Халкидики. Издание първо.
превод: Асен Андонов
снимка: http://synaxipalaiochoriou.blogspot.nl
[1] След
Гръцко-турската война между 1919-1922 Гърция губи, а Турция е призната за
независима държава със суверенно право върху Мала Азия. Подписано е
споразумение, в което двете страни трябва да разменят население – от цяла
Турция над 1 500 000 православни християни – етнически гърци и турци, напускат
родните си домове и търсят убежище в Гърция, докато близо 500 000 турци и гърци
от Гърция са преселени в Турция. Мащабите и загубите от това събитие са толкова
големи за гърците, че те наричат това събитие „Малоазиатска катастрофа“,
бел.прев.
